Джоузеф Кембъл
Героят с хиляди лица (37)

3. Героят като воин

Родното място на героя или далечната земя на заточението му, откъдето се завръща, за да осъществи своите зрели дела сред хората, е средата или пъпът на света. Точно както вълничките тръгват от един подводен извор, така и формите на Вселената се разширяват от източника в концентрични кръгове.

„Над просторните неподвижни дълбини, под деветте сфери и седемте равнини на небесата, в централната точка, пъпа на света, най-тихото място на земята, където царува безкрайно лято и кукувица вечна кука, там Белия момък дошъл в съзнание.“ Така започва митът за един герой на сибирските якути. Белия момък тръгнал да научи къде се намира и какво е това място, в което живее. На изток се простирало широко незасято поле, а в средата му се издигал величествен хълм, на чийто връх имало гигантско дърво. Смолата на това дърво била прозрачна и благоуханна, кората никога не се втвърдявала и напуквала, мъзгата блестяла като сребро, изобилните листа никога не увяхвали, а ресите приличали на грозд обърнати чашки. Върхът на дървото се издигал над седемте небесни равнини и на него върховният бог Юрюнг-ай-тойон си връзвал коня, а пък корените му прониквали до подземните бездни, където оформяли подпорите на жилищата на митичните същества, характерни за това царство. Чрез своя листак дървото разговаряло със съществата в небето.

Когато Белия момък се обърнал с лице на юг, той съзрял насред зелено тревисто поле спокойното Млечно езеро, което полъхът на вятъра никога не разлюлявал и около чиито брегове имало блата от извара. На север се изправяла тъмна гора с дървета, които шумолели ден и нощ, и там скитали всякакви зверове. Зад нея се издигали високи планини, сякаш сложили на глави шапки от бяла заешка кожа; те се опирали в небето и пазели това средно място от северния вятър. Гъсталак от храсти се простирал на запад и отвъд него се издигала гора от високи ели, а зад гората проблясвали няколко полегати самотни върхове.

По онова време така бил устроен светът, в който Белия момък съзрял светлината на деня. Не след дълго обаче той се уморил да бъде сам и отишъл при гигантското дърво на живота.

— Почитаема върховна господарке, майко на моето дърво и моето обиталище — помолил се той — всички живи създания съществуват в двойки и развъждат свое потомство, само аз съм сам. Искам да пътувам и да търся жена от моя род. Желая да премеря силите си с други от моя род. Искам да се запозная с хора — да живея според човешките обичаи. Не ме лишавай от своята благословия, смирено те умолявам! Прекланям глава и коленича пред теб.

Фигура 72. Палеолитен петроглиф (скално изображение, Алжир, неустановена датировка)

Тогава листата започнали да шумолят и от тях върху Белия момък се изсипал фин, млечнобял дъжд. Усещал се топъл полъх на вятъра. Дървото започнало да издава стенания и от корените му се подала женска фигура до кръста: жена на средна възраст, с искрен поглед, разпусната коса и гола гръд. Богинята предложила на момъка мляко от пищните си гърди и след като пил от него, той усетил, че силата му нараснала стократно. В същото време богинята обещала на младежа цялото щастие и го благословила по такъв начин, че нито водата, нито огънят, нито желязото или нещо друго да може някога да му стори зло.^[1]

От пъпа на света героят поема на път, за да осъществи съдбата си. Делата на неговата зрялост вливат творческа сила в света.

С песента си Вайнемойнен

цялата земя разтърсил,

езерата развълнувал,

планините разлудувал,

та скалите полетели,

изпод върховете бели.^[2]

В строфата на героя бард кънти магията на могъщата дума. По същия начин острието на меча на героя воин проблясва с енергията на съзидателния източник: пред него се разпадат черупките на остарялото.

Защото митологичният герой е защитник не на това, което е станало, а на това, което става. Драконът, когото той трябва да убие, е именно чудовището на статуквото — Холдфаст^[3], пазителят на миналото. Героят изплува от неизвестността, а врагът е величествен и изпъкващ на трона на властта. Той е враг, дракон, тиран, защото използва за своя лична изгода авторитета на позицията си. Той е Холдфаст не защото задържа миналото, а защото задържа.

Тук запазвам разграничението между по-ранния герой титан с полуживотински белези (основоположник на градове и носител на културата) и по-късния герой — изцяло човек (вж. с. 297–301). Подвизите на втория често включват убиването на първия — на питоните и минотаврите, даряващи блага в миналото. (Един бог, надживял своето време, незабавно се превръща в демон, разрушаващ живота, формата трябва да бъде строшена, а енергията — освободена.) Нерядко подвизи, които принадлежат към по-ранните етапи на цикъла, биват приписвани на героя човек или някой от по-ранните герои може да бъде очовечен и пренесен в по-късен период. Но подобни нарушения и изменен не променят основната формула.

Тиранът е горд и в това се крие неговата обреченост. Той е горд, защото мисли силата си за нещо свое и така влиза в ролята на шута, който бърка същността с привидността; нему е съдено да бъде изигран. Митологичният герой, завръщащ се от мрака, който е източникът на видимото през деня, носи знание за тайната на гибелта на тирана. С един жест, толкова прост, колкото натискането на бутон, той премахва внушителната конфигурация. Подвигът на героя се състои в неспирното разбиване на кристализиралите мигове. Цикълът се завърта: митологията се концентрира върху точката на растежа. Преобразуване и гъвкавост, а не твърдоглава мудност е отличителната черта на Живия бог. Великата фигура в настоящия момент съществува само за да бъде счупена, нарязана на късове и разпръсната надлъж и шир. Накратко: огърът тиран е защитник на чудовищния факт, героят е защитник на съзидателния живот.

Световното време на героя в човешка форма започва чак когато по земята се разпростират села и градове. Много чудовища, останали от прастари времена, все още се спотайват в затънтените местности и поради злонамереност или отчаяние се изправят срещу хората. Те трябва да бъдат премахнати. Освен това се появяват тирани от човешкия род, които узурпират за себе си благата на своите съседи и стават причина за ширещо се нещастие. Те трябва да бъдат спрени. Първият подвиг на героя е да разчисти полето.

Кут-о’-иис, или Кръвен съсирек, след като бил изваден от гърнето и пораснал голям мъж само за ден, премахнал зетя убиец на приемните си родители и след това тръгнал срещу огрите в района. Изтребил едно племе кръвожадни мечки, с изключение на една, която щяла да има малки. „Тя така жално го молила за живота си, че той я пощадил. Ако не бе го сторил, нямаше да има мечки по света.“ След това изклал едно племе змии, но отново с изключение на една, „която щяла да има малки“. След това умишлено тръгнал по един път, за който казвали, че е много опасен.

Докато вървял, го връхлетял силен вятър и накрая го отнесъл в устата на една голяма риба. Това била всмукваща риба и вятърът идвал от устата й, докато всмуква. Когато стигнал в стомаха й, видял голяма група хора. Много били мъртви, но някои все още били живи. Той казал на хората:

— А, тук някъде трябва да има сърце. Ще изтанцуваме един танц.

И така, боядисал си лицето бяло, очертал очите и устата си с черни кръгове и си вързал бял кремъчен нож на главата, така че острието да стърчи нагоре. Донесли и хлопки, направени от копита. След това хората захванали да танцуват. Известно време Кръвен съсирек седял, движел ръцете си като крила и пеел песни. После станал и затанцувал, подскачайки нагоре и надолу, докато ножът на главата му не пробол сърцето. Тогава отрязал сърцето. После направил прорез между ребрата на рибата и пуснал хората навън.

Кръвен съсирек отново казал, че трябва да продължи пътуването си. Преди да тръгне, хората го предупредили, че малко по-нататък ще види жена, която винаги предизвиква преминаващите да се борят с нея, но не бива да й отговаря.

Той не обърнал внимание какво му казали, но след като изминал известно разстояние, видял една жена, която го повикала при себе си.

— Не — отвърнал Кръвен съсирек, — бързам.

Но когато за четвърти път жената му казала да се приближи, той отговорил:

— Добре, но трябва да почакаш малко, защото съм уморен. Когато си почина, ще дойда и ще се боря с теб.

Докато си почивал, видял многобройни големи ножове, стърчащи от земята, почти изцяло покрити със слама. Тогава разбрал, че жената убива хората, с които се бори, като ги хвърля върху ножовете. Когато си починал, отишъл при нея. Жената му казала да застане на това място, където бил видял ножовете, но той отказал:

— Не, не съм напълно готов. Нека малко да си поиграем, преди да започнем.

Така започнали да си играят, но той бързо хванал жената, хвърлил я върху ножовете и я прерязал на две.

Кръвен съсирек отново поел на път и не след дълго стигнал в един бивак, където имало няколко стари жени. Стариците му казали, че по-нататък по пътя ще срещне една жена с люлка, но в никакъв случай не бива да се люлее с нея. След малко стигнал до място, където видял люлка на брега на бърз поток. На нея имало една жена, която се люлеела. Той я гледал известно време и видял, че тя убива хора, като ги залюлява над потока и ги хвърля във водата. Когато разбрал това, отишъл при жената:

— Имаш си люлка тук, покажи ми как се люлееш — казал й.

— Не — отговорила жената, — искам да видя как ти се люлееш.

— Добре — рекъл Кръвен съсирек, — но първо ти се полюлей.

— Добре — казала жената, — сега аз ще се полюлея. Гледай ме. После аз ще гледам теб.

И така, жената се залюляла над потока. През това време той видял как ставала работата. После казал на жената:

— Полюлей се още, докато аз се приготвя.

Но този път, когато жената се залюляла, той срязал лианата и я оставил да падне във водата. Това се случило при Срязан речен бряг.^[4]

Фигура 73. Фараон Нармер убива победен враг (дялан шистов камък, Старо царство, Египет, ок. 3100 г. пр.н.е.)

Подобни дела са ни познати от нашите детски приказки за Джак, убиеца на великани, и от старогръцките разкази за подвизите на герои като Херакъл и Тезей. Те също така изобилстват в легендите за християнските светци, като следната очарователна френска история за света Марта.

По това време край бреговете на Рона, в една гора, разположена между Авиньон и Арл, имаше дракон — полуживотно, полуриба — по-голям от вол, по-дълъг от кон, със зъби, остри като рога, и огромни криле от двете страни на тялото.

И това чудовище убиваше всички пътници и потапяше всички лодки. Било пристигнало по море от Галатия. Родителите му били Левиатан — чудовище с формата на змия, която живеела в морето, и Онагър — ужасен звяр, родом от Галатия, който изпепелявал всичко, до което се докоснел.

И така, света Марта по настойчивата молба на хората тръгнала срещу дракона. След като го открила насред гората в момента, в който чудовището тъкмо поглъщало един човек, тя напръскала светена вода върху него и извадила разпятие. Звярът незабавно станал покорен, застанал като агне до светицата, която сложила колана си около шията му и го отвела в съседното селище. Там народът го убил с камъни и тояги.

И тъй като драконът бил познат на хората под името Тараск, градът започнал да се нарича Тараскон^[5] в памет на събитието. Дотогава се наричал Нерлюк, което значи Черно езеро, заради тъмните гори по тамошните брегове на реката.^[6]

Царете воини от древността виждали смисъла на своето дело в убиването на чудовищата. В действителност тази формула на бляскавия герой, който тръгва срещу дракона, е голямото средство за самооправдание за всички кръстоносни походи. Безчет паметни плочи са съставени със същото помпозно самодоволство като това на следната клинописна плоча на Саргон Акадски, разрушител на древните градове на шумерите, от които собственият му народ наследил своята цивилизация.

Саргон, цар на Акад, наместник на богинята Ищар, цар на Киш, пашишу^[7] на бога Ану, цар на Земята, велик ишаку^[8] на бога Енлил: града Урук той порази и срина стената му. С народа на Урук той се сражава и го плени и в окови го преведе през портите на Енлил. Саргон, цар на Акад, се би с владетеля на Ур и го надви, града му порази и срина стената му. Е-Нинмар порази и срина стената му и цялата му територия от Лагаш до морето порази. Оръжията си изми в морето…