Джоузеф Кембъл
Героят с хиляди лица (7)

1. Повикът за приключение

В старо време, когато желанията още се сбъдвали, живял един цар, който имал няколко дъщери и всички до една били хубави. Но най-малката била толкова хубава, че дори слънцето, видяло толкова хубост по света, се удивлявало, колчем озаряло лицето й.

Близко до царския дворец се разстилала голяма тъмна гора и в гората под една стара липа имало кладенец. Когато денят бил много горещ, царкинята отивала в гората и сядала на зида на хладния кладенец. Ако пък я обхванела досада, вземала една златна топка, хвърляла я във въздуха и пак я улавяла, и тази топка била най-любимата й играчка.

Не щеш ли, веднъж златната топка не паднала в протегнатите нагоре ръчици на царкинята, ами тупнала на земята, отскочила и паднала право във водата. Царкинята я проследила с очи, но топката изчезнала, а кладенецът бил толкова дълбок, че не се виждало дъното му. Тя заплакала и плачела все по-силно и по-силно и не можела да се успокои.

Но както плачела, някой й викнал:

— Какво ти е, царска дъще? Ридаеш така, че ще покъртиш и камък.

Тя погледнала наоколо да види откъде иде гласът и зърнала един жабок, подал дебелата си грозна глава над водата.

— А, ти ли си, стари мокрьо? — рекла тя. — Плача за златната си топка, дето ми падна в кладенеца.

— Хайде, не плачи! — отвърнал жабокът. — Аз бих ти помогнал, но какво ще ми дадеш, ако ти донеса играчката?

— Каквото искаш, драги жабоко — викнала тя. — Роклята, бисерите, скъпоценните камъни, дори златната корона, която е на главата ми.

Жабокът рекъл:

— Не ми трябват роклята, бисерите, скъпоценните камъни и златната корона. Но ако склониш да ме обикнеш, ако ме приемеш за другар в твоите игри, ако ми разрешиш да сядам на масата до тебе, да ям от твоята златна чинийка, да пия от твоята чашка, да спя в твоето креватче, ако ми обещаваш всичко това, аз ще сляза в кладенеца и ще ти донеса златната топка.

— О, да — рекла тя, — обещавам ти всичко, каквото искаш, стига само да ми донесеш топката.

Но си помислила: „Виж го какво дърдори глупавият жабок! Неговото място е във водата, при другите жаби, и работата му е да кряка, а не да бъде другар на човек“. Като чул обещанието, жабокът гмурнал глава във водата, спуснал се надолу и след малко отново изплувал горе — носел топката в устата си и я сложил на тревата.

Царкинята много се зарадвала, като видяла пак хубавата си топка, вдигнала я и се завтекла назад към двореца.

— Чакай, чакай — викнал жабокът, — вземи ме със себе си, аз не мога да тичам като тебе!

Но напусто квакал подире й колкото му глас държи. Тя не го слушала, прибрала се бързо-бързо у дома си, забравила скоро клетия жабок и той трябвало отново да слезе в кладенеца.^[1]

Това е пример за един от начините, по които може да започне приключението. Една досадна грешка — на пръв поглед чиста случайност — разкрива неподозиран свят и индивидът е въвлечен във взаимоотношения със сили, за които няма правилно разбиране. Както подчертава Фройд^[2], досадните грешки не са чиста случайност. Те са резултат от потиснати желания и конфликти. Те са вълничките по повърхността на живота, предизвикани от неподозирани източници. А те може да бъдат много дълбоки — дълбоки колкото самата душа. Грешката може да е равнозначна на благоприятна възможност за съдбата. В тази приказка изчезването на топката е първият знак, че нещо предстои за принцесата, жабокът е вторият знак, а необмисленото обещание — третият.

Като предварително проявление на силите, влизащи в действие, чудодейно появилият се жабок може да бъде определен като „вестител“, а кризата на неговата поява е „повикът за приключение“. Вестителят може да призовава героя да живее, както е в настоящия пример, или в един по-късен етап от житейския път — да умре. Той може да зове за някакво важно историческо дело. Или да бележи зората на религиозно просветление. В разбиранията на мистиците повикът бележи промяната, която се определя като „пробуждане на Аза“^[3]. В случая с принцесата от приказката той чисто и просто обозначава настъпването на юношеството. Но независимо дали е маловажен, или велик и без значение в какъв житейски етап се появява, повикът винаги отбелязва началото на някаква мистерия на преобразяването — обред или миг на духовен преход, след чието приключване равносметката е едно умиране и едно раждане. Познатият житейски хоризонт е надраснат. Старите концепции, идеали и емоционални модели вече не пасват. Настъпил е моментът да бъде прекрачен един праг.

Характерни обстоятелства за повика са тъмната гора, голямото дърво, ромолящият извор и отблъскващата, подценена външност на носителя на силата на съдбата. В сцената разпознаваме символите на пъпа на света. Жабокът, малкият дракон, е детското съответствие на змията от подземния свят, крепяща земята с главата си и символизираща животворните демиургични сили на бездната. Той се появява със златната слънчева топка, след като тъмните му дълбоки води тъкмо са я погълнали — като в този момент напомня великия китайски дракон на Изтока, който донася изгряващото слънце в челюстите си, или жабата, върху чиято глава язди красивият млад безсмъртен Хан Сяндзъ, носещ кошница с прасковите на безсмъртието. Фройд предполага, че всеки момент на тревожност възпроизвежда болезнените чувства на първото отделяне от майката — недостига на въздух, наплива на кръв и т.н., кризата на раждането.^[4] И обратно, всеки момент на отделяне и ново раждане предизвиква тревожност. Независимо дали това е царската дъщеря, която ще бъде откъсната от блаженството на изграденото двуединство с цар татко, или божията дъщеря Ева, узряла да се отдели от идилията на градината, или крайно концентрираният бъдещ Буда, разкъсващ последните хоризонти на сътворения свят — едни и същи архетипни образи биват задействани, символизиращи опасност, успокоение, изпитание, преминаване и странната святост на мистериозното раждане.

Фигура 11. Апис, приел формата на бик, отнася починалия като Озирис в подземния свят (дърворезба, Египет, ок. 700–650 г. пр.н.е.)

Отвратителният отхвърлен жабок или дракон от приказката изважда слънчевата топка в устата си, защото жабокът, змията — отхвърленият — е представител на онези дълбини на несъзнаваното („толкова дълбок, че не се виждало дъното му“), където са струпани всички отхвърлени, неприети, неразпознати, непознати или неразвити фактори, закони и елементи на съществуването. Това са перлите на приказните подводни дворци на водните духове, тритоните и водните пазители; скъпоценните камъни, които осветяват градовете на демоните в подземния свят; огнените семена в океана на безсмъртието, който крепи земята и я опасва като змия; звездите в пазвата на вечната нощ. Това са буците чисто злато в съкровището на дракона; охраняваните ябълки на Хесперидите; нишките на Златното руно. Затова вестителят или предвестникът на приключението често е мрачна фигура, отблъскваща или ужасяваща, смятан за зло от света, но въпреки това, ако героят го последва, пред него ще се отвори път през стените на деня към мрака, където светят скъпоценните камъни. Или вестителят е животно (както в приказката), представител на потиснатия вътре в нас потенциал на инстинктите, или пък мистериозна забулена фигура — неизвестното.

Историята разказва например за крал Артур и как той се приготвил „да излезе на лов с много рицари“.

И щом навлезли в гората, кралят зърнал пред себе си едър елен.

Ето, тоз елен ще подгоня. — Рекъл крал Артур, пришпорил коня си и дълго препускал, и на няколко пъти малко оставало да повали елена с голяма ловкост. И тъй дълго гонил той елена, че конят му се изтощил и рухнал мъртъв. Тогава един слуга отишъл да доведе на краля друг кон. И като видял кралят, че еленът се е изплъзнал, а конят му е мъртъв, седнал до един извор и дълбоко се замислил.

И както седял, сторило му се, че чува лай на хрътки, и то не една и две, а цели трийсет. И видял тогава да се приближава към него най-чудатият звяр, що някога бил виждал. Дошъл звярът да пие вода от извора и от търбуха му се чувал шум като лай на два пъти по трийсет хрътки, надушили дивеч. Ала додето пиел, шумът не се чувал. След това звярът се отдалечил и отново отекнал наоколо същият шум. И дълбоко се замислил кралят…^[5]

Ето и историята — от съвсем различен край на света — на едно момиче от племето арапахо в северноамериканските равнини. Тя съзряла бодливо прасе до една канадска топола. Опитала се да уцели животното, но то избягало зад дървото и започнало да се катери по него. Момичето също се покатерило да го хване, но бодливото прасе все й се изплъзвало. „Е — казала си девойката, — ще се катеря, докато го хвана, защото много искам тези игли, и ако трябва, ще се кача чак до върха.“ Бодливото прасе стигнало върха на дървото, но когато тя го настигнала и протегнала ръка да го хване, тополата изведнъж се удължила и бодливото прасе пак се закатерило нагоре. Като погледнала надолу, тя видяла как приятелите й проточвали вратове, за да я видят, и й махали да слиза. Но следвайки бодливото прасе и страхувайки се от огромното разстояние между нея и земята, девойката продължила да се изкачва по дървото, докато станала като точица за тези, които я гледали отдолу, и заедно с бодливото прасе най-накрая стигнала до небето.^[6]

Фигура 12. Изида, приела формата на ястреб, се присъединява към Озирис в подземния свят (дялан камък, династия на Птолемеите, Египет, ок. I в. сл.н.е.)

Примерът със следните сънища е достатъчен, за да илюстрира спонтанната поява на фигурата на вестителя в психиката, която е узряла за трансформация……

Първият сън е на млад мъж, който търси път към нов светоглед. Той се намира сред „зелено поле, където пасат много овце. Това е «страната на овцете». В страната на овцете стои непознатата жена и сочи пътя“^[7].

Вторият сън е на младо момиче, чиято приятелка наскоро е починала от туберкулоза и самата тя се страхува, че също може да е болна.

„Бях в една разцъфнала градина, слънцето тъкмо залязваше с кървавочервен блясък. Тогава пред мен се появи черен благороден рицар и ми каза с много сериозен, дълбок и страховит глас: «Ще тръгнеш ли с мен?» Без да изчака отговора ми, той ме хвана за ръката и ме отведе.“^[8]

Независимо дали е сън, или мит, в тези приключения се усеща атмосферата на неустоимо влечение към фигурата, която се появява ненадейно като водач, бележейки нов период, нов етап в живота. Това, срещу което трябва да се изправим и е някак изначално близко на несъзнаваното — макар и непознато, изненадващо и дори плашещо за съзнателната личност, — излиза на светло и онова, което до неотдавна е имало значение, изведнъж може да се окаже странно изпразнено от смисъл — като света на царската дъщеря, когато златната й топка внезапно потъва във водата. От тук насетне, макар че героят се завръща за кратко към обичайните си занимания, те вероятно вече ще му се струват безплодни. Тогава ще се появят серия знаци с нарастваща сила, докато зовът вече не може да бъде отхвърлян — както в следната легенда за „Четирите знака“, която е най-прочутият пример на повик за приключение в световната литература.

Бащата на младия принц Гаутама Шакямуни, бъдещия Буда, пазел сина си от всякакво познание за старостта, болестите, смъртта и монашеството, за да не се замисли той да се откаже от света, защото при раждането му било предречено, че той ще стане или световен император, или Буда.

Царят, който предпочитал синът му да се посвети на държавничеството, му осигурил три двореца и четиридесет хиляди танцьорки, за да задържи ума му привързан към света. Но това само ускорило неизбежното, защото още докато бил относително млад, сферата на плътските радости се изчерпала за юношата и той узрял за други преживявания. В момента, в който бил готов, автоматично се появили подходящите вестители:

Един ден бъдещият Буда пожелал да отиде в парка и казал на своя колесничар да приготви колесницата. Той изкарал една великолепна елегантна колесница и като я украсил богато, впрегнал в нея четири коня от породата синдхава, бели като цветовете на белия лотос, и съобщил на бъдещия Буда, че всичко е готово. И бъдещият Буда се качил на колесницата, която била достойна за дворец на боговете, и потеглил към парка.

„Времето за просветлението на принц Сидхарта наближава — помислили боговете, — трябва да му пратим знак.“ И те преобразили един от тях в грохнал старец със счупени зъби, посивяла коса, прегърбен върху тоягата си и целият треперещ и го показали на бъдещия Буда, но така че само той и колесничарят го видели.

Тогава бъдещият Буда казал на колесничаря: „Приятелю, моля те, кажи ми кой е този човек? Дори косата му не е като тази на другите хора“. И когато чул отговора, добавил: „Позорно е раждането, щом всеки, който се роди, трябва да бъде застигнат от старостта“. И веднага след това с тревога в сърцето той се прибрал и се качил в двореца си.

— Защо синът ми се връща толкова скоро? — попитал царят.

— Господарю, той видя един старец — бил отговорът. — И заради това, че видя този старец, сега се кани да се оттегли от света.

— Да ме убиеш ли искаш, та ми казваш това? Бързо подгответе някакви пиеси, които да изнесете пред сина ми. Ако успеем да го накараме да изпита удоволствие, той ще спре да мисли за оттегляне от света.

След това царят разширил охраната около двореца до половин левга във всяка посока.

Един ден, докато отивал към парка, бъдещият Буда отново видял болен човек, когото боговете били предрешили, и след като разпитал, се върнал с тревога в сърцето и се качил в двореца си.

Царят задал същия въпрос и издал същата заповед като преди и отново разширил охраната, като разположил стражи наоколо на разстояние три четвърти от левгата.

И отново един ден, докато отивал към парка, бъдещият Буда видял мъртвец, когото боговете били предрешили, и след като разпитал, се върнал с тревога в сърцето и се качил в двореца си.

Царят задал същия въпрос и издал същите заповеди като преди и отново разширил охраната, като разположил стражи наоколо на разстояние цяла левга.

И отново един ден, докато отивал към парка, бъдещият Буда видял монах, облечен практично и скромно, когото боговете били предрешили, и попитал своя колесничар:

— Моля те, кажи ми кой е този човек?

— Господарю, това е човек, който се е оттеглил от света.

И след това колесничарят започнал да възхвалява ползите от оттеглянето от света. Мисълта да се оттегли от света се харесала на бъдещия Буда.^[9]

Този първи етап от митологическото пътуване, който ние нарекохме „повик за приключение“, известява, че съдбата е призовала героя и е преместила неговия духовен център на гравитация от територията на неговата общност към една непозната зона. Тази съдбоносна зона, криеща както съкровища, така и опасности, може да бъде представена по различни начини: като далечна земя, гора, царство под земята, под водата или над небето, тайнствен остров, висок планински връх или състояние на дълбок сън — но тя винаги е населена със странни същества, променящи формата си, с невъобразими страдания, свръхчовешки подвизи и безмерна наслада. Героят може да поеме напред по своя собствена воля, за да осъществи приключението — като Тезей, който пристига в града на баща си, Атина, и научава ужасяващата история за Минотавъра; или може да бъде отведен или изпратен в чужбина от някаква доброжелателна или злонамерена сила — както Одисей, който кръстосва Средиземноморието, носен от ветровете на разгневения бог Посейдон. Приключението може да започне като обикновена грешка — като това на принцесата от приказката. Или човек може просто безцелно да се разхожда, когато нещо случайно привлича блуждаещия му поглед и го примамва да се отклони от обичайния път. Може да се добавят още примери, до безкрай, от всички краища на света.

В горния раздел, както и на следващите страници не се опитвам да изчерпя всички доказателства. Подобен опит (по примера, да речем, на Фрейзър в Златната клонка) би разширил неимоверно главите на книгата ми, без да допринесе за изясняването на основната тема, свързана с мономита. Вместо това във всяка част привеждам няколко показателни примера от най-различни традиции, взети от разни краища на света. През цялата книга постепенно сменям източниците, така че читателят да усети особеностите на различните стилове. Докато стигне до последната страница, ще се е запознал с огромен брой митологии. Ако му се прииска да провери дали всички те могат да бъдат цитирани във всяка една част на мономита, трябва само да се обърне към някои от източниците, изброени в бележките, и да прелисти няколко от многобройните приказки.