Джоузеф Кембъл
Героят с хиляди лица (25)

1. От психология към метафизика

За съвременния интелектуалец не е трудно да приеме, че символиката на митологията има психологически смисъл. Още повече че след трудовете на психоаналитиците не може да има никакво съмнение, нито че митовете имат същата природа като сънищата, нито че сънищата са показателни за динамиката на психиката. През последните няколко десетилетия Зигмунд Фройд, Карл Г. Юнг, Вилхелм Щекел, Ото Ранк^[1], Карл Абрахам^[2], Геза Рохайм^[3] и много други развиха една обширно документирана съвременна система от познания за значенията на сънищата и митовете. И макар схващанията на тези учени да се различават помежду си, съществува внушителен корпус от общи принципи, който обединява всички тях в едно авторитетно съвременно движение. С тяхното откритие, че моделите и логиката на приказките и митовете съответстват на тези в сънищата, дълго дискредитираните химери на архаичния човек се завърнаха на преден план в съвременното съзнание с драматична сила.

Според този възглед вълшебните приказки, които уж описват живота на легендарни герои, силата на божествата в природата, духовете на мъртвите и тотемните предшественици на общността, дават символен израз на несъзнаваните желания, страхове и напрежения, които лежат в основата на съзнателните модели на човешкото поведение. С други думи, митологията е психология, погрешно четена като биография, история и космология. Съвременният психолог може да разкрие точното й значение и по този начин да спаси за модерния свят това богато и красноречиво свидетелство за най-дълбоките недра на човешката същност. Тук са извадени на показ като чрез флуороскоп невидимите процеси на загадката Homo sapiens — западен и източен, първобитен и цивилизован, съвременен и древен. Целият спектър е пред нас. Трябва само да го разчетем, да изучим неговите устойчиви модели, да анализираме измененията и с това да стигнем до разбирането за дълбинните сили, които формират човешката съдба и ще продължат да определят както нашия личен, така и нашия обществен живот.

Но ако искаме да схванем цялостната значимост на митовете, трябва да отбележим, че те не са напълно сравними със сънищата. Техните образи произхождат от същите източници — несъзнателните извори на фантазията — и граматиката им е същата, но те не са спонтанен продукт на съня. Напротив, моделите им са съзнателно контролирани. И тяхната подразбираща се функция е да служат като въздействащ образен език за предаване на традиционната мъдрост. Това важи също и за така наречените първобитни митологии на народите. Изпадналият в транс шаман и посветеният жрец на антилопите^[4] не са неуки за мъдростта на света, нито пък неопитни в принципите на общуването чрез аналогия. Метафорите, чрез които живеят и чрез които действат, са предизвиквали размисли, проучвания и дебати векове наред — дори хилядолетия; освен това са служили като опора на мисълта и живота на цели общества. По тях са оформени културните модели. Младите са били възпитавани и възрастните са помъдрявали чрез изучаването, преживяването и разбирането на техните действени инициационни форми. Защото митовете всъщност докосват и задвижват жизнените енергии на цялата човешка психика. Те свързват несъзнаваното с полето на практическите действия, и то не ирационално, с механизма на невротична проекция, а по такъв начин, че да позволят на едно зряло и отрезвяващо практическо разбиране за света на фактите да въздейства като контролен механизъм върху зоните на инфантилните желания и страхове. И ако това е вярно за относително простите митологии на народите (системите от митове и обреди, които сплотяват първобитните племена на ловци и риболовци), какво да кажем за такива величествени космически метафори като тези, отразени във великия Омиров епос, в Божествена комедия на Данте, в книгата Битие и в неподвластните на времето храмове на Изтока? Допреди няколко десетилетия те са били основата на целия човешки живот и вдъхновение за философията, поезията и изкуството. Там, където унаследените символи са докоснати от Лао Дзъ, Буда, Зороастър, Христос или Мохамед — използвани от тези ненадминати духовни учители като средство за предаването на най-проницателните морални и метафизични учения, — очевидно сме в присъствието не на мрака, а на необятно съзнание.

И така, за да схванем цялостната значимост на митологичните образи, достигнали до нас, трябва да проумеем, че те не са само симптоми на несъзнаваното (каквито в действителност са всички човешки мисли и действия), но също така представляват контролирани и преднамерени изявления на определени духовни принципи, които са останали така непроменими в хода на човешката история, както формата и нервната структура на самото човешко телосложение, формулирана накратко, универсалната доктрина учи, че всички видими структури в света, всички неща и същества са следствие на една вездесъща сила, от която са произлезли, която ги поддържа и изпълва в периода на тяхното съществуване и в която в крайна сметка трябва да се разтворят. Това е силата, която науката нарича енергия, меланезийците — мана, индианците сиу — уаконда, индуистите — Шакти, а християните — Божия сила. Нейното проявление в психиката е наречено от психоаналитиците либидо^[5]. А проявлението й в Космоса са структурата и ходът на самата Вселена.

Възприемането на източника на този недиференциран, но в същото време навсякъде обособен субстрат на живота е осуетено от самите органи, чрез които трябва да бъде постигнато, формите на сетивността и категориите на човешката мисъл^[6], които сами по себе си са проявление на тази сила^[7], така ограничават съзнанието, че обикновено е невъзможно човек не само да види, но дори да си представи нещо отвъд цветния, променлив, безкрайно различен и озадачаващ спектакъл на явленията, функцията на обреда и на мита е с помощта на аналогия да направят възможен скока и след това да подпомогнат осъществяването му. Форми и идеи, които умът и неговите сетива могат да схванат, биват представени и подредени по такъв начин, че да внушат една истина или отвореност отвъд. И тогава, след като условията за медитация са осигурени, индивидът е оставен сам. Митът е предпоследното; последното е тази отвореност — тази празнота, или битие отвъд категориите^[8], в което съзнанието трябва да се потопи само и да се разтвори. Следователно Бог и боговете са само удобни средства — самите те по природа са част от света на имената и формите — макар да свидетелстват за и в крайна сметка да водят до неизразимото. Те са просто символи, които трябва да раздвижат и пробудят съзнанието и да го призоват отвъд себе си.

Признаването на вторичния характер на индивидуалността на почитаното божество е типично за повечето традиции по света (вж. напр. с. 175, б. 3). В християнството, исляма и юдаизма обаче се проповядва, че индивидуалността на божеството е крайна, което прави относително трудно за членовете на тези общности да разберат как някой може да отиде отвъд ограниченията на собственото си антропоморфно божество. В резултат от това имаме, от една страна, едно общо замъгляване на символите, а от друга — набожен фанатизъм, невиждан никъде другаде в историята на религията. Дискусия по темата за възможния произход на това отклонение може да откриете в Човекът Мойсей и монотеистичната религия на Зигмунд Фройд.^[9]

Раят, адът, митологичната епоха, Олимп и всички други обиталища на богове се тълкуват от психоаналитиците като символи на несъзнаваното. Следователно ключът към съвременните системи на психологическо тълкуване е следният: царството на метафизиката = несъзнаваното. Съответно ключът за отварянето на вратата от другата страна е същото уравнение, само че обърнато: несъзнаваното = царството на метафизиката. „Защото — както заявява Иисус — ето, Божието царство е вътре във вас.“^[10] И действително пропадането на свръхсъзнанието до състоянието на несъзнаваното е именно смисълът на библейския образ на падението. Свиването на съзнанието, на което дължим факта, че не можем да видим източника на универсалната сила, а само осезаемите форми, отражение на тази сила, превръща свръхсъзнанието в несъзнавано и в същия този миг и чрез същия този образ създава света. Спасението се състои в завръщането към свръхсъзнанието, съпътствано от разпадането на света. Това е великата тема и формула на космогоничния цикъл, митичният образ на проявяването на света и последващото завръщане в непроявена форма. По същия начин раждането, животът и смъртта на индивида може да бъдат разгледани като спускане в несъзнаваното и завръщане. Героят е този, който още докато е жив, знае и дава израз на исканията на свръхсъзнанието, което през целия съзидателен процес в по-голяма или по-малка степен е несъзнаваното. Приключението на героя представлява този момент от неговия живот, в който постига просветление — централният момент, когато, докато е още жив, той е открил и отворил пътя към светлината, отвъд тъмните стени на агонията, която животът ни представлява.

И така, космическите символи са представени в духа на един озадачаващ възвишен парадокс. Божието царство е вътре в нас, но също и извън нас. Бог обаче е само удобен инструмент за събуждане на спящата принцеса — душата. Животът е нейният сън, смъртта е събуждането. Самият герой, пробуждащ собствената си душа, е само удобен инструмент за собствения си разпад. И тогава Бог, пробуждащият душата, е собствената си незабавна смърт.

Вероятно най-красноречивият възможен символ на тази мистерия е разпнатият бог, принесен в жертва „сам на себе си“^[11]. От една страна, смисълът е в преминаването на осезаващия света герой в свръхсъзнание: тялото с петте си сетива — като принц Петте оръжия, залепнал за Лепкава коса — е оставено да виси на кръста на познанието за живота и смъртта, заковано на пет места (двете ръце, двата крака и главата, коронясана с тръни).^[12] Но същевременно Бог е слязъл доброволно и е поел върху себе си това осезаемо страдание. Бог приема живота на човек и човек освобождава Бога в себе си в пресечната точка на кръста на същото „съвпадане на противоположностите“^[13], същата слънчева порта, през която Бог снизхожда, а Човек възхожда — всеки като храната на другия.^[14]

Разбира се, съвременният изследовател може да изучава тези символи както намери за добре — било като признак за невежеството на другите, било като знак към него самия за собственото му невежество, било от гледна точка на свеждането на метафизиката до психология и обратното. Традиционният подход предполага медитация върху символите и в двата смисъла. Във всички случаи те представляват ярки метафори за съдбата на човека, за надеждата на човека, за вярата на човека и за непроницаемата мистерия на човека.