Бенедикт Браун

Има нещо неизменно очарователно в това автор на криминални романи да разследва убийства, и изключително много да не го бива в това. Мариус Куин е точно такъв – беден аутсайдер, влюбен в богаташката дъщеря от огромното имение, който някак успява да измисли една достатъчно лесно преглъщаема криминална мистерия, че да се превърне в малка знаменитост. Е, не е Агата Кристи или Дойл, но все пак изкарва достатъчно пари за хубав апартамент и червена спортна кола. И това, ако не е изживяването на мечтата на средностатистическия мъж, не знам какво е. Е, освен, че дамата на сърцето му все още не го приема насериозно, ами се влачи с някакви мазни богаташки синчета с големи баници. И всичко се свежда до това дали отличникът може някак да спечели красавицата.

Не, това не е провалил се социален експеримент от мътните кървави времена на телевизионерщината. Когато британец ги пише тия работи, дори клишираните в съвременен контекст сюжети добиват някаква приятна елегантност. Така и нърдът с бедните роднини може и да се класира за богатата красавица, или почти. Понякога романтичната история отстъпва на приятелската такава, и това носи само положителен ефект на цялата фабула. От имение на имение Мариус все се озовава в компанията на различни групи мистериозни образи с тъмно минало, които непрекъснато извършват някое и друго впечатляващо изпълнено убийство без грам свидетели, улики или варианти за каквито и да е виновници. А как се разкрива такова нещо? С късмет и даване на всички грешни отговори по азбучен ред. Каквото остане, явно е истината, колкото и нелогична да изглежда на пръв поглед.

Бенедикт Браун почти ме отказа от таланта си след доста неуспешната ми среща с неговия Лорд Еджингтън, което се оказа някаква полу-детска история с изключително неприятни главни образи, но господин Куин ме спечели напълно с наивната си искреност и мила глупотевина, която пръска наоколо с неловка любезност и надежда за вечно изплъзващо се щастие. Направо да го завиеш с родопско одеяло и да го храниш с мусака и баница до пръсване. Леко, забавно, без да е гротескно – това си е свежо лятно четиво, откъдето и да го погледнете.

В известна степен маниерът на писане изглежда старовремски и напомня за приключенията на Шерлок Холмс, дори и без последният да беше включен буквално и лично в последния разказ. Арсен Люпен обаче излъчва чар, обноски, коригира действията си според това дали го наблюдават пленителни госпожици и накратко не е такъв дървеняк, какъвто е обрисуван Шерлок.

Приключенията и най-вече загадките са забавни, защото винаги има логика и начин да бъде извършено и разкрито едно престъпление. У читателя остава топката да се опита сам да разреши всичко, преди авторът да е свалил картите. (А в последния случай буквално седмица купа беше ключа към разкриване на истината.)

Приятно е и ще се чете още. Бива да се изгледа и едноименния сериал по Нетфликс с неотразимия Омар Си - изключително забавен!

Корицата е потресаваща.

ps. Книгата изчетох при кратък престой в Париж като част от опитите ми да чета тематични произведения от страните, в които понякога попадам.

ps2. Крадци не срещнах, само джентълмени.

От балкона младата жена наблюдава пътя и чака. Снощи са й казали, че Чезаре е на кораба, който ще го върне тук след три години отсъствие и несигурен живот, прекаран в очакване на този ден.

Тайна, естествено. Но какво е Рим в тези последни часове на папата, ако не една чаша, чиито тайни много бързо стигат до ръба?

Рано или късно ще прелеят и ще наводнят улиците, плодовете им са прилив, гъст и тъмен като кръвта.

Но няма значение. Този момент е дошъл и Лукреция чака. Наблюдава всеки сантиметър от улицата, за да види кога ще се появи нейният рицар, който, както си представя, ще бъде все същият и в едновременно с това – безкрайно по-висок, бляскав, смел като никой друг в лъскавите си доспехи.

Тя пък е по-различна от онова момиченце, скрито на върха на едно дърво, въпреки че във всичко, което има значение, си е останала същата. В своята лоялност, спазвана чак до края на този криволичещ път, от деня, когато нейната предателска кръв заяви на света, че тя вече не е същата.

Ами ако на Чезаре не му хареса тази Лукреция – нова и все пак същата в нейната тюркоазена рокля, с дръзко деколте, както налага модата, показвайки гърдите си, ставащи с всеки изминал ден все по-налети? Ами ако Чезаре я предпочиташе каквато беше, завинаги малка, с невинността и невежеството си, носено на върха на пръстите, с още една перла в русите й коси, които сега докосват бедрата й като ласка?

Но Лукреция не си позволява лукса на такова съмнение.

И когато той завива иззад ъгъла, с хората от народа, които едва се отместват при минаването на коня му – тъй като в Рим да видиш някой влиятелен човек, е ежедневна гледка, – душата й се загнездва между стомаха и сърцето, размахвайки слабо криле.

Тя няма нужда от известяването от портиера. Вече знае.

Слиза по стълбите с онази рокля, която шумоли около дългите й крака като някаква тайна. Очаквайки. Той да вдигне глава – косата му е по-дълга сега, чертите му са изсечени като острие, тялото му е хармонично, израснало, за да запълни височината му – и да я види.

Когато го прави, черните му очи заличават всяка друга светлина и всяка друга сянка. Не се усмихва. Но този поглед, от който тя не успява да се откъсне, й казва, че за него чувството е същото.

Тя слиза бавно по стълбите, докато не застава пред него.

Не се прегръщат. Не викат. За миг замръзват извън времето, в една само тяхна тишина, гледат се.

– Още ми дължиш онази целувка, Чезаре.

Превод Ваньо Попов