Джоузеф Кембъл
Героят с хиляди лица (24)

Глава IV
Ключовете

Пътуването на героя

Приключението може да бъде обобщено в схемата на предишната страница:

Митологичният герой, излизайки от своята обикновена колиба или замък, е подмамен, отнесен или пък доброволно поема към прага на приключението. Там той се сблъсква с тъмна фигура, която пази прохода. Героят може да победи или умилостиви тази сила и да влезе жив в царството на мрака (битка между братя, битка с дракон; жертвоприношение, амулет) или да бъде убит от противника и да се спусне в смъртта (разчленяване, разпъване на кръст). След това отвъд прага героят пътува през свят на непознати, но същевременно странно близки сили, някои от които сериозно го застрашават (проверки), а други му оказват магическа помощ (помощници). Когато достига надира на митологичния цикъл, преминава през върховно изпитание и спечелва своята награда. Победата може да бъде представена като сексуално единение на героя с богинята майка на света (свещен брак), като неговото припознаване от бащата творец (помирение с бащата), собственото му обожествяване (апотеоз) или — ако силата е останала враждебна към него — неговата кражба на дара, който е дошъл да спечели (кражба на невястата, кражба на огъня). От гледна точка на вътрешния свят този етап представлява разширяване на съзнанието, а с това и на битието (просветление, преобразяване, свобода). Последното усилие е това на завръщането. Ако силите са благословили героя, той поема назад под тяхното покровителство (пратеник), ако не, бяга и е преследван (бягство с преобразявания, бягство с препятствия). На прага на завръщането трансцендентните сили трябва да останат отвъд; героят се появява отново от царството на смъртта (завръщане, възкръсване). Дарът, който носи, възстановява света (еликсир).

Вариациите върху простата схема на мономита не се поддават на описание. Много истории отделят и значително разширяват един или два от характерните елементи на пълния цикъл (мотива за проверките, мотива за бягството, отвличането на невястата), други нанизват няколко отделни цикъла в една поредица (като в Одисея). Различаващи се персонажи и епизоди може да се слеят или един елемент може да се повтаря и появява под различни форми.

Контурите на митовете и приказките се подлагат на заличаване и замъгляване. Архаичните особености обикновено се отстраняват или изтласкват на заден план. Привнесените отвън материали се преработват, за да отговарят на местната обстановка, обичаи или вярвания, и този процес винаги е в техен ущърб. Освен това в неизброимите преразкази на една традиционна история случайните или умишлени размествания са неизбежни. За да обяснят елементи, които по една или друга причина са станали незначещи, възникват вторични интерпретации, които често са изключително умели.^[1]

В ескимоската приказка за Гарвана в корема на кита мотивът за пръчките за огън е претърпял разместване и последваща рационализация. Архетипът на героя в корема на кита е добре познат. Основният подвиг на приключенеца обикновено е да запали огън със своите пръчки във вътрешността на чудовището, което предизвиква смъртта на кита и неговото освобождаване. Запалването на огън в този случай символизира сексуалния акт. Двете пръчки — с вдлъбнатината и вретеното — са познати съответно като женска и мъжка; пламъкът е новосъздаденият живот. Запалването на огън в кита от страна на героя е вариант на свещения брак.

Но в ескимоската приказка този образ на запалването на огъня е претърпял видоизменение. Женският принцип е олицетворен от красивата девойка, която Гарвана среща в голямата стая вътре в животното. Междувременно съединяването на мъжкото и женското отделно е символизирано от стичането на масло от тръбата в горящата лампа. Вкусването на маслото е участието на Гарвана в този акт. Последвалият катаклизъм представлява типичната криза в надира, приключването на старата епоха и започването на новата. Излизането на Гарвана от вътрешността символизира чудото на прераждането. Така, след като пръчките на огъня са станали излишни, за тях е измислен умен и забавен епилог, който им дава нова роля в сюжета. Тъй като ги е забравил в корема на кита, това дава възможност на Гарвана да изтълкува намирането им като лоша поличба, което изгонва всички останали и целият кит остава само за него. Този завършек е отличен пример за вторична обработка. Той подхожда на същността на персонажа трикстер, но не е елемент от основната история.

В по-късните етапи на много митологии ключовите образи се скриват като игли в огромни купи сено от вторични анекдоти и рационализации, защото, когато една цивилизация премине от митологичния към светския мироглед, по-старите образи вече не може да бъдат почувствани или напълно одобрени. В елинистическа Гърция и в императорския Рим древните богове са сведени до обикновени покровители на града, домашни любимци или предпочитани литературни персонажи. Наследените неразбираеми теми като тази за Минотавъра — тъмният и ужасяващ нощен аспект на една стара египетско-критска версия на въплътения слънчев бог и божествен цар — са рационализирани и преизтълкувани, за да подхождат на съвременните цели. Планината Олимп се превръща в една Ривиера на банални скандали и изневери, а богините майки стават истерични нимфи. Митовете са четени като романси за свръхчовеци. По подобен начин в Китай, където хуманистичната морализаторска сила на конфуцианството до голяма степен е изпразнила старите митологични форми от първоначалната им величественост, днес официалната митология е хаотичен сбор от анекдоти за синовете и дъщерите на провинциални чиновници, които по един или друг начин са служили на своята общност и заради това са издигнати от признателните си съграждани до ранга на местни богове. А в модерното прогресивно християнство Христос — въплъщение на Словото и Спасител на света — е просто историческа личност, безобиден селски мъдрец от полуориенталското минало, който проповядвал едно благодушно учение, наставляващо: „Както искате да постъпват с вас човеците, тъй и вие постъпвайте с тях“^[2], но въпреки това бил екзекутиран като престъпник. Смъртта му се разглежда като прекрасен пример за почтеност и сила на духа.

Когато поезията на мита бива интерпретирана като биография, история или наука, това я убива. Живите образи стават само далечни факти от друго време или други земи. Освен това никога не е трудно да докажем, че като наука и история митологията е напълно несъстоятелна. Когато една цивилизация започне да претълкува по този начин своята митология, животът я напуска, храмовете се превръщат в музеи и връзката между двете перспективи се разпада. Такава слана определено е попарила Библията и огромна част от християнската религия.

За да върне образите обратно към живот, човек трябва да потърси не интересни приложения в съвременното ежедневие, а просветляващи внушения от вдъхновеното минало. Когато ги открие, огромни територии от полумъртвата иконография отново разкриват своето трайно човешко значение.

Във Великата събота в Католическата църква например, след благославянето на новия огън^[3], благославянето на великденската свещ и четенето на пророчествата, свещеникът слага пурпурен филон и предвождан от процесийния кръст, канделабъра и запалената благословена свещ, отива до кръщелния купел със своите помощници и духовенството, припявайки следното: „Както кошута жадува за водни потоци,/ тъй и душата ми, Боже копнее за Тебе!/ Душата ми жадува за Бога силний, живий:/ кога ще дойда и се явя пред лицето Божие!/ Сълзите ми бяха хляб за мене денем и нощем,/ когато всеки ден ми думаха: де е твоят Бог?“^[4].

Когато пристигне на прага на баптистерия, свещеникът спира и отправя молитва, след това влиза и благославя водата в купела „с цел от непорочната утроба на божествения купел да се яви едно небесно потомство заченато в освещение, преродени нови създания: и всички те, както и да се различават по пол на тялото и по възраст във времето, нека да бъдат доведени еднакво невинни от Божията милост, тяхната духовна майка“. Той докосва водата с ръка и се моли тя да бъде очистена от злото на Сатаната, прави кръстен знак над водата; разделя я с ръка и ръсва по малко към четирите краища на света; духва три пъти върху водата във формата на кръст; след това потапя великденската свещ във водата и произнася напевно: „Нека силата на Светия Дух се спусне в цялата вода в този купел“.

Вади свещта, потапя я отново на по-голяма дълбочина и повтаря по-високо: „Нека силата на Светия Дух се спусне в цялата вода в този купел“. Отново вади свещта и я потапя трети път, до дъно, повтаряйки с още по-силен глас: „Нека силата на Светия Дух се спусне в цялата вода в този купел“. След това духва три пъти върху водата и продължава така: „И да направи всичката тази вода плодородна за възраждане“. След това вади свещта от водата и след още няколко заключителни молитви помощник-свещениците напръскват хората с тази светена вода.^[5]

Женската вода, духовно оплодена от мъжкия огън на Светия Дух, е християнското съответствие на преобразяващата вода, позната във всички системи на митологичната образност. Този ритуал е вариант на свещения брак, който е моментът първоизточник, пораждащ и възраждащ света и човека, и представлява именно мистерията, получила израз в индуисткия символ лингам-йони. Влизането в този купел е равнозначно на потапяне в митологичното царство, проникването под повърхността е прекрачване на прага в морето на нощта. Бебето символично извършва това пътуване, когато излеят водата върху главата му, неговият водач и помощниците му са свещеникът и кръстниците. Целта е посещение при родителите на неговия Вечен аз, Духа Господен и Утробата на Божията милост.^[6] След това то бива върнато при родителите на физическото му тяло.

Малцина сред нас имат някаква представа за смисъла на ритуала на кръщението, който представлява нашето посвещаване в нашата Църква. Въпреки това той е ясно изразен в думите на Иисус: „Истина, истина ти казвам: ако някой се не роди свише, не може да види царството Божие. Никодим Му каза: Как може човек, бидейки стар, да се роди? Нима може втори път да влезе в утробата на майка си и да се роди? Иисус отговори: Истина, истина ти казвам: ако някой се не роди от вода и Дух, не може да влезе в царството Божие“^[7].

Популярното тълкуване на кръщението е, че то „отмива първородния грях“, като акцентът пада повече върху идеята за пречистването, отколкото върху тази за прераждането. Това е вторична интерпретация. Или ако традиционният образ на раждането все пак не е забравен, за предшестващия го брак не става и дума. Митологичните символи обаче трябва да бъдат проследени през всички свои скрити смисли, за да разгърнат цялата система от препратки, чрез която представят по аналогия хилядолетното приключение на душата.

Фигура 54. Изворът на живота (боя върху дърво, Фландрия, ок. 1520 г.)