Джоузеф Кембъл
Героят с хиляди лица (19)

2. Магическото бягство

Ако с победата си героят спечели благословията на богинята или бога, след което изрично му бъде възложено да се върне в света с някакъв еликсир за възобновяването на общността, във финалния етап от своето приключение той получава подкрепа от цялата сила на своя свръхестествен покровител. От друга страна, ако трофеят е придобит въпреки съпротивата на неговия пазител или ако боговете или демоните негодуват срещу желанието на героя да се върне в света, тогава последният етап от митологичния цикъл се превръща в динамично, нерядко комично преследване. Бягството може да бъде усложнено от чудодейни вълшебни пречки и избавления.

Фигура 45а. Една от горгоните преследва Персей, който бяга с главата на Медуза (червенофигурна амфора, Гърция, V в. пр.н.е.)

Уелсците например разказват за един герой, Гуион Бах, който се озовал в Земята под вълните. По-точно, той бил на дъното на езерото Бала в Мерианътшър в Северен Уелс. А на дъното на това езеро живеел древен великан, Тегид Плешивия, заедно с жена си Каридуен. Последната в един свой аспект била покровителка на посевите и изобилната реколта, а в друг — богиня на поезията и буквите. Каридуен имала грамаден котел и в него искала да приготви отвара от наука и вдъхновение. С помощта на магьоснически книги тя измислила някакъв черен буламач, който сложила на огъня да ври цяла година, като в края на този период от него щяла да добие три благословени капки от дара на вдъхновението.

И тя сложила нашия герой, Гуион Бах, да бърка казана, както и един слепец на име Морда да поддържа огъня под него, и им наредила да не допускат отварата да спира да ври в продължение на една година и един ден. А самата тя всеки ден събирала всички чудодейни билки според астрономическите книги и в точния планетарен час. И един ден към края на годината, докато Каридуен подбирала растения и правела заклинания, съвсем случайно три капки от вълшебната течност излетели от казана и паднали на пръста на Гуион Бах. И поради това, че били много горещи, той вдигнал пръст и го сложил в устата си. В мига, в който чудодейните капки попаднали в устата му, той видял всичко, което щяло да се случи, и разбрал, че главната му задача трябва да бъде да се пази от хитрините на Каридуен, защото нейната вещина била безмерна. Обзет от силен страх, Гуион Бах хукнал към родната земя. А котелът се пръснал на две, защото цялата течност в него освен трите чудодейни капки била отровна — тя се изляла в близкия поток и водата от потока отровила конете на Гуидно Гаранхир, а това място от потока от тогава насетне било наречено Отровата на конете на Гуидно.

Фигура 45б. Персей бяга с главата на Медуза в торбата си (червенофигурна амфора, Гърция, V в. пр.н.е.)

Тогава се появила Каридуен и видяла, че трудът от цялата година бил отишъл на вятъра. Тя грабнала една цепеница и заудряла слепия Морда по главата, докато едното му око изпаднало на бузата. А той казал:

— Несправедливо ме обезобрази, защото съм невинен. Загубата ти не е заради мен.

— Ти говориш истината — казала Каридуен. — Гуион Бах ме е ограбил.

И го подгонила. Той я видял, преобразил се на заек и побягнал. Но тя се преобразила в хрътка и го застигнала. Той хукнал към една река и станал на риба. А тя под формата на видра го погнала под водата, докато той не се принудил да се преобрази в птица. Тя като ястреб го последвала и не му дала мира и в небето. И тъкмо щяла да връхлети върху него, а той примрял от страх пред смъртта, когато Гуион съзрял купчина отвяно жито на пода на един хамбар, спуснал се в нея и се превърнал в едно от зърната. Тогава Каридуен се преобразила в черна кокошка, отишла при житото, разровила го с крака, намерила зърното и го глътнала. И историята разказва, че после тя го носила девет месеца и когато го родила, сърцето не й дало да го убие заради красотата му. Затова го сложила в една кожена торба и го хвърлила в морето на милостта на Бог на двадесет и деветия ден от април.^[1]

Историята за Гуион Бах достига до нас благодарение на легендата „Талиесин“ в Мабиногион^[2], сборник с уелски средновековни романси, преведени от лейди Шарлот Гест в четири тома между 1838 и 1849 г. Талиесин, „най-добрият сред бардовете на Уелс“, може би е бил действителна историческа личност през VI в., съвременник на предводителя, който става „крал Артур“ в по-късните романси. Легендата за барда и неговите поеми са оцелели в ръкопис от XIII в., „Книга на Талиесин“, която е една от „Четирите древни книги на Уелс“.

Mabinog (уелски) е чирак на барда. Терминът mabinogi „напътствия за младежи“, обозначава традиционните материали (митове, легенди, поеми и т.н.), преподавани на един mabinog, които той трябвало да научи наизуст. Mabinogion, множественото число на mabinogi, е заглавието, което Гест дава на преведените от нея единадесет романса от „Древните книги“.

Традицията на бардовете в Уелс, както и тази в Шотландия и Ирландия, води началото си от един много стар и богат келтски езически запас от митове. Той е преобразен и върнат към живот от християнските мисионери и летописци (от V век насетне), които записвали старите истории и ревностно търсели как да ги приведат в унисон с Библията. През X в. процесът на създаване на великолепни романси, съсредоточен главно в Ирландия, превърнал това наследство във важен съвременен фактор. Келтските бардове стигнали до европейските християнски владетелски дворове. Келтските сюжети били рецитирани от езическите скандинавски скалдове. Огромна част от нашия европейски вълшебен фолклор, както и основите на артуровската традиция водят началото си от този първи велик творчески период на западния романс.^[3]

Фигура 46. Каридуен, преобразена като хрътка, гони Гуион Бах, преобразен като заек (литография, Великобритания, 1877 г.

Бягството е любим епизод в народната приказка, където този мотив е развит в множество ярки форми.

Бурятите от Иркутск (Сибир) например твърдят, че Моргон-Кара, техният първи шаман, имал такива способности, че можел да върне душите на мъртвите. И затова Господарят на мъртвите се оплакал на Върховния бог в небесата, който решил да подложи шамана на изпитание. Той завладял душата на един определен човек и я пъхнал в бутилка, покривайки отвора й с палеца си. Човекът се разболял и роднините му извикали Моргон-Кара. Шаманът търсил навсякъде липсващата душа. Той претърсил горите, водите, планинските клисури, земята на мъртвите и най-накрая се изкачил, „възседнал барабана си“, в горния свят, където също бил принуден да търси много дълго време. В един момент забелязал, че Върховният бог на небесата държал една бутилка и бил запушил с палец отвора й. Преценявайки обстоятелствата, разбрал, че душата, която търси, е именно вътре в тази бутилка. Хитрият шаман се преобразил в оса. Той полетял към бога и така го ужилил по челото, че палецът му се отметнал от отвора и пленникът се измъкнал. Докато бог се усети, Моргон-Кара вече бил отново върху барабана си и летял надолу към земята със спасената душа. В този случай обаче бягството не било съвсем успешно. Бог ужасно се ядосал и веднага отнел завинаги силите на шамана, като разцепил барабана му на две. И затова шаманските барабани, които дотогава (според тази история на бурятите) били с кожи и от двете страни, от този ден нататък имат само по една.^[4]

Популярен вариант на магическото бягство е този, в който различни предмети говорят от името на беглеца и по този начин забавят преследвачите. Маорите от Нова Зеландия разказват за рибар, който се прибрал един ден у дома и открил, че жена му е погълнала двамата им синове. Тя лежала и пъшкала на пода. Той я попитал какво й е, и тя заявила, че е болна. Поискал да разбере къде са двете им деца, и тя му казала, че са избягали. Но той знаел, че тя лъже. С помощта на магия я накарал да ги повърне и те излезли — живи и цели. От този момент мъжът се страхувал от жена си и решил, че ще избяга от нея веднага щом може, заедно с децата.

Когато човекоядката отишла за вода, мъжът с помощта на магия накарал водата да намалее и да се отдръпне пред нея, така че й се наложило да отиде много далеч. След това с жестове уговорил колибите, дърветата близо до селото, помийната яма и храма на върха на хълма да отговорят вместо него, когато тя се върне и го повика. Стигнал с момчетата до кануто си и вдигнали платното. Жената се върнала и като не намерила никого, започнала да вика. Първо отговорила помийната яма. Тя тръгнала към нея и повикала отново. Отговорили къщите, после дърветата. Един след друг различните предмети от околността й отговаряли и тя тичала все по-объркана в различни посоки. Премаляла, задъхала се и започнала да хлипа, и чак тогава, най-накрая, осъзнала какво било станало. Забързала към храма на хълма и се взряла в морето, но кануто вече било само точица на хоризонта.^[5]

Друга добре позната версия на магическото бягство е тази, в която хукналият да бяга герой хвърля зад себе си забавящи препятствия.

Братче и сестриче си играели край един кладенец и, не щеш ли, паднали и двамата в него. На дъното живеела една водна вещица, която им казала: „Сега вече сте мои! Ще работите за мен до припадък!“ И ги отвела със себе си. Дала на момиченцето да преде мръсни ленени валма и я карала да носи вода с ведро без дъно. А момченцето трябвало да отсече едно дърво с тъпа брадва, като вещицата им давала да ядат единствено кнедли, твърди като камък. Накрая на децата толкова им дотегнало, че изчакали една неделя вещицата да отиде на църква и избягали. Когато службата приключила, Вещицата открила, че птиченцата й са отлетели, и ги подгонила с гигантски подскоци.

Но децата я забелязали отдалеч и момиченцето хвърлило зад себе си четка за коса, която веднага се превърнала в голяма като планина четка с хиляди и хиляди остри зъбци, които вещицата много трудно можела да изкатери. Въпреки това тя най-накрая ги преодоляла и се показала. Щом децата я видели, момченцето хвърлило зад себе си гребен, който веднага се превърнал в голям като планина гребен с хиляда пъти по хиляда шипа, но вещицата знаела как да се захваща за тях и най-накрая успяла да премине. Тогава момиченцето хвърлило зад себе си огледало и то се превърнало в огледало като планина, която била толкова гладка, че вещицата не можела да я изкачи. Тя си помислила: „Ще се върна бързо у дома и ще си взема брадвата, за да счупя планината огледало на две“. Но докато дошла отново, за да строши стъклото, децата отдавна вече били много далеч и водната вещица трябвало да се затътри обратно в своя кладенец.^[6]

Силите на бездната не бива да бъдат предизвиквани. На Изток се обръща голямо внимание на опасността от смущаващи психиката занимания с йога без компетентен надзор. Медитациите на послушника трябва да съответстват на неговата степен на развитие, така че въображението на всяка крачка да е защитено от деватите (подходящи въображаеми божества), докато дойде моментът, в който подготвеният дух ще прекрачи сам отвъд. Както мъдро отбелязва д-р Юнг:

Несравнимо полезна функция на догматичния символ [е, че] защитава личността от непосредствено преживяване на Бога, стига човек да не се изложи сам безразсъдно на това. Но ако (…) той напусне дома и семейството си, живее дълго сам и се взира твърде дълбоко в тъмното огледало, тогава може и да го сполети тази страховита среща. Но дори в този случай традиционният символ, достигнал своя разцвет през вековете, може да подейства като изцелителен лек и да пренасочи фаталното нахлуване на живия бог в светото пространство на църквата.^[7]

Магическите предмети, хвърлени назад от обзетия от паника герой — защитни тълкувания, принципи, символи, обяснения и всичко останало, — забавят и отнемат мощта на подгонилата го Небесна хрътка, позволявайки на приключенеца да се върне при своето паство жив и здрав и може би с някакъв дар. Но понякога платената дан не е никак малка.

Едно от най-шокиращите бягства с подхвърляне на препятствия е това на старогръцкия герой Язон. Той тръгва да спечели Златното руно. След като пуска на вода великолепния „Арго“, придружен от велики воини, той отплава към Черно море и макар да го забавят много баснословни опасности, най-накрая пристига в града и двореца на цар Еет, много мили след Босфора. Зад двореца имало горичка и в нея на едно дърво висяла наградата, пазена от дракон.

У дъщерята на царя Медея се породила непреодолима страст към знатния чужденец и когато баща й му възложил невъзможна задача, за да получи Златното руно, тя направила заклинание, което му позволило да успее. Задачата била да изоре бразда с помощта на огнедишащи бикове с крака от бронз, после да засее полето с драконови зъби и да убие воините, които веднага ще поникнат от тях. Но тялото и бронята му били намазани с помадата на Медея и Язон се справил с биковете. А когато армията изникнала от драконовото семе, той хвърлил камък сред тях, което ги накарало да се обърнат един срещу друг и те се избили взаимно до крак.

Лудо влюбената девойка завела Язон до дъба, от който висяло руното. Драконът, който го пазел, имал гребен, троен език и страшни извити зъби, но с помощта на отвара от определена билка двамата успели да приспят страховития звяр. И Язон грабнал наградата. Медея избягала с него и „Арго“ отплувал в морето. Но царят скоро ги подгонил. И когато Медея забелязала, че неговите платна скъсяват преднината им, тя убедила Язон да убие по-малкия й брат Апсирт, когото била отвлякла, и да хвърли частите на разчлененото му тяло в морето. Това принудило баща й, цар Еет, да обърне кораба, за да прибере частите, и да се върне на брега, за да им устрои прилично погребение. Междувременно „Арго“ издул платна и изчезнал от погледа му.^[8]

В японските Записки за древни дела се появява друга сърцераздирателна приказка, но с много по-различен смисъл — тази за спускането в подземния свят на извечния всеотец Идзанаги, който искал да върне от Земята на Жълтия поток починалата си сестра-съпруга Идзанами. Той я срещнал на входа за долния свят и й казал:

— Височайша, моя прекрасна по-млада сестро! Земите, които аз и ти направихме, все още не са донаправени, затова върни се!

Тя му отвърнала:

— Печално е наистина, че не дойде по-рано! Ядох от храната в Земята на Жълтия поток. Въпреки това, тъй като съм покорена от честта, оказана от твоето височайше идване тук, мой прекрасен по-възрастен братко, аз желая да се върна. Нещо повече, специално ще обсъдя този въпрос с божествата на Жълтия поток. Внимавай, недей да ме поглеждаш!

Тя се върнала в двореца, но тъй като се забавила много дълго там, той не могъл да изчака. Счупил един от крайните зъбци на гребена, който бил забит в царствения му ляв кок, и запалвайки го като малка факла, влязъл и затърсил. Това, което видял, били купища червеи и разлагащата се Идзанами.

Ужасен от гледката, Идзанаги побягнал. Идзанами казала: „Ти ме засрами“.

Идзанами изпратила Грозната жена от долния свят след него. Бягайки панически, Идзанаги грабнал черния накит от главата си и го хвърлил на земята. Той веднага се превърнал в грозде, преследвачката му спряла, за да го изяде, а той продължил стремително напред. Но тя подновила гонитбата и постепенно го настигнала. Идзанаги свалил и счупил гъстия гребен от десния си кок и го хвърлил на земята. Той веднага се превърнал в бамбукови кълнове и докато тя ги изваждала от земята и ядяла, той продължил да бяга.

Тогава по-младата му сестра пратила след него осемте божества на гръмотевиците заедно с хиляда и петстотин воини на Жълтия поток. Той изтеглил меча, дълъг десет юмрука, който бил величествено опасан на кръста му, и бягайки, го заразмахвал зад себе си. Но въпреки това воините продължили да го преследват. Когато стигнал границата между света на живите и земите на Жълтия поток, той взел три праскови, които растели там, и зачакал, а когато армията се втурнала към него, ги запратил срещу тях.

Прасковите от света на живите поразили воините от земята на Жълтия поток, те се обърнали и избягали.

Последна от всички излязла Нейно Височайшество Идзанами. Тогава той измъкнал една скала, за чието повдигане били нужни хиляда мъже, и с нея запушил прохода. И така, те застанали от двете страни на скалата и се сбогували. Идзанами казала:

— Мой прекрасни по-възрастен братко, Височайши! Ако се държиш по този начин, от сега нататък всеки ден ще причинявам смъртта на хиляда души от твоя народ в земята ти.

— Моя прекрасна по-млада сестро, Височайша! Ако сториш това, аз ще накарам хиляда и петстотин жени да раждат всеки ден — отговорил Идзанаги.^[9]

Прекрачила отвъд съзидателната сфера на всеотеца Идзанаги в полето на разпада, Идзанами прави опит да опази своя брат-съпруг. Той вижда повече, отколкото може да понесе, и губи своята невинност по отношение на смъртта, но с височайшата си воля за живот спуска под формата на огромна скала предпазното було, което от тогава насетне скрива гроба от очите на всички ни.

Старогръцкият мит за Орфей и Евридика и стотици аналогични истории по целия свят ни казват, подобно на тази древна легенда от Далечния изток, че въпреки неуспешните опити съществува възможност влюбеният да се завърне с изгубената си любов отсам ужасяващия праг. Винаги някаква малка грешка, някакъв дребен, но критичен признак на човешката слабост прави невъзможна свободната връзка между световете. И така човек е изкушен едва ли не да повярва, че ако този дребен, осуетяващ инцидент бъде избегнат, всичко ще е наред. Но полинезийските версии на романса, в които бягащата двойка обикновено успява да се измъкне, както и старогръцката сатирска драма за Алкеста^[10], където също имаме щастливо завръщане, не ни внушават успокоение, а подчертават свръхчовешкото. Митовете за несполука ни трогват с трагичността на живота, а тези за успех ни въздействат единствено със своята неправдоподобност. Но все пак, ако мономитът цели да изпълни своето предназначение, трябва да ни бъде показан не човешки провал или свръхчовешки успех, а човешки успех. Това е проблемът с кризата пред прага на завръщането. Първо ще го разгледаме в свръхчовешките символи, а след това ще потърсим практическите поучения за историческия човек.