Джоузеф Кембъл
Героят с хиляди лица (36)

2. Детството на героя човек

По-рано появилият се културен герой с тяло на змия и глава на бик още от раждането носел в себе си естествената съзидателна сила на природния свят. Това е значението на неговия облик. Героят човек, от друга страна, трябва „да се спусне“, за да възстанови връзката с подчовешкото. Както видяхме, това е смисълът на приключението на героя.

Но създателите на легендите рядко се задоволяват с това да представят най-великите герои на света като обикновени човешки същества, прекрачили хоризонтите, ограничаващи техните събратя, и завърнали се с дарове, които би могло да бъдат намерени от всеки човек с подобна вяра и смелост. Точно обратното, тенденцията винаги е била героят да бъде надарен с необикновени сили още от момента на раждането или дори от момента на зачеването си. Целият живот на героя е показан като едно шествие на чудеса, като голямото централно приключение е неговата кулминация.

Фигура 70. Дъщерята на фараона намира Мойсей (детайл; маслено платно, Англия, 1886 г.)

Това съответства на представата, че геройството е по-скоро нещо предопределено, отколкото просто осъществено действие, и повдига въпроса за връзката между биографията и характера. Иисус например може да бъде смятан за човек, който посредством аскетизъм и медитация постига мъдрост, или, от друга страна, може да вярваме, че определен бог е слязъл на земята и е поел върху себе си осъществяването на една човешка съдба. Първият възглед ще води към буквално подражаване на учителя, за да се достигне по същия начин като него до трансцендентното, спасителното преживяване. Но вторият възглед заявява, че героят е по-скоро символ за съзерцание и размисъл, отколкото пример, който да бъде следван буквално. Божественото създание е откровение на всемогъщия Аз, живеещ във всички нас. Така съзерцаването на живота трябва да бъде предприето като размишляване върху собствената вътрешно присъща божественост, а не като прелюдия към точно подражаване, като урокът е не „Прави така и бъди добър“, а „Знай това и бъди Бог“.

Тази формула, разбира се, не е точно онази от обичайното християнско учение, в което, макар да се казва, че Иисус е заявил: „Божието царство е вътре“, църквата отстоява, че след като човекът е създаден единствено „по образ Божий“, различието между душата и нейния създател е безусловно, запазвайки по този начин като краен предел на своята мъдрост дуалистичното разграничение между човешката „вечна душа“ и божеството. Преминаването отвъд тази опозиционна двойка не се поощрява (всъщност бива отречено като „пантеизъм“ и понякога възнаграждавано с изгаряне на клада); въпреки това молитвите и дневниците на християнските мистици изобилстват с екстатични описания на преживявания на единение, разтърсващи душата (вж. по-горе с. 46), а видението на Данте във финала на Божествена комедия (вж. по-горе с. 185) определено отива отвъд ортодоксалната, дуалистична, конкретистка догма за крайността на индивидуалностите в Троицата. Там, където тази догма не е преодоляна, митът за отиването при Бащата бива приет буквално като описание на крайната цел на човека (вж. по-горе с. 246).

А що се отнася до въпроса да подражаваме на Иисус като човешки образец или да го съзерцаваме като бог, историята на християнското мислене може в най-общи линии да бъде обобщена по следния начин: (1) период на буквално следване на учителя Иисус чрез отричане от света по неговия пример (примитивно християнство); (2) период на съзерцаване на разпнатия Иисус като божеството вътре в сърцето, живеейки същевременно в света като служител на този Бог (ранно и средновековно християнство); (3) отказ от повечето средства, поддържащи съзерцанието, като същевременно човек продължава да живее в света като служител или оръдие на Бог, когото е престанал да изобразява (протестантство); (4) опит Иисус да бъде представен като образцово човешко същество, но без приемане на неговия аскетичен път (либерално християнство) (вж. по-горе с. 148).

В част I, „Приключението на героя“, разгледахме подвига на изкуплението от първата позиция, която може да бъде наречена психологическа. Сега трябва да го опишем от втората, където той се превръща в символ на същото метафизическо тайнство, чието преоткриване и изваждане на показ представлява подвигът на самия герой. Затова в настоящата глава ще разгледаме първо детството, изпълнено с чудеса, което показва, че в света се е въплътило едно необикновено проявление на иманентния божествен принцип, а после една след друга ще проследим различните житейски роли, чрез които героят осъществява своята съдба. Те са различни по значимост според нуждите на времето.

От така формулираната гледна точка първата задача на героя е да преживее съзнателно предшестващите етапи от космогоничния цикъл, да проникне назад през епохите на еманация. След това втората му задача е да се върне от бездната в плоскостта на съвременния живот и там да служи като преобразител на демиургичния потенциал. Хуанди притежавал силата да сънува: това бил неговият начин да се спусне и да се завърне. Второто раждане на Вайнемойнен, това във водата, го върнало към преживяване на първичните стихии. В приказката от Тонга за Жената мида отдръпването от обикновения човешки свят започнало с раждането на майката: героите братя се появили от подчовешка утроба.

Подвизите на героя във втората част на неговия личен цикъл ще бъдат съизмерими с дълбочината на неговото спускане през първата. Синовете на Жената мида дошли от нивото на животинското царство, тяхната физическа красота била несравнима. Вайнемойнен бил роден повторно от първичните води и ветрове, дарбата му била да пробужда и обуздава стихиите в природата и в човешкото тяло с песните си на бард. Хуанди пребивавал в царството на духа, после научил хората на хармонията на сърцето. Буда прекрачил дори отвъд зоната на боговете създатели и се върнал от празнотата; той провъзгласил спасението от космогоничния цикъл.

Ако делата на едно действително историческо лице го обявяват за герой, създателите на неговата легенда ще му съчинят подходящи приключения в дълбините. Те ще бъдат представени като пътувания в свръхестествени царства и трябва да бъдат тълкувани като символи, от една страна, на спускането в морето на нощта на психиката, а от друга, на зоните или аспектите на човешката съдба, които са показани в съответните животи.

Цар Саргон Акадски (ок. 2550 г. пр.н.е.) бил син на жена от простолюдието. Баща му бил неизвестен. Пуснали го в кошница от тръстика по водите на река Ефрат и бил открит от Аки, земеделец, който го отгледал и го назначил за свой градинар. Богинята Ищар покровителствала младежа. Така най-накрая той станал цар и император, прославил се като Живия бог.

Чандрагупта (IV в. пр.н.е.), основател на индуската династия Маурия, бил изоставен в пръстена делва на прага на краварник. Един пастир открил и осиновил пеленачето. Веднъж, докато си играел с другарчетата на играта „върховният цар в съдийското кресло“, малкият Чандрагупта заповядал на най-лошите престъпници да им бъдат отсечени ръцете и краката. След това по негова команда отрязаните крайници веднага се върнали на местата си. Един принц, който минавал оттам, видял чудото, купил детето за хиляда харшапани и у дома по физически белези открил, че то принадлежи към рода Маурия.

Папа Григорий Велики (540?-604) бил роден от знатни брат и сестра близнаци, които извършили кръвосмешение, подтикнати от дявола. Разкайващата се майка го поставила в малка кошница и го пуснала в морето. Един рибар го намерил и приютил и когато навършил шест години, Григорий бил изпратен в манастир, за да учи за свещеник. Но той желаел да стане воин рицар. Качил се в една лодка и бил пренесен чудодейно в страната на своите родители, където спечелил ръката на кралицата — но скоро след това се оказало, че тя е неговата майка. След разкриването на това второ кръвосмешение Григорий се покайвал седемнадесет години, като останал окован за една скала насред морето. Ключовете от веригите били хвърлени във водата, но когато в края на дългия период те били открити в корема на една риба, това било сметнато за знак от провидението: каещият се грешник бил отведен в Рим, където, когато му дошло времето, бил избран за папа.^[1]

Като дете Карл Велики (742–814) бил преследван от по-големите си братя и избягал в сарацинска Испания. Там той направил изключителни услуги на краля под името Мене. Покръстил кралската дъщеря в християнската вяра и двамата планирали да се оженят тайно. След още подвизи благородният младеж се завърнал във Франция, където свалил от власт някогашните си преследвачи и победоносно заел трона. След това царувал сто години, заобиколен от кръга на дванадесетте перове. Според всички източници брадата и косата му били много дълги и бели. (Всъщност Карл Велики бил голобрад и плешив.) Един ден, докато сядал под своето дърво на правосъдието, той се отнесъл справедливо към една змия и като благодарност влечугото му връчило талисман, който го замесил в любовна афера с вече мъртва жена. Този амулет паднал в един извор в Екс^[2] — затова Екс станал любимата резиденция на императора. След дългите си войни срещу сарацини, саксонци, славяни и скандинавци неостаряващият император умрял, но в действителност той само е заспал и ще се събуди в този час, в който страната му има нужда от него. Веднъж през Късното средновековие Карл Велики се вдигнал от мъртвите, за да вземе участие в кръстоносен поход.^[3]

Всяка от тези биографии излага темата за изгнанието и завръщането на невръстното дете, осмислена по различен начин. Това е важна черта на всички легенди, народни приказки и митове. Обикновено се правят известни усилия да се постигне физическа правдоподобност. Когато обаче въпросният герой е велик патриарх, вълшебник, пророк или въплъщение, на чудесата им е позволено да се развихрят отвъд всякакви граници.

Популярната еврейска легенда за раждането на праотеца Авраам ни предоставя пример за откровено свръхестествено изгнание на дете. Неговото раждане е предсказано от Нимрод по звездите,

защото този нечестив цар бил умел астролог и му било разкрито, че ще се роди мъж по негово време, който ще се вдигне срещу него и победоносно ще изобличи религията му като лъжовна. В страха си от съдбата, предречена му от звездите, той повикал своите князе и управници и ги помолил да го посъветват по въпроса. Те му отвърнали така:

— Нашият единодушен съвет е, че трябва да построиш огромна сграда, да поставиш стража на входа й и да оповестиш из цялото свое царство, че всички бременни жени трябва да се отправят натам заедно със своите акушерки, които да останат с тях до момента на раждането. Когато дните на жената се изпълнят и детето се роди, задължение на акушерката трябва да бъде да го убие, ако е момче. Но ако детето е момиче, то ще бъде оставено живо, майката ще получи подаръци и скъпи одежди и вестител ще обяви: „Това се случва с жената, която роди дъщеря!“.

Царят останал доволен от този съвет и накарал да разпространят официално обявление из цялото царство, свиквайки всички архитекти да му изградят огромна сграда, шестдесет лакти висока и осемдесет широка. След като я завършили, второ обявление било разгласено, призоваващо всички бременни жени нататък, където трябвало да останат до раждането. Били назначени войници, които да отвеждат жените в постройката, а стражари били разположени вътре и около нея, за да не могат жените да избягат оттам. Освен това царят изпратил акушерки и им наредил да убиват мъжките деца на гърдите на майките им. Но ако жената раждала момиче, тя била обличана във фин лен, коприна и бродирани одежди и я провождали от този арест с големи почести. Не по-малко от седемдесет хиляди деца били убити по този начин. Тогава ангелите се явили пред Бог и казали:

— Нима не виждаш какво прави онзи грешник и богохулник Нимрод, син на Ханаан, който погуби толкова много невинни бебета, които не са сторили никому зло?

Бог отвърнал:

— Свети ангели, знам това и го виждам, Защото сън не ме лови. Аз гледам и знам потайните неща и нещата, които биват разкрити, и вие ще станете свидетели какво ще направя на този грешник и богохулник, тъй като ще обърна ръката Си срещу него, за да го накажа.

По това време Тара взел за жена майката на Авраам и тя забременяла. (…) Когато времето й наближило, тя напуснала града в голям страх и заскитала из пустинята, вървейки по ръба на една долина, докато попаднала на пещера. Влязла в това убежище и на следващия ден започнали родилните й болки и тя добила син. Цялата пещера се изпълнила със сияние от лицето на детето като от блясъка на слънцето и майката извънредно много се зарадвала. Бебето, което родила, бил нашият праотец Авраам.

Неговата майка заридала и казала на сина си:

— Уви, родих те във време, когато Нимрод е цар. Заради теб седемдесет хиляди мъжки рожби бяха погубени и съм обзета от страх, че той ще научи за твоето съществуване и ще те убие. По-добре да загинеш тук, в тази пещера, отколкото да те видя с очите си мъртъв на моята гръд.

Тя взела дрехата, с която била облечена, и увила в нея момченцето. После го изоставила в пещерата с думите:

— Нека Господ бъде с теб, нека Той не те забравя и не те изоставя.

Така Авраам бил оставен в пещерата без дойка и започнал да плаче. Бог пратил долу Гавриил да му даде да пие мляко и ангелът направил така, че то да потече от малкото пръстче на дясната ръка на бебето, и то сукало, докато станало на десет дни. След това се изправило и проходило и напуснало пещерата, като тръгнало по ръба на долината. Когато слънцето залязло и звездите се показали, той рекъл:

— Това са боговете!

После дошла зората и звездите повече не можели да бъдат видени, и той казал:

— Няма да се прекланям пред тях, защото те не са богове.

Тогава изгряло слънцето и той изрекъл:

— Това е моят бог, него ще възхвалявам.

Но слънцето отново залязло и той си казал:

— То не е бог.

И виждайки луната, нарекъл нея свой бог, на когото да отдава божествена почит. Тогава луната била затъмнена и той се провикнал:

— Това също не е бог! Има Един, който кара всички тях да се движат.^[4]

Чернокраките от Монтана разказват за един млад убиец на чудовища, Кут-о’-иис, който бил открит от приемните си родители, възрастни мъж и жена, когато те сложили да варят в едно гърне съсирек биволска кръв.

Мигом от гърнето се разнесъл плач — точно както плаче дете, ако се нарани, изгори или опари. Старците надникнали в гърнето и видели там малко момченце, което побързали да извадят от водата. И двамата били изненадани донемайкъде. (…)

На четвъртия ден момчето проговорило и казало:

— Завържете ме поред за всеки от прътовете на шатрата; щом стигна до последния, ще изпадна от люлката и ще съм вече голям човек.

Старицата го послушала; докато го връзвала за прътовете, той растял пред очите й и накрая, когато стигнал до последния кол, бил вече мъж.^[5]

Фолклорните приказки често подкрепят или заместват темата за изгнанието с тази за презряното или недъгаво отроче — тормозения най-малък син или дъщеря, сирачето, доведеното или заварено дете, грозното пате или оръженосецът с ниско потекло.

Една млада жена от племето пуебло, която помагала на майка си да замеси глина за съдове с крака, усетила капка кал върху крака си, но после забравила за нея.

След няколко дни момичето усетило, че нещо се движи в корема й, но и през ум не й минало, че може да очаква бебе. Не казала на майка си. Но коремът й започнал да расте. Една сутрин й призляло. Следобед родила. Тогава майка й разбрала (за първи път), че дъщеря й очаквала дете. Майката много се ядосала, но когато погледнала бебето, видяла, че то не прилича на бебе, а било нещо кръгло, отстрани с нещо стърчащо, като малка стомна.

— Откъде взе това нещо? — казала майката.

Момичето само ридаело. Тогава се прибрал бащата.

— Няма нищо, аз много се радвам, че тя има бебе — казал той.

— Но това не е бебе! — отговорила майката.

Бащата отишъл да го погледне и видял, че това била малка стомна за вода. От тогава насетне той много обичал тази малка стомна.

— То се движи — казал бащата.

Съвсем скоро малката стомна за вода започнала да расте. За двадесет дни станала голяма. Можела да излиза с децата и да говори.

— Дядо, изведи ме навън, за да мога да се огледам — казала стомната.

И така всяка сутрин дядото извеждал стомната навън и тя гледала децата, те много я харесвали и разбрали, че била момче — момченцето Стомничко. Това разбрали от неговите приказки.^[6]

С две думи, детето на съдбата трябва да преживее дълъг период на неизвестност. Това е време на изключителни опасности, препятствия или позор. То е запратено навътре към собствените си дълбини или навън към неизвестното; и в двата случая това, до което се докосва, е една неизследвана тъмнина. Това е зона с неочаквани присъствия — както благосклонни, така и злонамерени: появяват се ангел, животно помощник, рибар, ловец, старица или селянин. Приет в училището на животните или — като Зигфрид — осиновен под земята от гномите, които подхранват корените на дървото на живота, или пък сам в някоя малка стая (тази история е разказвана по хиляди начини), младият чирак навсякъде по света научава урока за зародишните сили, които се намират току отвъд сферата на измеримото и назовимото.

Митовете са единодушни, че са нужни необикновени способности, за да посрещне човек и да оцелее в подобно преживяване. Ранното детство на героите изобилства от анекдоти за преждевременно развита сила, съобразителност и мъдрост. Херакъл удушил змия, изпратена в люлката му от богинята Хера. Мауи от Полинезия уловил с примка и забавил слънцето — за да осигури на майка си време да сготви. Авраам, както видяхме, придобил познанието за Единния бог. Иисус смутил мъдреците. Бебето Буда било оставено под сянката на дърво един ден и изведнъж неговите бавачки забелязали, че сянката не се поместила цял следобед, а детето седяло неподвижно в йогистки транс.

Подвизите на обичания индуистки спасител Кришна по време на неговото невръстно изгнание сред краварите в Гокула и Вриндавана^[7] съставляват ярък цикъл. Един зъл дух на име Путана дошъл, преобразен като красива жена, но с отрова в гърдите. Тя влязла в къщата на Яшода, приемната майка на детето, държала се много мило и скоро взела бебето в скута си, за да му даде да суче. Но Кришна засукал така силно, че изсмукал живота й и тя паднала мъртва, възвръщайки своята гигантска и грозна форма. Когато обаче противният труп бил кремиран, се разнесло сладко благоухание, защото божественото пеленаче дало спасение на демонката с това, че изпило млякото й.

Кришна бил непослушно момченце. Обичал да отмъква делвите с извара, докато доячките спели. Вечно се катерел, за да достигне нещата, качени далеч от него по високите рафтове, за да си хапне от тях или да ги разсипе. Момичетата го наричали Крадец на масло и се оплаквали на Яшода, но той винаги измислял някоя история. Един следобед, когато си играел на двора, казали на майка му, че Кришна яде кал. Тя дошла с една пръчка, но той вече си бил избърсал устните и отрекъл да е имало такова нещо. Тя отворила устата му да види, но когато погледнала вътре, видяла цялата Вселена — Трите свята. Помислила си: „Колко съм глупава да си въобразявам, че моят син може да е господар на Трите свята“. След това всичко отново било забулено и скрито от нея и този миг незабавно изчезнал от съзнанието й. Тя погалила момченцето и го прибрала у дома.

Краварите били свикнали да почитат бог Индра, индуисткото съответствие на Зевс, цар на небесата и господар на дъжда. Един ден, след като били поднесли своите дарове, момъкът Кришна им казал:

— Индра не е върховен бог; макар да е цар в небесата, той се страхува от титаните. Освен това дъждът и благоденствието, за които се молите, зависят от слънцето, което изтегля водите и ги кара да паднат отново на земята. Какво може да прави Индра? Това, което се случва, е определено от законите на природата и духа.

След това насочил вниманието им към близките гори, потоци и хълмове и най-вече към планината Говардхана като по-достойна за тяхната почит от далечния господар на въздуха. И така те принесли като дарове на планината цветя, плодове и лакомства.

Самият Кришна приел втора форма — тази на планински бог — и получил даровете на хората, като междувременно останал в по-ранната си форма сред тях, отдавайки почит на планинския цар. Богът приел даровете и ги изял всичките.

Индра се вбесил и повикал бога на облаците, на когото заповядал да излива дъжд над хората, докато всички бъдат отнесени. Рояк буреносни облаци се събрали над района и започнал да се излива потоп, сякаш приближавал краят на света. Но момъкът Кришна изпълнил планината Говардхана с топлината на неизчерпаема енергия, повдигнал я на малкия си пръст и наредил на хората да се скрият под нея. Дъждът връхлитал върху планината, съскал и се изпарявал. Пороят се изливал седем дни, но нито капка не капнала върху краварите и техните близки.

Тогава богът осъзнал, че съперникът му трябва да е въплъщение на Първичното създание. Когато на следващия ден Кришна излязъл да пасе кравите, свирейки с флейтата си, царят на небесата слязъл долу върху големия си бял слон Айравата, паднал по лице в краката на усмихнатия младеж и му засвидетелствал покорството си.^[8]

Цикълът на детството приключва със завръщането или разпознаването на героя, когато след дългия период на неизвестност истинската му самоличност бива разкрита. Това събитие може да предизвика сериозна криза, тъй като означава, че се появяват сили, които досега са били изключени от човешкия живот. По-ранните модели се разпадат на отделни фрагменти или се стопяват; пред очите се разкрива бедствие. Въпреки това след миг на забележимо безредие съзидателната стойност на новия фактор става явна и светът отново придобива форма с неподозирано великолепие. Тази тема за „разпятието и възкресението“ може да бъде онагледена или чрез тялото на самия герой, или чрез въздействието му върху неговия свят. Първия вариант откриваме в историята на народа пуебло за стомната.

Фигура 71. Кришна крепи планината Говардхана (боя върху хартия, Индия, ок. 1790 г.)

Смисълът на съвета на Кришна да се почита планината, а не царят на боговете, който за западния читател може да изглежда странен, е, че Пътят на предаността (бхакти марга) трябва да започне с неща, които са познати и обичани от поклонника, а не с далечни и невъобразими идеи. След като Бог е вътрешно присъщ във всичко, той ще се разкрие чрез всеки дълбоко почитан обект. Освен това именно богът вътре в поклонника му дава възможност да открие бога в света отвън. Това тайнство е онагледено от двойното присъствие на Кришна по време на поклонението.

Мъжете тръгнали на лов за зайци и момчето Стомничко поискало да отиде и то.

— Дядо, ще ме заведеш ли до подножието на платото, искам да ида на лов за зайци.

— Бедно мое внуче, не можеш да идеш на лов за зайци, нямаш крака и ръце — отговорил дядото.

Но Стомничко много искал да отиде:

— Нищо, все пак ме заведи. Ти си твърде стар и нищо не можеш да свършиш.

Майка му плачела, защото момчето й нямало крака, ръце или очи. Но въпреки това го хранели, като слагали в устата му — гърлото на стомната. И така, на следващата сутрин дядо му го повел на юг към равнината. След това то се търкулнало, скоро видяло заешка следа и я последвало. Не след дълго изскочил и самият заек и Стомничко хукнал след него. Точно преди да стигне до блатото, имало скала, стомната се ударила в нея, счупила се и отвътре изскочило момче. То много се зарадвало, че обвивката му се била разчупила и че вече бил момче, голямо момче. Носел много мъниста около врата си, тюркоазени обеци, поличка за танци, мокасини и риза от еленова кожа.

Момчето уловило няколко заека, върнало се и ги дало на дядо си, който го завел победоносно вкъщи.^[9]

Космическите енергии, които горели в неповторимия ирландски воин Кухулин — главния герой в средновековния Ълстърски цикъл, така наречения Цикъл на рицарите от Червения клон, — изригвали изведнъж като вулкан, завладявайки го напълно и унищожавайки всичко наоколо.

Легендарните цикли на средновековна Ирландия включват: (1) Митологичния цикъл, който описва миграциите към острова на праисторически народи, техните битки, и по-специално делата на божествената раса, известна като Туата де Данан, „Децата на Великата майка Дана“; (2) Аналите на миледианците, или полуисторическите хроники на последната пристигнала раса, синовете на Милезий, основатели на келтските династии, които оцеляват до пристигането на англо-норманите на Хенри II през XII в.; (3) Ълстърския цикъл на рицарите от Червения клон, който се занимава главно с делата на Кухулин в двора на неговия чичо Конхобар: този цикъл силно повлиява върху развитието на артуровската традиция в Уелс, Бретан и Англия — дворът на Конхобар служи като модел за този на крал Артур, а подвизите на Кухулин са модел за подвизите на племенника на Артур сър Гауейн (Гауейн е оригиналният герой в много от приключенията, по-късно приписвани на Ланселот, Пърсивал и Галахад); (4) Цикъла за Фианата. Фианата била група от героични воини под предводителството на Фин Маккул (вж. с. 214 по-горе); най-великата история от този цикъл е за любовния триъгълник между Фин, неговата невяста Гриани и неговия племенник Диърмид — много епизоди от нея достигат до нас чрез прочутия разказ за Тристан и Изолда; (5) Легенди за ирландските светци. „Малките хора“ от популярния вълшебен фолклор на християнска Ирландия са умален вариант на по-ранните езически божества Туата де Данан.

Историята разказва, че когато бил на четири години, той отишъл да премери сили с „момчешките отряди“ на своя чичо крал Конхобар в техните собствени дисциплини. Със своя месингов стик за хокей^[10], сребърна топка, спортно копие и детски харпун той се отправил към дворцовия град Емания, където без никакво разрешение се хвърлил право сред момчетата — „три пъти по петдесет на брой, които играели хокей на поляната и правели бойни упражнения със сина на Конхобар Фоламън като техен водач“.

Всички на полето се втурнали срещу него. С юмруци, ръце, длани и с малък щит той отблъсквал стиковете, топките и копията, които полетели едновременно от всички посоки. Тогава за първи път през живота му го обзела неговата бойна ярост (странна, характерна трансформация, която по-късно станала известна като негов „спазъм“ или „обезобразяване“) и преди някой да се усети какво предстои, той бил повалил петдесет от най-добрите. Още пет отряда момчета офейкали покрай краля, който играел на шах с Фергус Сладкодумния. Конхобар станал и се намесил в суматохата. Но Кухулин не отпуснал ръка, докато всички младежи не преминали под неговата защита и гаранция.^[11]

Първият ден, в който Кухулин запасал оръжие, бил денят на неговата пълна себеизява. В неговата проява нямало нищо овладяно, нямало и следа от закачливата ирония, която долавяме в делата на индуисткия Кришна. По-скоро изобилието на силата на Кухулин станало известно за първи път на него самия, както и на всички останали. Тя изригнала от дълбините на неговото същество и трябвало да се справят с нея много бързо и без предварителна подготовка.

Случката отново се разиграла в двора на крал Конхобар в деня, в който Катбад Друида пророкувал, че името на юношата, който в този ден сложи оръжие и броня за първи път, „ще надмине тези на всички ирландски младежи, освен това обаче животът му ще бъде мимолетно кратък“. Кухулин незабавно поискал оръжие и броня. Седемнадесет комплекта оръжия му били дадени и той ги строшил със силата си, докато Конхобар не го облякъл в собствената си ризница. След това направил колесниците на парченца. Само тази на краля била достатъчно силна да издържи на неговото изпитание.

Кухулин наредил на колесничаря на Конхобар да го откара оттатък далечния „граничен брод“ и скоро стигнали до една усамотена крепост, където синовете на Нехтан вземали дан от преминаващите. Кухулин отрязал главите на защитниците на крепостта и ги вързал отстрани на колесницата. По обратния път скочил на земята и „просто с тичане и истинска бързина“ заловил два елена с внушителни размери. С два камъка свалил от въздуха две дузини летящи лебеди. И с ремъци и други приспособления завързал за колесницата всичко това — както животните, така и птиците.

Леваркан Пророчицата наблюдавала с тревога как шествието приближава града и крепостта Емания.

— Колесницата е украсена с кървящите глави на неговите врагове — обявила тя, — красиви бели птици му правят компания в колесницата и диви непокорни елени са завързани за нея.

— Познавам този воин в колесницата — казал кралят, — макар да е малкото момче, синът на сестра ми, който в този ден пое на поход. Със сигурност е окървавил десницата си и ако не успокоим навреме яростта му, всички млади мъже на Емания ще погинат от ръката му.

Много бързо трябвало да измислят начин как да понижат телесната му температура — и го открили. Сто и петдесет жени от крепостта, начело със своята предводителка Скандлах, „се разсъблекли по необходимост както майка ги е родила и без никакви увъртания се струпали да го посрещнат“. Малкият воин, засрамен или може би поразен от подобно излагане на женствеността, извърнал очи и в този миг бил уловен от мъжете и потопен в буре със студена вода. Дъските и обръчите на бурето се пръснали на парчета. Второто буре завряло. А в третото водата само станала много гореща. Така Кухулин бил укротен, а градът спасен.^[12]

Красиво момче наистина бил той: седем пръста имал на всеки крак Кухулин и на всяка ръка също по толкова; очите му били светли със седем зеници всяко и всяка от тях блестяла със седем искри като от скъпоценен камък. На всяка буза имал четири бенки: синя, пурпурна, зелена и жълта. От едното ухо до другото имал петдесет светложълти дълги букли, които били като жълтия восък на пчелите или като брошка от бяло злато, която проблясва, изложена на слънцето. Бил облечен в зелена мантия, прихваната със сребърна закопчалка на гърдите, и риза с втъкани златни нишки.^[13]

Но когато го обземел неговия спазъм или обезобразяване, „той се превръщал в страховито и многолико, и удивително, и невиждано дотогава създание“. По цялото му тяло — от темето до земята, плътта и крайниците му, и всяка връзка, и точка, и става затрепервали. Ходилата, пищялите и коленете му се измествали и оставали зад него. Сухожилията отпред на главата му се изтегляли отзад на врата, където изпъквали в буци, по-големи от глава на мъжко чедо на цял месец.

Едното му око потъвало в главата толкова дълбоко, че не било ясно дали дива чапла ще може да го стигне там, където лежи на тила му, и да го измъкне отвън на бузата. Другото око, обратното, изведнъж изпъквало и само излизало на бузата му. Устата му се изкривявала настрани, докато стигне до ушите (…) искри от огън бликали от нея. Силните удари на сърцето, което блъскало в гърдите му, звучали като воя на яко куче пазач, когато е на служба, или на лъв, когато напада мечки. Сред въздушните облаци над главата му се виждали отровните, изливащи се потоци и искри от яркочервен огън, който кипящата му дива ярост карала да се трупат над него. Косата му се оплитала около главата (…) над която, ако бъде изтръскано дори най-плодовитото ябълково дърво, бихме могли да предложим, че нито една ябълка не би паднала на земята, а по-скоро всичките ще бъдат уловени, набучени всяка на отделен косъм, настръхнал от яростта му. Неговият „героичен спазъм“ изпъквал от челото му, по-дълъг и по-дебел от точило на първокачествен боец. [И накрая:] по-висока, по-дебела, по-твърда, по-дълга от мачтата на голям кораб била вертикалната струя от тъмна кръв, която се изстрелвала нагоре от самия център на скалпа му и след това се разпръсквала в четирите посоки на света; при което се образувала магическа мъгла от мрак, приличаща на пелената от дим, която покрива някой кралски замък, когато кралят приближава към него на свечеряване в края на зимен ден.^[14]