Джоузеф Кембъл
Героят с хиляди лица (27)

3. Из празнотата — пространство

Свети Тома от Аквино заявява: „… названието на безусловния мъдрец, е запазено единствено за оногова, който съзира целта на Вселената и същевременно е нейно начало“.^[1] Основният принцип на цялата митология е този на началото в края.^[2] Митовете за сътворението са пропити с едно усещане за обреченост, което непрестанно зове всички създадени форми обратно към нетленното, от което първо са се появили, формите потеглят заредени с енергия, но неизбежно достигат своя апогей, разрушават се и се завръщат. В този смисъл митологията има трагичен светоглед. Но в смисъла, в който поставя истинския ни живот не във формите, които се разпадат, а в нетленното, от което те отново незабавно избликват, митологията е крайно нетрагична.^[3] Всъщност там, където взема връх митологичното настроение, трагедията е невъзможна. По-скоро господства едно усещане за сън, като същевременно истинският живот е не във формите, а в сънуващия.

Както и в съня, образите се простират от възвишеното до смешното. На ума не му е позволено да почива на своите обичайни преценки, а постоянно бива атакуван, шокиран и изваждан от увереността, че ето, най-сетне е проумял. Митологията търпи поражение, когато умът се придържа тържествено към своите любими или традиционни образи, защитавайки ги така, сякаш те самите са посланието, което носят. Тези образи трябва да бъдат разглеждани единствено като сенки от необятния простор отвъд, където не достига нито окото, нищо речта, нито умът, нито дори набожността. Както баналните дреболии в съня, така и тези в мита са препълнени със смисъл.

Първата фаза на космогоничния цикъл описва внезапното превръщане на безформеността във форма, както е в следната песен на новозеландските маори за сътворението:

Те Коре (Празнотата)

Те Коретуатахи (Първата празнота)

Те Коретуаруа (Втората празнота)

Те Коренуи (Обширната празнота)

Те Корероа (Далеч простиращата се празнота)

Те Корепара (Изсъхналата празнота)

Те Кореуиуиа (Необхващащата празнота)

Те Корерауеа (Възхитителната празнота)

Те Корететамауа (Празнотата здраво свързана)

Те По (Нощта)

Те Потеки (Висящата нощ)

Те Потереа (Носещата се нощ)

Те Поуауа (Стенещата нощ)

Хинемакемое (Дъщерята на безпокойната нощ)

Те Ата (Зората)

Те Аутуроа (Постоянният ден)

Те Аомарама (Сияйният ден)

Уаитуа (Пространство).

В пространството се развили две същности без форма:

Маку (Влагата — от мъжки пол)

Махорануиаранги (Великият простор на Небето — от женски пол).

От тях произлезли:

Рангипотики (Небесата — от мъжки пол)

Папа (Земята — от женски пол).

Рангипотики и Папа били родителите на боговете.^[4]

От празнотата отвъд всички празноти подобно на растения се разлистват тайнствени еманации, поддържащи света. На десето място от горната поредица е нощта; на осемнадесето — пространството или ефирът, рамката на видимия свят; на деветнадесето — противопоставянето женско — мъжко; на двадесето е Вселената, която виждаме. Тази поредица загатва за наличието на дълбина след дълбина в тайнството на битието. Нивата съответстват на дълбочините, измерени от героя в неговото приключение да проумее света; те отброяват духовните пластове, познати на ума, обърнат навътре в медитация. Те представляват бездънността на тъмната нощ на душата.^[459]

Юдейската Кабала представя процеса на сътворението като поредица от еманации (иврит: sephiroth), произтичащи от АЗ СЪМ на Великия лик. Първа е самата глава в профил, а от нея произлизат „девет великолепни светлини“. Еманациите са представени също като клоните на космическо дърво, обърнато наопаки, вкоренено в „неразгадаемите висини“. Светът, който виждаме, е преобърнатият образ на това дърво.

Според индийската философска система санкхя от VIII в. пр.н.е. празнотата се кондензира в елемента етер, или пространството. От него се сгъстява въздухът. От въздуха идва огънят, от огъня водата, а от водата — елементът земя. С всеки елемент се развива и една сетивна функция, способна да го възприеме: съответно слух, допир, зрение, вкус и обоняние.^[460]

Един увлекателен китайски мит олицетворява тези произтичащи един от друг елементи като пет достопочтени мъдреци, произлезли от кълбо от хаос, висящо в празнотата:

Преди небето и земята да се отделят едно от друго, всичко представлявало едно огромно кълбо мъгла, наречено хаос. Тогава се оформили духовете на петте елемента, след което се превърнали в петимата древни. Първият се наричал Жълтият древен и бил господар на земята. Вторият се наричал Червеният древен и бил господар на огъня. Третият се наричал Тъмният древен и бил господар на водата. Четвъртият се наричал Дървесният принц и бил господар на горите. А петият била Металната майка и тя била господарка на металите.^[461] Всеки един от тези петима древни задвижил първичния дух, от който бил произлязъл, така че водата и земята потънали надолу, небесата се издигнали нависоко, а земята се закрепила здраво в дълбините. След това водата се отдръпнала в реки и езера и се появили планините и равнините. Небесата се прояснили, а земята се разделила; после се появили слънцето, луната, всички звезди, пясъкът, облаците, дъждът и росата. Жълтият древен дал свобода на най-чистата енергия на земята, а към това се добавили действията на огъня и водата. След това произлезли тревите и дърветата, птиците и животните и родовете на змиите и насекомите, на рибите и костенурките. Дървесният принц и Металната майка свързали светлината и тъмнината и по този начин създали човешката раса под формата на мъж и жена. Така постепенно се появил светът.^[462]