Джоузеф Кембъл
Героят с хиляди лица (29)

5. Разбиването на Едното на много

По-нататъшното разгръщане на космогоничния цикъл разпада Едното на много. С това една голяма криза — един разрив — разделя сътворения свят на две, както изглежда, несъвместими нива на съществуване. В схемата на Пайоре хората се появяват от по-долния мрак и веднага се залавят за работа да вдигнат небето.^[1] Те са представени като очевидно независими в действията си. Събират се на съвет, решават, планират, те поемат задачата да наредят света. Но ние знаем, че зад кулисите Безучастният участник действа подобно на кукловод.

В митологията там, където вниманието е насочено към Безучастния участник, Могъщия човек, оформянето на Вселената става с една чудотворна спонтанност. Елементите придобиват форма и се задвижват по своя собствена инициатива или при най-малката дума от страна на Твореца. Половините на космическото яйце, разчупило се само, заемат позициите си без външна помощ. Но когато гледната точка се измести, за да се съсредоточи върху живите същества, когато погледнем панорамата на пространството и природата от позицията на персонажите, предопределени да я населяват, тогава една внезапна трансформация засенчва космическата сцена, формите на света вече не са живи, растящи и хармонично движещи се, а стават непокорни или най-малкото инертни. Подпорите на вселенската сцена трябва да бъдат пригодени и дори изковани в нужния вид. Земята ражда тръни и бодили. Човек си изкарва хляба с пот на челото.

Затова срещаме два типа митове. Според единия демиургичните сили продължават да действат сами, според другия те отстъпват инициативата и дори се противопоставят на по-нататъшния ход на космогоничния цикъл. Трудностите, проявяващи се във втория случай, може да започнат още по време на дългия мрак на първоначалната, зачеваща прегръдка на космическите родители. Нека маорите ни въведат в тази ужасяваща тема:

Ранги (Небето) лежал толкова близо до корема на Папа (Майката Земя), че децата не можели да излязат от утробата й.

Те били в нестабилно състояние, носели се из света на мрака и изглеждали ето така: някои пълзели (…) някои били изправени с ръцете нагоре (…) някои лежали на една страна (…) някои по гръб, някои били прегърбени, някои с глава, наведена надолу, някои с краката, вдигнати нагоре (…) някои коленичили (…) някои опипвали в тъмното. (…) Те всичките били в прегръдката на Ранги и Папа. (…) Най-накрая съществата, които били родени от Небето и Земята, се изморили от безкрайната тъмнина и се посъветвали помежду си по следния начин: „Нека сега да решим какво да правим с Ранги и Папа — дали е по-добре да ги убием, или да ги разделим“. Тогава заговорил Туматауенга, най-свирепият от децата на Небето и Земята: „Добре е да ги убием“.

Тогава заговорил Танемахута, бащата на горите и на всички неща, които ги обитават или са създадени от дърво: „Не, не така. По-добре да ги разделим и да оставим небето да стои далеч над нас, а земята да лежи под краката ни. Нека небето да ни стане далечно, но земята да ни остане близка като наша майка кърмилница“.

Неколцина от братята богове напразно се опитали да разделят небето и земята. Най-накрая този, който се справил с титаничната задача, бил самият Танемахута, бащата на горите и на всички неща, които ги обитават или са създадени от дърво.

Сега главата му е здраво вкопана в неговата майка земята, краката си е вдигнал нагоре и се опира в баща си небето и напряга гърба и крайниците си с всички сили. Ранги и Папа били разделени и с викове и жални стонове те кански запищели: „Поради какво убиваш родителите си? Защо вършиш такова ужасно престъпление, като ни убиваш, като разделяш родителите си?“

Но Танемахута не се спрял, не обърнал внимание на писъците и виковете им. Далеч, далеч под себе си натиснал земята, далеч, далеч над себе си изтикал небето.^[2]

Тази история е позната и на древните гърци и е представена от Хезиод в неговия разказ за отделянето на Уран (Бащата Небе) от Гея (Майката Земя). Според тази версия титанът Кронос кастрира баща си със сърп и го отстранява от пътя си.^[3] В египетската иконография местата на космическата двойка са обърнати: небето е майката, бащата е жизнеспособността на земята.^[4] Но моделът на мита остава — двамата биват разделени един от друг от своето дете, бога на въздуха Шу. Този образ достига до нас още веднъж и чрез клинописните текстове на шумерите, датиращи от III и IV хил. пр.н.е.

Фигура 60. Разделянето на Небето и Земята (Египет, неустановена датировка)

Отпърво съществувал прастарият океан; прастарият океан създал космическата планина, която се състояла от небето и земята, слети в едно; Ан (Небесният баща) и Ки (Земната майка) родили Енлил (Въздушния бог), който скоро след това разделил Ан от Ки и после на свой ред се свързал с майка си, за да зачене човечеството.^[5]

Но ако тези деяния на отчаяни деца изглеждат като насилие, то те са нищо в сравнение с пълното отнемане на родителската власт, което откриваме описано в исландските Еди и вавилонските Таблички за сътворението^[6]. Върховното оскърбление тук идва от определянето на демиургичното присъствие на бездната като „зло“, „тъмно“, „скверно“. Сияйните млади синове воини, които сега са обхванати от презрение към съзидателния източник, съществото в зародишното състояние на дълбок сън, безцеремонно го убиват, насичат го, нарязват го на парчета и го вграждат в структурата на света. Това е моделът за победа във всички наши по-късни битки с дракона, началото на дълговечната история на подвизите на героя.

Според разказа в Едите, след като „зейналата бездна“^[7] породила на север мъглив свят на студа, а на юг — страна на огъня, и след като горещината от юг взела да топи реките от лед, които напирали от север, от това започнала да се отделя пенлива отрова. От нея произлязъл ситен дъжд, който на свой ред се втвърдил в скреж. Скрежът се стопил и закапал, животът се пробудил от капките във формата на една вцепенена, гигантска хермафродитна фигура в хоризонтално положение, която се казвала Имир. Великанът спял и докато спял, се потял; единият му крак заченал син от другия, а под лявата му ръка покълнали мъж и неговата жена.

Скрежът продължил да се топи и да капе и от това се оформила кравата Аудхумла. От нейното виме потекли четири реки от мляко, които Имир приемал като своя храна. А пък кравата лижела като своя храна ледените буци, които били солени. Вечерта на първия ден, в който ги лизала, от тях се подала мъжка коса, на втория ден — мъжка глава, на третия ден се появил цял мъж и името му било Бури. Бури имал син (майката не е известна) на име Бор, който се оженил за една от гигантските дъщери на съществата, произлезли от Имир. Тя родила троицата Один, Вили и Вее, а те по-късно заклали спящия Имир и нарязали тялото му на парчета.

От плътта на Имир

земя построили,

камъни — от кости,

дървеса — от косми,

небеса — от мозък,

и море — от кръв.

 

Властелините велики

изградили, като взели

миглите му, Мѝдгардур,

а пък облаците мрачни

са от мозъка му всички

сръчно сътворени.^[8]

Фигура 61. Убийството на Имир (литография, Дания, 1845 г.)

Поетичната Еда^[9] е сборник от тридесет и четири нордически поеми, разказващи за германските езически богове и герои. Поемите са създадени от няколко певци и поети (скалди) на различни места във викингския свят (поне една в Гренландия) в периода между 900 и 1050 г. Изглежда, сборникът е завършен в Исландия.

Прозаичната Еда^[10] е наръчник за млади поети, написан в Исландия от изтъкнатия християнски поет и общественик Снуре Стурлусон (1178–1241). Тя преразказва германски езически митове и прави обзор на правилата в скалдската реторика.

Митологията, документирана в тези текстове, разкрива един по-ранен, селски пласт (свързан с гръмовержеца Тор), по-късен, аристократичен пласт (този за Вотан — Один) и трети, отчетливо фалически комплекс (Ньорд, Фрея и Фреир). Влиянието на ирландските бардове се смесва с старогръцки и източни теми в този дълбоко мрачен, но и гротескно забавен свят на символни форми.

Във вавилонската версия героят е Мардук, богът слънце, жертвата е Тиамат — ужасяваща, приличаща на дракон, придружена от рояци демони — женско олицетворение на самата изначална бездна, хаосът като майка на боговете, но сега вече заплаха за света. С лък, тризъбец, тояга и мрежа, както и с ескорт от бойни ветрове, богът се качил на своята колесница. Четирите коня, обучени да стъпкват враговете, били покрити с пяна.

… Но Тиамат не извърна глава,

с устни безпогрешни тя изрече размирни слова. (…)

Тогава господарят мълния вдигна, своето оръжие всемогъщо,

и срещу Тиамат, побеснялата, следните думи запрати:

„Станала си много велика, възгордяваш се твърде

и сърцето те тегли на война да поемеш. (…)

И срещу боговете, бащите ми, план злостен кроеше.

Нека тогава войската ти въоръжи се, оръжия препаши!

Изправи се! Аз и ти, в битка да влезем!“.

Щом Тиамат чу тези думи,

полудя като обладана, разум изгуби.^[11]

 

Извика Тиамат неистово, гръмко,

от глава до пети тялото й потръпна,

изрече заклинание, направи магии,

а боговете, определени за боя, точеха своето оръжие.

Един срещу друг се втурнаха Тиамат и мъдрецът на боговете Мардук,

като в двубой се счепкаха във вихрена битка.

Господарят хвърли мрежата си, за да я оплете,

Злия вятър, който го следваше, пусна насреща й.

Буйните ветрове изпълниха корема й,

поду се тялото й, устата й остана широко зинала,

пусна стрела и промуши нейното тяло,

разсече корема й, през средата го сряза.

Завърза я, отне й живота,

повали нейното тяло и стъпи с крака си отгоре.^[12]

После, след като подчинил остатъка от многочислената й войска, богът на Вавилон се върнал при майката на света:

Господарят пристъпи към нозете на Тиамат,

с непобедимото си оръжие главата й разсече.

Щом вените й преряза, северният вятър

отнесе кръвта и в потайни места.

Господарят си почина, после тялото й огледа,

разсече го, започна дело велико.

На две части я разряза като сушена риба:

вдигна едната, като небе я постави,

дръпна резето, стража доведе,

да не потекат водите (небесни) — тъй им нареди.

Прекоси небето, огледа местата.

Срещу апсу^[13] помести жилището на Нудимуд.^[14]

Господарят фигурата на апсу измери…^[15],^[16]

Чрез своя героичен подвиг Мардук изолирал водите отгоре с таван, а водите отдолу с под. След това в света между тях създал човека.

Митовете никога не се уморяват да илюстрират, че конфликтът в сътворения свят не е това, което изглежда. Макар да е убита и разкъсана, Тиамат не е унищожена. Ако бяхме погледнали битката от друг ъгъл, щяхме да видим, че чудовището на хаоса се разчленява по своя собствена воля и отделните късове от тялото й отиват на съответните си места. Мардук и цялото негово поколение божества са само частички от нейната материя. От гледна точка на тези сътворени форми всичко сякаш е постигнато от някаква могъща десница, сред опасности и болка. Но откъм центъра на пораждащото еманации присъствие плътта бива отдадена охотно, а ваещата я ръка в крайна сметка не е нищо повече от изпълнител на волята на самата жертва.

Тук се крие основният парадокс на мита: парадоксът на двойния фокус. Точно както в началото на космогоничния цикъл можехме да кажем: „Бог не се намесва“, но в същото време и „Бог е създател — пазител — разрушител“, така и сега, в този критичен момент, когато Едното се строшава на много, съдбата „се случва“, но в същото време „е причинена“ От перспективата на източника светът е вълшебна хармония от форми, които се изливат в живота с взрив и после се стопяват. Но това, което преживяват създания, набързо преминаващи през живота, е една ужасна какофония от бойни викове и болка. Митовете не отричат това страдание (разпятието), те разкриват в него, зад него и около него един насъщен покой (небесната роза).^[17]

Изместването на гледната точка от спокойствието в центроположената Причина към вихрушката на периферните последици е представено в грехопадението на Адам и Ева в райската градина. Те вкусили от забранения плод и „тогава се отвориха очите и на двамата“^[18]. Блаженството на рая е забранено за тях и двамата съзират сътворените поля от другата страна на едно преобразяващо було. От сега нататък неизбежното за тях ще бъде труднопостижимо.

Фигура 62. Чудовище на хаоса и Бог на слънцето (дялан алабастър, Асирия, 885–860 г. пр.н.е.)