В известна степен маниерът на писане изглежда старовремски и напомня за приключенията на Шерлок Холмс, дори и без последният да беше включен буквално и лично в последния разказ. Арсен Люпен обаче излъчва чар, обноски, коригира действията си според това дали го наблюдават пленителни госпожици и накратко не е такъв дървеняк, какъвто е обрисуван Шерлок.

Приключенията и най-вече загадките са забавни, защото винаги има логика и начин да бъде извършено и разкрито едно престъпление. У читателя остава топката да се опита сам да разреши всичко, преди авторът да е свалил картите. (А в последния случай буквално седмица купа беше ключа към разкриване на истината.)

Приятно е и ще се чете още. Бива да се изгледа и едноименния сериал по Нетфликс с неотразимия Омар Си - изключително забавен!

Корицата е потресаваща.

ps. Книгата изчетох при кратък престой в Париж като част от опитите ми да чета тематични произведения от страните, в които понякога попадам.

ps2. Крадци не срещнах, само джентълмени.

От балкона младата жена наблюдава пътя и чака. Снощи са й казали, че Чезаре е на кораба, който ще го върне тук след три години отсъствие и несигурен живот, прекаран в очакване на този ден.

Тайна, естествено. Но какво е Рим в тези последни часове на папата, ако не една чаша, чиито тайни много бързо стигат до ръба?

Рано или късно ще прелеят и ще наводнят улиците, плодовете им са прилив, гъст и тъмен като кръвта.

Но няма значение. Този момент е дошъл и Лукреция чака. Наблюдава всеки сантиметър от улицата, за да види кога ще се появи нейният рицар, който, както си представя, ще бъде все същият и в едновременно с това – безкрайно по-висок, бляскав, смел като никой друг в лъскавите си доспехи.

Тя пък е по-различна от онова момиченце, скрито на върха на едно дърво, въпреки че във всичко, което има значение, си е останала същата. В своята лоялност, спазвана чак до края на този криволичещ път, от деня, когато нейната предателска кръв заяви на света, че тя вече не е същата.

Ами ако на Чезаре не му хареса тази Лукреция – нова и все пак същата в нейната тюркоазена рокля, с дръзко деколте, както налага модата, показвайки гърдите си, ставащи с всеки изминал ден все по-налети? Ами ако Чезаре я предпочиташе каквато беше, завинаги малка, с невинността и невежеството си, носено на върха на пръстите, с още една перла в русите й коси, които сега докосват бедрата й като ласка?

Но Лукреция не си позволява лукса на такова съмнение.

И когато той завива иззад ъгъла, с хората от народа, които едва се отместват при минаването на коня му – тъй като в Рим да видиш някой влиятелен човек, е ежедневна гледка, – душата й се загнездва между стомаха и сърцето, размахвайки слабо криле.

Тя няма нужда от известяването от портиера. Вече знае.

Слиза по стълбите с онази рокля, която шумоли около дългите й крака като някаква тайна. Очаквайки. Той да вдигне глава – косата му е по-дълга сега, чертите му са изсечени като острие, тялото му е хармонично, израснало, за да запълни височината му – и да я види.

Когато го прави, черните му очи заличават всяка друга светлина и всяка друга сянка. Не се усмихва. Но този поглед, от който тя не успява да се откъсне, й казва, че за него чувството е същото.

Тя слиза бавно по стълбите, докато не застава пред него.

Не се прегръщат. Не викат. За миг замръзват извън времето, в една само тяхна тишина, гледат се.

– Още ми дължиш онази целувка, Чезаре.

Превод Ваньо Попов

Лиз Хеджкок

Какво се случва с една благовъзпитана дама от британското общество, ако същата бива забъркана в разни работи като криминални разследвания и публично изоставяне от симпатичен млад мъж с добро бъдеще? Ами мята се на първия кораб и хуква към Индия, за да се разведри, какво толкова. Така де, колко може още да си навреди на репутацията, дори ако се натовари с един сандък и една кисела прислужница само за екскорт, без приятели, придружители или какъвто и да е план. Мис Мейзи Фробишър изпъва елегантно своя схванат британски гръб, вирва високо благородното си британско носле и… се забърква в още по-големи каши в екзотичните дестинации, включващи шпиони, престъпни гении и много симпатични детективи под прикритие.

Това е една свежа криминална поредица, с малко романтика и елегантно чувство за хумор, с изключително симпатични главни персонажи, които не губят време в тръшкане и бърсане на сълзи, ами хващат бика за рогата, и разкриват мръсното бельо на цялата бледокожа аристокрация на Британския радж, което освен естествено потно е и доста скандално. От по-невинните. машинации на амбициозни майки с малко поразвалени дъщери; кисели възрастни дами, мечтаещи за времената на Алмак и разюздани младежи на лов на богати глуповати наследници; до сложни криминални схеми с истински Мориарти зад кулисите, злокобна мрежа от шпиони и от двете страни на назряващите исторически конфликти, и умели и симпатични по типично Бондовски почин играчи със съмнителни мотиви – Мейзи ще трябва да разреши всичко и то преди благоразумните ѝ роднини не я привикат обратно да дава обяснения.

Криминалните поредици не е нужно да са тежки и драматични, разкриващи дълбините на човешката страдаща душа. Сериозно, оставете тая работа с нека на Вуте му е зле, за да може на вас да ви е добре. Потърсете вдъхновение, а не утеха; гушнете поне за малко идеята да сте силни, а не извинението да сте слаби, и вижте светът в цялата палитра от цветове, които очите ви могат да поемат, защото повярвайте ми не всичко е черно, бяло и някакво мърляво антрацитено сиво. Добрите книги за мен винаги ще са тези, след които се чувствам добре и дишам по-леко. Може и да е от годините. Но Лиз Хеджкок за мен е на особено правилен път в спечелването ми като вечен фен.