Джоузеф Кембъл
Героят с хиляди лица (33)

3. Утробата на изкуплението

Сега проблемът е светът на човешкия живот. Водено от практическия разум на царете и напътствията на жреците на заровете на божественото откровение (виж хаката на децата на Мветси, с. 289), полето на съзнанието дотолкова се свива, че величавите очертания на човешката комедия се изгубват в бъркотията от взаимоизключващи се стремежи. Човешката перспектива става плоска, обхващайки единствено отразяващите светлината осезаеми повърхности на съществуването. Гледката към дълбините се скрива. Онова, което придава смисъл на човешкото страдание, става невидимо. Обществото изпада в заблуди и бедствия. Малкото его е узурпирало престола на разума на Аза.

В митовете това е вечна тема, в гласа на пророците — познат зов. В един свят на изкривени тела и души хората копнеят за личност, в която да видят отново чертите на въплътения образ. Добре познаваме този мит от нашата собствена традиция. Той се появява навсякъде под най-различни маски. Когато някой от типа на Ирод (най-крайният символ на зле управляващото, неотстъпчиво его) доведе човечеството до най-ниската точка на духовно унижение, окултните сили на цикъла се задвижват от само себе си. В едно неотличаващо се с нищо село се ражда девойка, която ще се запази неопетнена от грешките, дошли на мода за нейното поколение, като миниатюрен образ сред хората на космическата жена, станала невеста на вятъра. Нейната утроба, която остава незасята като изначалната бездна, чрез своята готовност призовава в себе си първичната сила, оплождаща празнотата.

„И в един определен ден, докато Мария била при извора да напълни стомната си, ангелът Господен се явил пред нея и казал: «Благословена си, Марийо, защото в своята утроба ти приготви обиталище за Господа. Виж, светлина от небето ще дойде и ще заживее в теб и чрез теб ще засвети в целия свят».“^[1]

Тази история се разказва навсякъде, и то с такова поразително еднообразие на основните очертания, че ранните християнски мисионери били принудени да си мислят, че самият дявол подлага на присмех учението им, където и да се появят. Монахът Педро Симон^[2] пише в своята книга Noticias historiales de las conquistes de Tierra Firme en las Indias Occidentales (Cuenca, 1627) какво се случило, след като те подели своето дело сред населението на Тунха и Согамосо в Колумбия, Южна Америка:

… демонът на това място започнал да учи на обратното. И освен всичко останало, той се опитвал да дискредитира това, което свещеникът проповядвал за Боговъплъщението, твърдейки, че то още не е станало, но че скоро слънцето ще го осъществи, въплътявайки се в утробата на девица от село Гуачета, като тя ще зачене от лъчите на слънцето и същевременно ще остане девствена. Тази вест била разгласена из целия район. И така се случило, че първенецът на споменатото село имал две девствени дъщери, всяка от които желаела чудото да се извърши в нея. След това те започнали да излизат всяка сутрин, щом пукнела зората, от жилището и землището на баща си и да се изкачват на един от многобройните хълмове около селото, като така се излагали по посока на изгрева, че да ги огреят първите лъчи на слънцето. След като това продължило няколко дни, демонът получил вест с божественото позволение (неведоми са помислите Божии), че нещата ще станат така, както той е планирал, и по такъв начин, че една от дъщерите забременяла, както сама твърдяла, от слънцето. След девет месеца тя родила голям и ценен hacuata, което на техния език означава изумруд. Жената го взела, увила го в памук и го поставила между гърдите си, където го носила няколко дни и в края на този период той се превърнал в живо същество — всичко по заповед на демона. Детето било кръстено Горанчачо и било отгледано в дома на първенеца на селото, неговия дядо, докато станало на двадесет и четири години.

След това младият мъж се отправил с тържествена процесия към националната столица и във всички провинции бил почитан като Детето на слънцето^[3].

Индуистката митология разказва за девицата Парвати, дъщеря на планинския владетел Хималая^[4], която се оттеглила към високите планини, за да се отдаде на много строги лишения. Един тираничен титан на име Тарака бил узурпирал властта над света и според пророчеството само син на върховния бог Шива можел да го свали от трона. Шива обаче бил богът, образец на йога — сдържан, усамотен, вглъбен в медитация. Невъзможно било Шива да бъде подтикнат да зачене син.

Парвати решила да помогне на света, като стане равна на Шива в медитацията. Сдържана, усамотена, вглъбена в душата си, тя също се отдала на пост, гола под парещото слънце, като дори направила жегата още по-непоносима, като запалила четири грамадни огъня в четирите посоки. Красивото й тяло се съсухрило и крехкият й скелет се очертал, кожата й станала груба и твърда. Косата й била сплъстена и рошава. Нежните й бистри очи горели.

Един ден пристигнал млад брамин и я попитал защо жена с нейната красота унищожава тялото си с подобни изтезания.

— Моето желание — отвърнала тя — е Шива, най-висшата цел. Шива е бог на усамотението и непоклатимата концентрация. Затова съм се отдала на тези лишения, за да го извадя от неговото равновесие и да го накарам да дойде влюбен при мен.

— Шива — казал младежът — е бог на разрушението. Шива е Световният унищожител. Той изпитва най-голяма наслада, когато медитира в гробище сред зловонието на труповете; там наблюдава гниещата смърт и това се нрави на неговото опропастително сърце. Венците на Шива са от живи змии. Освен това е сиромах и никой не знае нищо за раждането му.

Девицата отговорила:

— Той е отвъд ума на такива като теб. Сиромах е, но е изворът на изобилието. Ужасяващ е, но е първоизточникът на милостта. Венци от змии или от скъпоценности може да си сложи или да свали когато си поиска. Как може да бъде роден, след като той е създателят на несъздаденото! Шива е моята любов.

Тогава младежът разкрил истинското си лице — това бил Шива.^[5]