Джоузеф Кембъл
Героят с хиляди лица (15)

4. Помирение с бащата

„Лъкът на Божия гняв е изпънат и стрелата е поставена на тетивата. Справедливостта се прицелва в сърцето ви и опъва лъка. И няма нищо освен желанието на Бог, и то желанието на един гневен Бог, без каквото и да е обещание или задължение, което да възпира стрелата всеки момент да се напие с вашата кръв.“

С тези думи Джонатан Едуарде плаши своето паство в Нова Англия, разкривайки им с пълна сила чудовищния аспект на бащата. Той приковава вниманието им с образи на митологични изпитания, защото, макар пуританството да забранява изображенията на идоли, той си позволява да създаде словесни.

Гневът — гръмогласно се заканва Джонатан Едуарде, — Божият гняв е като голяма вода, която за момента е преградена. Тя се надига все по-високо и по-високо и нараства все повече и повече, докато не й бъде даден път. И колкото по-дълго е спрян потокът, толкова по-бързо и силно ще бъде неговото течение, когато бъде освободен. Вярно е, че наказанието за вашите зли дела не е дошло досега — потопът на Божия гняв е бил възпиран, но междувременно вашата вина постоянно нараства и всеки ден вие трупате повече гняв. Водите постоянно се надигат и стават все по-мощни и по-мощни; и единствено желанието на Бог задържа водата, която не иска да бъде спирана и с голяма сила се опитва да се освободи. Ако Бог само отдръпне ръката Си от водната врата, тя веднага би се отворила и яростните води на пламенния гняв Божи биха се втурнали с невъобразима ярост и биха дошли върху вас с всесилна мощ. И дори вашата сила да би била десет хиляди пъти по-голяма, отколкото е, десет хиляди пъти по-голяма и от силата на най-якия и здрав дявол, тя не би могла по никакъв начин да й устои.

След като отправя заплаха със стихията на водата, пастор Джонатан се обръща към образа на огъня.

Бог, който ви държи над адската бездна така, както се държи паяк или някакво отвратително насекомо над огъня, ви ненавижда и е ужасно гневен. Гневът му към вас гори като огън. За Него вие сте създания, които не заслужават нищо друго, освен да бъдат хвърлени в огъня. Неговите очи са твърде свети, за да спрат поглед върху вас. Вие сте десет хиляди пъти по-противни в очите Му, отколкото една отвратителна отровна змия е в нашите. Вие сте го оскърбили безкрайно повече, отколкото и най-упоритият бунтовник е оскърбявал своя господар. И все пак само тази ръка ви държи да не паднете всеки момент в огъня. (…)

О, грешнико! (…) Ти висиш на тънък косъм, осветяван от пламъците на Божия гняв, готови всеки момент да го парнат и прегорят на две. И не търсиш застъпник и няма нищо, което да те спаси, нищо, което да те предпази от пламъците на гнева, нищо твое, нищо, което някога си направил, нищо, което можеш да направиш, за да накараш Бог да те пощади дори за миг.

Но най-накрая идва и великият утешителен образ на второто раждане — само за миг обаче:

По този начин всички вие, които никога не сте преминавали през тази голяма промяна на сърцето посредством мощното въздействие на Светия Дух върху вашите души, всички, които никога не сте били родени отново и направени нови създания, и възкресени от смърт в грехове за нова, напълно непозната дотогава Светлина и Живот (макар да сте променили живота си в много отношения, да имате религиозни преживявания и да спазвате религиозните правила в своите семейства, насаме и в Божия дом, и да сте много стриктни в това), вие сте в ръцете на един гневен Бог. Единствено Неговото желание ви пази да не бъдете погълнати в този момент от вечна погибел.^[1]

„Единствено желанието на Бог“, което защитава грешника от стрелите, потопа и пламъците, в традиционния речник на християнството се нарича Божия милост, а „мощното въздействие на Светия Дух“, което предизвиква промяна в сърцето, е Божието благоволение. В повечето митологии образите на милостта и благоволението са обрисувани така живо, както и тези на справедливостта и гнева, за да се съхрани балансът и сърцето да получи подкрепа по пътя, а не камшик. „Не се страхувай!“, казва жестът на бог Шива, докато танцува пред своя поклонник танца на универсалното разрушение. „Не се страхувай, защото всичко е добро в Бога, формите, които идват и си отиват — сред които е и твоето тяло, — са отблясъците от танцуващите ми крайници. Познай ме във всичко и от какво има да се страхуваш?“ Магията на тайнството (която се осъществява в страстите Христови или по силата на медитациите на Буда), закрилата на примитивните амулети и заклинания и свръхестествените помощници от митовете и приказките по целия свят са уверението на човечеството, че стрелите, пламъците и потопът не са така безмилостни, както изглеждат.

Защото чудовищният аспект на бащата е отражение на собственото его на жертвата — водещо началото си от сетивните отношения в ранното детство, останали назад, но проектирани напред. И сковаващото идолопоклонничество на тази педагогическа нелепост само по себе си е грешката, която държи човек потопен в чувство за грях, лишавайки потенциално зрелия дух от една по-балансирана, по-реалистична представа за бащата, а оттук и за света. Помирението (at-one-ment)^[2] е просто отказ от това самопораждащо се двойно чудовище — дракона, смятан за Бог (свръх-Аза)^[3] и дракона, смятан за Грях (потиснатото То). Но това изисква отказ от привързаността към самия Аз, а именно това е трудното. Човек трябва да повярва, че бащата е милостив, а след това и да разчита на тази милост. Така центърът на вярата се премества извън тесния пръстен на угнетяващия бог и страховитите огри се изпаряват.

 

 

Символичните значения на този красноречив образ са добре разяснени от Ананда К. Кумарасвами^[4] и Хайнрих Цимер^[5]. Накратко: протегнатата дясна ръка държи барабан, чийто ритъм е ритъмът на времето, като времето е първият принцип на сътворението; протегнатата лява ръка държи пламък — това е пламъкът на разрушението на сътворения свят; втората дясна ръка показва жест, който значи „Не се страхувай!“, докато втората лява, сочеща повдигнатия ляв крак, прави жест, символизиращ „слон“ (слонът „проправя пътя през джунглата на живота“, т.е. той е божественият водач); десният крак е стъпил здраво върху гърба на едно джудже, демона Невежество, който символизира преминаването на душите от Бог в материята, но левият е вдигнат, показвайки освобождаването на душата — към левия крак сочи „ръката слон“ и разкрива причината за уверението „Не се страхувай“. Лицето на бога е хармонично, ведро и спокойно насред динамиката на сътворението и разрушението, чийто символ са размаханите ръце и дясната пета, бавно спускаща се надолу. Това значи, че в центъра всичко е спокойно. Дясната обеца на Шива е мъжка, лявата е женска, защото Бог включва противоположностите и е отвъд тях. Изражението на лицето на Шива не е нито тъжно, нито радостно, а е ликът на Безучастния участник — отвъд и при все това в мировото блаженство и болка. Буйно разветите кичури изобразяват отдавна неподстригвани коси на индийски йога, разпилени в танца на живота, защото присъствието, което сме познали чрез радостите и тъгите в живота, и онова, което откриваме в уединена медитация, не са нищо друго освен двата аспекта на едно и също универсално, недуално битие-съзнание-блаженство (сат-чит-ананда). Гривните, лентите на ръцете, гривните на глезените и браминската нишка^[6] на Шива са живи змии. Това означава, че го краси Змийската сила — мистериозната съзидателна енергия на Бог, която е материята на и формалната причина за самоявяването му във и като Вселената, с всичко съществуващо в нея. В косата на Шива може да се види череп, символ на смъртта, който украсява челото на Господаря на разрушението, както и полумесец, символ на раждането и плоденето — другите му дарове за света. Освен това в косата му има цвят от татул — от това растение се приготвя упойващо питие (сравнете с виното на Дионис и виното при литургията). В кичурите му е скрита фигурка на богиня Ганг, защото именно той поема върху главата си тежестта от спускането на божествената Ганг от небесата, като по този начин дава възможност на животворните и спасителни води да потекат кротко към земята за физическото и духовното обновление на човечеството. Танцовата поза на божеството може да бъде видяна като символ на сричката АУМ (ओम् или ॐ), която е словесен еквивалент на четирите състояния на съзнанието и сферите на тяхното преживяване. (А — будно състояние; У — сън; М — сън без сънища; тишината около свещената сричка е Непроявеното трансцендентно.^[7]) По този начин божеството е както в почитащия го, така и извън него.

Една такава фигура илюстрира функциите и ценността на идола и показва защо не са необходими дълги проповеди пред идолопоклонниците. Поклонникът има позволението да се потопи в смисъла на божествения символ в дълбока тишина и в подходящо за него време. Освен това, точно както божеството носи ленти на ръцете и гривни на глезените, такива има и поклонникът и тяхното значение е същото, както и на тези на божеството. Те са направени от злато, а не от змии — златото (металът, който не хваща ръжда) символизира безсмъртието, т.е. безсмъртието е тайнствената съзидателна енергия на божеството, която е красотата на тялото.

По подобен начин много други детайли от живота и местните обичаи са повторени, разтълкувани и по този начин узаконени в орнаментите на антропоморфните идоли. Така целият живот се превръща в опора на медитацията. Човек през цялото време живее насред една проповед без думи.

 

 

Именно в това изпитание героят може да получи надежда и подкрепа от доброжелателната женска фигура, чрез чиято магия (амулетите от цветен прашец или силата на застъпничеството) той е защитен в хода на всички страховити преживявания на бащиното (разрушаващо егото), посвещаване. Защото, ако е невъзможно да се довери на ужасяващото лице на бащата тогава вярата трябва да бъде съсредоточена другаде (Жената паяк, Светата Дева), и разчитайки на тази подкрепа, героят устоява в кризата — само за да разбере накрая, че бащата и майката се отразяват взаимно и по същността си са едно и също нещо.

Когато воините близнаци от племето навахо напуснали къщата на Жената паяк, въоръжени със съветите и амулетите й, и извървели опасния път покрай скалите, които премазват, през тръстиките, които нарязват на парченца, и кактусите, които разкъсват на парченца, и след това прекосили врящите пясъци, те най-накрая стигнали до дома на Слънцето, техния баща. Портата била пазена от две мечки. Те се изправили и изръмжали, но словата, на които ги научила Жената паяк, накарали животните отново да се свият на земята. След мечките ги заплашили двойка змии, после ветрове, после светкавици — пазителите на последния праг.^[8] Но словата на молитвата с лекота укротили всички.

Къщата на Слънцето била построена от тюркоаз, просторна и квадратна, и се изправяла на брега на огромно море. Момчетата влезли вътре и съзрели една жена, която седяла в западната част, двама красиви младежи в южната и две красиви девойки в северната. Девойките станали, без да кажат дума, увили новодошлите в четири небесни покривала и ги поставили на една полица. Момчетата се притаили. След малко една хлопка, която висяла над вратата, изтропала четири пъти и една от девойките казала: „Баща ни идва“.

Носителят на Слънцето влязъл в своя дом, свалил слънцето от гърба си, окачил го на едно колче на западната стена на стаята, където то се поклащало известно време и дрънчало „дрън-дрън-дрън-дрън“. Той се обърнал към по-възрастната жена и попитал ядосано:

— Кои бяха тези двамата, които влязоха тук днес?

Но жената не отговорила. Младежите се спогледали. Носителят на слънцето задал въпроса си гневно още четири пъти, преди най-накрая жената да му отговори:

— За теб ще бъде по-добре, ако не говориш много. Двама млади мъже дойдоха тук днес да търсят баща си. Казвал си ми, че не се отбиваш никъде, когато си извън къщи, и че не си бил с друга жена освен мен. Чии синове тогава са тези?

Тя посочила към вързопа на полицата и децата се усмихнали многозначително едно на друго.

Носителят на слънцето взел вързопа от полицата, развил четирите покривала (покривалата на зората, синьото небе, жълтата вечерна светлина и тъмнината) и момчетата паднали на пода. Той веднага ги сграбчил. Яростно ги запратил към едни големи остри шипове от бяла раковина, изправени на изток. Момчетата стиснали здраво живите си пера и отскочили назад. Мъжът ги хвърлил по същия начин към шиповете от тюркоаз на юг, от черупка на морски охлюви на запад и от черен камък на север. Момчетата всеки път стискали здраво живите си пера и отскачали назад.

— Иска ми се да беше наистина вярно, че те са мои деца — казал Слънцето.

Четири символични цвята, представляващи посоките на компаса, играят важна роля в иконографията и вярванията на навахо. Това са бялото, синьото, жълтото и черното, които обозначават съответно изток, юг, запад и север. Те съответстват на червеното, бялото, зеленото и черното на шапката на африканското божество трикстер Едшу (вж. с. 52), защото къщата на бащата, както и самият баща символизират центъра.

Героите близнаци се изправят срещу символите на четирите посоки на света, за да открият дали носят в себе си недостатъците и ограниченията на някоя от тях.

След това ужасният баща се опитал да ги задуши до смърт в силно нагрята сауна. Там им помогнали ветровете, които им осигурили безопасно място в сауната, където да се скрият. „Да, те са мои деца“, казал Слънцето, когато те излезли отвътре, но това била хитрост от негова страна, защото все още планирал да ги измами. Последното изпитание била лула, пълна с отрова. Една мъхеста гъсеница предупредила момчетата и им дала какво да сложат в устите си. Те изпушили лулата, без да пострадат, като си я предавали един на друг, докато свършила. Дори казали, че била сладка на вкус. Слънцето бил горд с тях. Останал напълно доволен.

— Сега, деца мои — попитал ги той, — какво искате от мен? Защо ме търсите?

Героите близнаци били спечелили пълното доверие на Слънцето, своя баща.^[9]

Необходимостта бащата много внимателно да подбира кого допуска в дома си, само след старателна проверка, е илюстрирана от злополучния подвиг на момъка Фаетон, описан в един известен старогръцки мит. Роден от девица в Етиопия и подтикнат да търси кой е баща му заради подигравките на другарите си, той поел през Персия и Индия, за да открие двореца на Слънцето — защото неговата майка му казала, че баща му е Феб, богът, който карал слънчевата колесница.

Гордият слънчев палат извисяваше мощни колони,

грейнал от злато, искрящ от сияйния плам на пирона.

Бляскава слонова кост му покриваше горе фронтона,

ясно сребро и от двете крила на вратите лъчеше.

Но над среброто стоеше изкуството.

Фаетон се изкачил по стръмната пътека и влязъл в дома. И видял Феб, седнал върху трон от смарагди, заобиколен от часовете и сезоните, от дните, месеците, годините и вековете. Смелият младеж се спрял на прага, смъртните му очи не можели да понесат светлината, но баща му нежно заговорил през залата.

„Що те тук води — му рече, — що търсиш ти в моята крепост,

о, Фаетоне, мой сине, от своя баща неотричан?“

Младежът отговорил с уважение:

„Извор общ за светлината в огромния свят —

той отвръща, Фебе, родителю мой,

ако мога така да те казвам (…) дай ми,

родителю, знак, да повярвам, че аз съм издънка

истинска твоя, душата от лутане освободи ми!“.

Великият бог свалил блестящия венец от главата си, наредил на момчето да се приближи и го взел в обятията си. След това обещал и подкрепил обещанието си с непристъпна клетва, че ще даде на сина си каквото доказателство пожелае.

Това, което Фаетон поискал, била бащината колесница и правото да направлява крилатите коне за един ден.

Безразсъдна излезе — отвърнал баща му —

моята с твоята реч. Ах, да можеше да не изпълня

своята клетва!

Той отблъснал леко момчето от себе си и се опитал да го разубеди:

Което небесни не могат да стигнат,

ти от незнание искаш. Каквото и ще да се мисли,

все пак от всички не би се крепил на оста огненосна

никой освен мен. Дори на Олимпа широк господарят,

който с ужасна десница страхотните мълнии мята,

кара колата едвам. А от Юпитер по-голям няма!

Феб го убеждавал, но Фаетон бил непреклонен. Тъй като не можел да се отметне от клетвата си, бащата отлагал колкото му било възможно, но най-накрая бил принуден да заведе твърдоглавия си син до огромната колесница — оста й била от злато, тегличът й бил от злато, а колелата били със златни шини и сребърни спици. Яремът бил украсен с хризолит и скъпоценни камъни. Часовоите вече извеждали конете от високите ясли, а те издишали огън, нахранени с амброзиев сок. Сложили им звънтящите поводи и великанските животни започнали да блъскат копита в преградите, Феб намазал лицето на Фаетон с помада, която да го предпази от пламъците, и след това поставил на главата му лъчистата корона. Рекъл му богът:

Този съвет на баща си поне, ако можеш, послушай,

сине — остена пести и обтягай по-яко юздите!

Бягат конете сами. Да задържаш бега им е трудно.

Пътя си ти пред петте паралелни дъги не избирай.

Косо и с извит широк по небето е друмът прорязан.

Ограничен в ширина върху пояса три, той отбягва

Южния полюс и горе на север съзвездната Мечка.

Този път следвай. Води се по дирите на колелата.

Да получават небе и земя топлина равномерна,

ни понижавай, ни дигай високо в ефира колата.

Минеш ли по-горе ти, ще подпалиш небесните къщи,

слезеш ли ниско — земята. Средата е най-безопасна. (…)

На Фортуна аз другото ще предоставя.

Тя да помага, от теб по-добре да се грижи за тебе!

Думам, а росна нощта е достигнала вече предела

въз Хесперийския бряг и за бавене нямаме време.

Викат ни. Заруменяла Аврора пропъжда тъмата.

Вземай юздите в ръка…

Тетида, богинята на морето, пуснала преградите и конете рязко се втурнали напред, разкъсвайки с копита облаците, порейки с криле въздуха и надбягвайки всички ветрове, които също се вдигали от изток. Но колесницата била твърде лека без обичайната си тежест и изведнъж започнала да се клати като кораб без товар, подхвърлян от вълните. Колесничарят, обзет от паника, забравил за юздите и не можел изобщо да мисли за пътя. Колесницата продължила да се изкачва бясно нагоре, закачила най-високите небеса и стреснала далечните съзвездия. Опърлила Голямата и Малката мечка. Драконът, който лежал навит около полярните звезди, се сгорещил и жегата го разярила. Воловарят побягнал, макар че ралото му попречило и го забавило. Скорпионът размахал заплашително опашка.

Колесницата, която известно време се носила из непознати части на ефира, блъскайки се в звездите, сега се втурнала стремглаво надолу към облаците, точно над Земята, а Луната загледала с почуда как така конете на брат й тичат по-долу от нейните. Облаците се изпарили. Земята пламнала. Планините били обхванати от пожари, цели градове изчезнали ведно със стените си, а народи били изпепелени. Тогава хората в Етиопия почернели, защото жегата накарала кръвта им да излезе на повърхността на тялото.

Либия се превърнала в пустиня. Нил избягал ужасен накрай света и си скрил главата — така стои скрит до ден-днешен.

Майката Земя вдигнала ръка да предпази опърлените си вежди и задушавайки се от горещия дим, надигнала великия си глас и призовала Юпитер, бащата на всичко, да спаси света:

Погледни и към двата,

полюса — двата димят. Увреди ли тях огънят също,

рухва небесният дом. Погледни как Атлант изнемогва,

смогва едва на плещи да поддържа оста нажежена.

Ако морета, земи и небесни палати загинат,

с хаоса прадревен пак ще се слеем. Което остава,

бърже от пламъка ти изтръгни, за света погрижи се!

Юпитер, всемогъщият баща, бързо събрал боговете, за да видят, че ако незабавно не бъдат взети някакви мерки, всичко ще бъде изгубено. След това се възкачил в зенита, взел една мълния в дясната си ръка, вдигнал я до ухото си и я запратил към земята. Колесницата се разтресла, конете, ужасени, се отскубнали и побягнали, а Фаетон, с лумнали в пламъци коси, политнал надолу като падаща звезда. Река По поела горящото му тяло.

 

 

Наядите, които живеели по тези земи, погребали останките му в гробница, на която написали:

Тука лежи Фаетон, колесницата бащина водил.

Ако и неовладял я, той падна от дързост велика.^[10]

Тази история за отстъпчив родител илюстрира древната идея, че когато житейските роли се поемат от индивиди, непреминали съответното посвещение, настъпва хаос. Когато детето надрасне познатата всекиму идилия на майчината гръд и се изправи пред присъщите за света на възрастните дейности, то преминава в духовен смисъл в царството на бащата, който се превръща в символ на бъдещото поприще — за своя син, и на бъдещия съпруг — за своята дъщеря. Независимо дали го знае, или не и без значение какво е положението му в обществото, бащата е жрецът, който извършва посвещаването, чрез което младият човек навлиза в големия свят. И точно както по-рано майката е представлявала „доброто“ и „злото“, сега тази роля поема той, но с едно усложнение. В картината се появява още един елемент на съперничество: синът срещу бащата — за властта над Вселената, и дъщерята срещу майката — за това коя да бъде подвластният свят.

Традиционната идея за посвещаването комбинира запознаването на кандидата с техниките, задълженията и привилегиите на неговото начинание с едно коренно пренастройване на емоционалното му отношение към образите на родителите. Мистагогът (бащата или неговият заместник) трябва да повери обредните символи само на син, който действително е пречистен от всякакъв неуместен инфантилен катексис^[11] и за когото справедливото, безпристрастно упражняване на властта няма да е невъзможно заради несъзнавани (или може би дори съзнателни и рационализирани) мотиви на себевъзвеличаване, лични пристрастия или обиди. В идеалния случай облеченият във власт е съблякъл своята обикновена човешка природа и става представител на безпристрастната космическа сила. Той е дважди роденият — самият той се е превърнал в бащата и следователно вече е готов на свой ред да поеме ролята на извършващия посвещението, водача, слънчевата порта, през която човек може да премине от инфантилните илюзии за „добро“ и „зло“ към преживяването на величието на космическия закон, пречистен от надежди и страхове, в покой и разбрал откровението на битието.

Веднъж сънувах — заявява едно малко момче, — че ме заловиха гюлета [sic]. Те всичките започнаха да скачат и да викат. Изненадах се, че съм в собствената си стая. Имаше огън и над него чайник, пълен с вряща вода. Те ме хвърлиха в него и от време на време готвачът идваше и забиваше вилица в мен, за да види дали съм сготвен. След това ме извади и ме даде на главния готвач, който тъкмо щеше да ме захапе, когато се събудих.^[12]

Сънувах, че седя на масата с жена ми — споделя един възпитан джентълмен. — Както се хранехме, аз се протегнах и взех второто ни дете, още бебе, и най-буквално го поставих в един зелен супник, пълен с вряла вода или някаква друга гореща течност, защото го извадих оттам напълно сготвено, като пиле фрикасе.

Поставих го върху дъска за хляб на масата и го разрязах с ножа си. Когато бяхме изяли всичко освен едно малко парченце колкото пилешка воденичка, погледнах притеснен към жена ми и я попитах: „Сигурна ли си, че искаше да направя точно това? Имаше намерение да го изядем за вечеря ли?“.

Тя отговори начумерено: „След като беше толкова добре сварен, нямаше какво друго да направим“. Тъкмо щях да изям последното парче, когато се събудих.^[13]

Този архетипен кошмар за бащата човекоядец се превръща в действителност в изпитанията при първобитните посвещавания. Момчетата от австралийското племе мърнджин, както вече видяхме, първо биват уплашени и пратени да се крият при майките си, защото Великият баща змия иска тяхната кожичка.^[14] Това отрежда на жените ролята на закрилнички.

Чува се силен звук от огромен рог, наречен Юрлунгур, като се предполага, че това е зовът на Великия баща змия, който се е показал от дупката си. Когато мъжете дойдат да вземат момчетата, жените грабват копия и се преструват не само че се бият, но също ридаят и плачат, защото малките деца ще бъдат отведени и „изядени“. Триъгълното танцово поле на мъжете е тялото на Великия баща змия. Там в продължение на много нощи на момчетата се показват многобройни танци, символизиращи различните тотемни предшественици, и им се преподават митовете, които обясняват порядъка в света. Освен това ги пращат на дълго пътешествие до съседните и по-далечни кланове, което имитира митологичните странствания на фалическите предци.^[15] По този начин „вътре“ във Великия баща змия, ако може така да се каже, те се запознават с интересен нов предметен свят, който компенсира загубата на майката, а мъжкият фалос вместо женските гърди се превръща в централна точка (axis mundi) на въображението.

Кулминацията на дългата серия ритуали е освобождаването на собствения пенис-герой на момчето от защитата на неговата кожичка чрез страховитата и болезнена атака върху него от страна на обрязващия:

„Бащата [т.е. обрязващият] е този, който отделя детето от майката — пише д-р Рохайм. — Това, което се отрязва от него, в действителност е майката. (…) Главичката на пениса в кожичката е детето в майката.“^[16]

Интересно е да отбележим продължението на този ритуал на обрязването и до днес в еврейското и ислямското вероизповедание, в които женският елемент е щателно премахнат от официалната, строго монотеистична митология. „Аллах не прощава да се съдружава с Него“, четем в Корана. „Те не зоват Него, а само женски божества.“^[17]

При народа арунта например от всички страни се чува ревът на булроъри^[18], когато настъпи моментът за решителното скъсване с миналото. Това се случва през нощта и в кобната светлина на огъня внезапно се появяват обрязващият и неговият помощник.

Звукът на булроърите е гласът на великия демон на церемонията, а двойката опериращи са неговите проявления. С бради, напъхани в устите им, което значи, че са ядосани, с широко разтворени крака и протегнати напред ръце двамата мъже стоят напълно неподвижно, истинският опериращ отпред, държейки в дясната ръка малкия кремъчен нож, с който ще бъде извършена операцията, а помощникът стои зад гърба му близо до него, така че двете тела да са в допир. След това през светлината на огъня се приближава мъж, който крепи щит на главата си и в същото време щрака с палеца и показалеца на двете си ръце. Булроърите вдигат невероятен шум, който може да бъде чут чак в далечния лагер при жените и децата. Мъжът с щита на главата застава на едно коляно пред хирурга и веднага едно от момчетата бива вдигнато на ръце от няколко свои чичовци, които го занасят с краката напред и го поставят на щита, докато всички мъже припяват с дълбоки и гръмки тонове. Операцията се извършва бързо, страховитите фигури се отдръпват моментално от осветената зона, а момчето, малко или повече замаяно, получава грижи и поздравления от мъжете за това, че току-що е станало един от тях. „Справи се добре — казват му те, — не се разплака.“^[19] Австралийските митологии разказват, че първите обреди на посвещаване били изпълнявани така, че всички млади мъже бивали убивани.^[20] По този начин обредът е показан, освен всичко останало, като драматичен израз на едиповската агресия на по-възрастното поколение, а обрязването — като смекчен вариант на кастрацията.^[21] Но обредите също така отговарят на канибалските отцеубийствени импулси на по-младата, подрастващата група мъже, като в същото време разкриват доброжелателната всеотдайна самопожертвувателна същност на архетипния баща, защото по време на продължителното символно обучение има период, през който кандидатите за посвещаване са принудени да пият само прясно източена кръв от по-възрастните мъже.

Местните — научаваме ние — са особено заинтересовани от християнския ритуал на взимането на причастие и след като са чули за него от мисионерите, го сравняват със собствените си ритуали на пиене на кръв.^[22]

Вечерта мъжете се събират и заемат местата си според старшинството в племето, а момчето лежи с глава на бедрата на баща си. Той не трябва да мърда или ще умре. Бащата закрива очите му с ръце, защото се вярва, че ако момчето види процедурата, която следва, и баща му, и майка му ще умрат. Дървен съд или съд от кора на дърво се поставя близо до един от братята на майката, който, след като леко е превързал ръката си, пронизва горната част с носна кост и държи ръката си над съда, докато изтече определено количество кръв. Мъжът до него пробожда своята ръка и така нататък, докато съдът се напълни. Съдът може да побере около два литра. Момчето отпива голяма глътка от кръвта. Ако стомахът му се разбунтува, неговият баща му запушва гърлото, за да му попречи да избълва кръвта, защото ако това стане, баща му, майка му, сестрите му и братята му ще умрат всичките. Останала част от кръвта изливат върху него.

От този момент нататък, понякога цял месец, момчето няма право да приема никаква храна освен човешка кръв — Яминга, митичният предтеча, измислил този закон. (…) Понякога оставят кръвта да изсъхне в съда и пазителят я разрязва с носната си кост, а момчето я изяжда, като започва от двете крайни парчета. Частите трябва да са разделени равномерно, иначе момчето ще умре.^[23]

Често мъжете, които дават от кръвта си, припадат и остават в състояние на кома цял час и повече поради изтощение.^[24] „Някога в миналото — пише друг изследовател — тази кръв (изпивана церемониално от младите) била взимана от мъж, убит с тази цел, и части от тялото му били изяждани.“^[25] „Тук — коментира д-р Рохайм — се доближаваме максимално до ритуалното пресъздаване на убиването и изяждането на праисторическия баща.“

В един документиран случай две от момчетата погледнали, когато не било позволено. „Тогава възрастните мъже се изправиха, всеки с каменен нож в ръка. Наведоха се над двете момчета и срязаха вените им. Кръвта шурна, всички останали мъже нададоха смъртен вик. Момчетата издъхнаха. Старите wirreenuns (шамани) натопиха каменните си ножове в кръвта и докоснаха с тях устните на всички присъстващи. (…) Телата на жертвите на Бура бяха сготвени. Всеки мъж, присъствал на пет церемонии Бура, изяде парче от тази плът; на никого другиго не бе позволено да види това.“^[26]

Няма никакво съмнение, че колкото и непросветени да ни се струват чисто голите австралийски диваци, символните им церемонии представляват невероятно стара система от духовни напътствия, оцеляла до модерните времена, обширни доказателства за която може да бъдат открити не само по всички земи и острови около Индийския океан, но също и сред останките на древните центрове на това, което сме свикнали да смятаме за нашия собствен модел на цивилизация. От публикуваните разкази на западните изследователи не можем да преценим точно колко са знаели възрастните мъже от тези племена. Но едно сравнение на образите от австралийските ритуали с тези, познати ни от по-развитите култури, показва, че големите теми, вечните архетипи и тяхното въздействие върху душата остават същите.

В Stone Men of Malekula на Джон Лайърд ще откриете поразителни доказателства, че в съвременна Меланезия е оцеляла символна система, идентична в основата си с тази на египетско-вавилонския и троянско-критския „лабиринтен комплекс“ от второто хилядолетие пр.н.е.^[27] У. Ф. Дж. Найт разглежда очевидната връзка между малекулското „пътуване на душата в подземния свят“, класическото антично спускане в него на Еней и вавилонското — на Гилгамеш^[28], докато У. Дж. Пери смята, че съществуват доказателства за приемственост между културите от Египет и Шумер през Океания до Северна Америка.^[29] Много учени изтъкват близките съответствия между детайли в класическите старогръцки и първобитните австралийски обреди на посвещаване.^[30] Все още не е ясно чрез какви средства и през какви епохи е възможно митологическите и културните модели на различните древни цивилизации да са се разпространили до най-отдалечените точки на земята, но все пак може категорично да се каже, че много малко (ако изобщо съществуват такива) от така наречените първобитни култури, изучавани от нашите антрополози, са се развили автохтонно. По-скоро те представляват местни адаптации, провинциални деформации и изключително отдавнашни фосилизации на народни обичаи, които са били развити в много различни земи, често при много по-сложни обстоятелства и от други народи.^[31]

Дитирамбе, хайде да влезеш

в тази моя мъжка утроба!^[32]

Този зов на Зевс Гръмовержец към детето, неговия син Дионис, изразява лайтмотива на старогръцките мистерии на инициационното второ раждане. „А към това ревът на бикове кънти отнякъде, от страховити образи незрими; и от барабан видение на мълния изпод земята носи се по въздуха, от ужас натежал.“^[33] Самата дума „дитирамб“ като епитет за убития и възкръснал Дионис за гърците означавала „този от двойната врата“, този, който е оцелял във великото чудо на второто раждане. А ние знаем, че хоровите песни (дитирамби) и мрачните, кръвопролитни ритуали в чест на бога — свързани с обновлението на природата, обновлението на Луната, обновлението на Слънцето, обновлението на душата и отбелязвани в сезона на възкръсването на този годишен бог — представляват ритуалното начало, от което се развива атинската трагедия. В древния свят подобни митове и ритуали се срещат в изобилие: смъртта и възкръсването на Тамуз, Адонис, Митра, Вирбий, Атис и Озирис и техните различни животински представители (кози и овце, бикове, прасета, коне, риби и птици) са добре познати на всеки студент по сравнително религиознание. Популярните карнавални празници — около Еньовден, честванията на Джон Ечемиченото зърно и Кострубонко, Изнасянето на зимата, Въвеждането на лятото и Умъртвяването на коледното мушитрънче продължават традицията в нашия съвременен календар под формата на веселба^[34], а чрез християнската църква (в митологията на падението и изкуплението, Разпятието и Възкресението, „второто раждане“ на кръщението, иницииращия шамар по бузата при конфирмацията^[35], символичното поглъщане на плътта и пиене от кръвта) тържествено, понякога и действително се свързваме с тези безсмъртни образи на инициационна мощ, чрез чието свещено въздействие човек от самото начало на своето съществуване на тази земя успява да прокуди ужасите на своята принадлежност към света на явленията и да си пробие път до всепреобразяващата представа за безсмъртен живот. „Защото, ако кръвта от юнци и козли и пепелта от телица чрез поръсване осветява осквернените, за да се очисти плътта, колко повече кръвта на Христа, Който чрез Духа Светаго принесе Себе Си непорочен Богу, ще очисти съвестта ни от мъртви дела, за да служим на живия и истинския Бог!“^[36]

 

 

Една фолклорна приказка на народа басумбва в Източна Африка разказва за мъж, чийто мъртъв баща му се явил, пасящ добитъка на Смъртта, и го повел по една пътека, която се спускала в земята, сякаш влизала в дупката на голямо животно. Двамата стигнали до просторно място, където имало някакви хора. Бащата скрил сина и легнал да спи. Великият вожд, Смъртта, се появил на следващата сутрин. Едната му страна била красива, но другата се разлагала и от нея се сипели червеи по земята. Слугите му събирали червеите. Те измили раните на господаря си и когато приключили, Смъртта казал:

— Роденият днес, ако тръгне да търгува, ще го ограбят. Жената, която зачене днес, ще умре заедно със заченатото дете. Мъжът, който сее днес, посевите му са погинали. А̀ отиде някой в джунглата, а̀ е изяден от лъв.

Така Смъртта произнесъл всеобщо проклятие и отишъл да си почива. Но на следващата сутрин, когато се появил, слугите му измили и парфюмирали красивата му страна, намазали я с масла. Когато приключили, Смъртта произнесъл благословия:

— Роденият днес нека стане богат. Нека жената, която зачене днес, да роди дете, което да доживее до старини. Роденият днес да отиде на пазара, да се спазари добре, да спечели много. Мъжът, който влезе в джунглата, нека да убие плячка, дори да открие слонове. Защото днес произнасям благословии.

Тогава бащата казал на сина си:

— Ако беше дошъл днес, щеше да станеш притежател на много неща. Но сега е ясно, че ти е отредена бедност. Утре по-добре си върви.

И синът се върнал у дома.^[37]

Слънцето в подземното царство, Господарят на мъртвите, е другата страна на същия лъчезарен цар, който управлява и дарява деня, защото „Кой ви дава препитание от небето и от земята? И кой изважда живото от мъртвото, и изважда мъртвото от живото? И кой управлява делата?“^[38]. Припомняме си приказката на уачага за бедняка Киазимба, когото една старица вдигнала най-горе в небето, където Слънцето си почива по обед^[39] и където Великият вожд го дарил с благоденствие. Сещаме се и за бога трикстер Едшу, описан в една приказка от другия край на Африка^[40], за когото да предизвиква кавги, е най-голямата радост. Това са различни гледни точки към едно и също страховито Провидение. В него се съдържат и от него произтичат противоположностите, добро и зло, смърт и живот, болка и удоволствие, дарове и загуби. Като човека, превърнал се в слънчева порта, той е изворът на всички опозиционни двойки. „У Него са ключовете на неведомото. (…) После при Него ще се завърнете и Той ще ви извести какво сте свършили.“^[41]

Загадката на привидно противоречащия си баща е изразена красноречиво в образа на великото божество от праисторическо Перу, наречено Виракоча. Негова тиара е слънцето, във всяка ръка държи по една мълния, а от очите му под формата на сълзи падат дъждове, които обновяват живота в долините на света. Виракоча е Вселенският бог, създателят на всички неща, но въпреки това в митовете за явяването му в света той е представен като просяк, в дрипи и понасящ ругатни. Припомняме си от Евангелието за Мария и Йосиф в гостилницата във Витлеем^[42], както и старогръцкия мит за Юпитер и Меркурий, предрешени като просяци в дома на Бавкида и Филемон.^[43] Сещаме се също и за неразпознатия Едшу. Това е тема, която често се среща в митологията, нейният смисъл намира израз в думите от Корана: „накъдето и да се обърнете, там е Ликът на Аллах“^[44]. „Във всички тези същества е скрит атма несветещ [апракашата] — казват индуистите. — Само проницателните го виждат чрез финия поглед на острия си ум.“^[45] „Разцепи дърво — казва един гностически афоризъм — и Иисус е там.“^[46]

Затова според начина, по който проявява своята вездесъщност, Виракоча се нарежда сред най-великите вселенски богове. Освен това синтезът на бог на слънцето и бог на бурите ни е познат. Срещали сме го в еврейската митология в образа на Яхве, който обединява черти на двама богове (Яхве, бог на бурите, и Ел, бог на слънцето); явява се в персонификацията на бащата на близнаците воини на навахо; познат ни е от фигурата на Зевс, както и от мълнията и ореола в някои изображения на Буда. Смисълът е в това, че благодатта, която се излива във Вселената през слънчевата порта, е същата като енергията на гръмотевицата, която унищожава, а самата тя е неразрушима: разпръскващата заблудите светлина на нетленното е същата като светлината, която създава. Или, с други думи, от гледна точка на вторичната полярност в природата — огънят, пламтящ в слънцето, проблясва и в оплодителната буря; енергията зад опозиционната двойка на стихиите огън и вода е една и съща.

 

 

Но най-необикновената и дълбоко затрогваща черта на Виракоча, тази достойна перуанска интерпретация на вселенския бог, е характеристика, която е лично негова, а именно — сълзите. Живите води са сълзите на Бог.

Тук отхвърлящото света прозрение на монаха: „Целият живот е страдание“, се съчетава с пораждащото света утвърждение на бащата: „Да бъде живот!“ С пълното съзнание за житейските терзания на творенията на неговата ръка, с пълното разбиране за опустошителните мъки, за умопомрачителните пожари на заблудената, саморазрушителна, похотлива, гневна вселена на неговото сътворение, това божество приема безропотно подвига да дарява живот на живота. Да задържи плодотворните води, би било равнозначно на унищожение; а да ги освободи, значи да сътвори този свят, който познаваме. Защото същността на времето е постоянно движение, разпадане на мимолетно съществуващото; а същността на живота е времето. В своята милост, в своята любов към формите на времето този демиург, най-велик сред човеците, дава облик на морето от страдания, но — в пълното съзнание за действията си — зачатъчните води на живота, който дарява, са сълзите от неговите очи.

Парадоксът на сътворението, произтичането на формите на времето от вечността, е тайната на бащиното зачатие. Тя никога не може да бъде обяснена докрай. Затова във всяка теологична система съществува една свързваща точка, едно ахилесово сухожилие, докоснато от пръста на майчиния живот, където възможността за съвършеното знание е опорочена. Проблемът на героя е да проникне самият той (заедно със своя свят) точно през тази точка; да разкъса и унищожи този ключов възел на ограниченото си съществуване.

Проблемът на героя, на когото предстои среща с бащата, е да отвори душата си отвъд ужаса до такава степен, че да бъде узрял да разбере как отблъскващите и безумни трагедии на този необятен и безмилостен космос намират своето пълно основание във величието на битието. Героят се издига над живота от точно това специфично сляпо място и за миг успява да зърне източника. Той поглежда лицето на бащата, разбира и двамата се помиряват.

В библейската история за Йов Господ не прави опит да оправдае от човешка или друга гледна точка жестокото възмездие, отсъдено за неговия добродетелен слуга — „тоя човек беше непорочен, справедлив и богобоязлив и отбягваше злото“. Нито пък заради собствените грехове слугите на Йов са избити от халдейците, а синовете и дъщерите му — премазани от падналия покрив. Когато приятелите му пристигат да го утешат, те заявяват с благочестива вяра в справедливостта на Бог, че Йов трябва да е извършил някакво зло, за да заслужи такива ужасяващи страдания. Но искреният, смелият, страдащият до краен предел настоява, че делата му са били праведни, при което утешителят Елифаз го обвинява в богохулство, понеже се обявява за по-праведен от Господ.

Когато самият Господ отговаря на Йов из бурята, Той не прави опит да оправдае Своите дела от етична гледна точка, а само възхвалява присъствието си, като нарежда на Йов да прави същото на земята, подражавайки на небесните порядки:

Препаши като мъж кръста си:

Аз ще те питам, а ти Ми обяснявай.

Съда Ми ли искаш да обориш,

да Ме обвиниш ли, та себе си да оправдаеш?

Такава ли е твоята мишца, както на Бога?

И можеш ли като Него да загърмиш с глас?

Украси се тогази с величие и слава,

облечи се в блясък и великолепие;

излей яростта на гнева си,

погледни всичко, що е горделиво, и го смири;

погледни всички високомерни и ги унизи,

и съсипи нечестивите на местата им;

Зарови ги всички в земята

и покрий лицата им с тъма.

Тогава и Аз ще призная,

че твоята десница може да те спасява.^[47]

Няма никакви обяснения, никакво споменаване на неясния облог със Сатаната, описан в първата глава на Книга на Йова, само гръмогласна демонстрация на най-безспорния факт — а именно че човек не може да съди волята на Бог, която произтича от център отвъд обхвата на човешките категории. В Книга на Йова Всемогъщият наистина разклаща сериозно категориите и те си остават разклатени до финала. Въпреки това за самия Йов, изглежда, откровението носи смисъл, който удовлетворява душата му. Той е герой, който със смелостта си в суровото изпитание, с отказа си да се пречупи и преклони пред една популярна представа за естеството на Всевишния доказва, че е способен да приеме едно по-велико откровение от това, което задоволява неговите приятели. Не може да тълкуваме думите му от последната глава като думи на човек, който просто е уплашен. Това са думи на човек, който е видял нещо, превъзхождащо всичко, казано като оправдание. „Слушал бях за Тебе със слуха на ухото; / сега пък очите ми Те виждат; / затова аз се отричам / и се разкайвам в прах и пепел.“^[48] Набожните утешители са унизени, Йов е възнаграден с нова къща, нова прислуга и нови дъщери и синове. „После това Йов живя сто и четирийсет години, и видя синове и внуци до четвърто коляно. И умря Йов стар и сит на живот.“^[49]

Синът, който е израсъл, за да познае наистина бащата, понася с готовност мъките на изпитанието. Светът вече не е долината на плача, а пораждащо блаженство безкрайно проявление на Присъствието. Сравнете с яростта на гневния Бог, когото познават Джонатан Едуардс и неговото паство, следното нежно стихотворение, написано в злочестите източноевропейски гета през същия век:

О, Боже на Вселената,

за Теб песен ще изпея.

Къде ще Те открия,

къде Теб не ще намеря?

Където мина — там си Ти.

Където спра — там пак си Ти.

Ти, Ти и само Ти.

 

Ако върви добре — това от Теб е.

Ако върви на зле — пак е от Тебе.

 

Ти си, Ти бил си и ще бъдеш.

Царувал си, царуваш, ще царуваш.

 

Твое е небето, Твоя е земята.

Ти изпълваш висините.

И изпълваш низините.

Където се обърна, Ти, о, Ти си там.^[50]