Джоузеф Кембъл
Героят с хиляди лица (42)

8. Отпътуването на героя

Последното действие от живота на героя е това на смъртта или отпътуването. Тук е резюмиран целият смисъл на живота. Няма нужда да казваме, че героят няма да е герой, ако смъртта по някакъв начин го плаши; първото условие е помиряване с гроба.

Докато седял под Мамврийския дъб^[1], Авраам видял светлина да проблясва и усетил сладко благоухание и като се обърнал, видял Смъртта да идва към него във велика слава и красота. И Смъртта казала на Авраам:

— Не мисли, Аврааме, че тази красота е моя или че се явявам така при всеки. Не, но ако някой е праведен като теб, по този начин взимам корона и идвам при него, но ако е грешник, явявам се в голямо разложение и от греховете му правя корона за главата си и му причинявам голяма уплаха, така че той бива поразен. Авраам й казал:

— А наистина ли си ти, тази, която наричат Смърт?

Тя му отговорила:

— Аз съм с безмилостното име.

А Авраам отвърнал:

— Няма да тръгна с теб. — И добавил: — Покажи ни своето разложение.

И Смъртта му разкрила разложението си, показвайки две глави — едната имала лице на змия, а другата глава приличала на меч. Всичките слуги на Авраам, виждайки свирепия вид на Смъртта, умрели, но Авраам се помолил на Господ и той ги съживил. Тъй като видът на Смъртта не могъл да накара душата на Авраам да се отдели от него, Господ отделил душата му като в сън и архангел Михаил я отвел горе в небесата. След като ангелите, които довели душата на Авраам, отдали голяма възхвала и слава на Господ и след като Авраам се преклонил пред него, тогава се чул гласът на Бог, изричайки следното:

— Отведете моя приятел Авраам в рая, където са скиниите на моите праведни и домовете на моите светци Исаак и Яков, където в неговото сърце няма тревога, няма скръб, нито копнежи, а мир и радост, и живот нескончаем.^[2]

Сравнете със следния сън.

Бях на един мост, където срещнах сляп цигулар. Всички хвърляха монети в шапката му. Аз се приближих и забелязах, че музикантът не беше сляп. Той беше кривоглед и ме гледаше с кос поглед. Изведнъж се появи една дребна старица, която идеше отстрани на пътя. Беше тъмно и се страхувах. „Накъде ли води този път?“ — помислих си. Един млад селянин мина по пътя и ме хвана за ръката.

— Искаш ли да се прибереш у дома — каза ми той — и да пиеш кафе?

— Пусни ме! Много ме стискаш! — извиках аз и се събудих.^[3]

Героят, който в своя живот представлява двойната перспектива, след смъртта си продължава да бъде синтезиращ образ: като Карл Велики той само спи и ще се събуди в съдбовен час или е сред нас под друга форма.

Ацтеките разказват за пернатата змия Кетцалкоатл, владетеля на древния град Толан в златния век на неговия разцвет. Той учел на изкуства и занаяти, създал календара и дал на поданиците си царевицата. В края на дните си той и хората му били надвити от по-силната магия на едни нашественици — ацтеките. Тецкатлипока, героят воин на по-младата раса и тяхната ера, унищожил град Толан и пернатата змия, царят на златния век, изгорил своя дом след себе си, заровил съкровищата си в планината, превърнал какаовите дървета в мескити^[4], наредил на пъстроцветните птици, негови слуги, да полетят пред него и отпътувал, потънал в скръб. Пристигнал в град Куаутитлан^[5], където имало едно дърво, много високо и голямо, отишъл при това дърво, седнал под него и погледнал в огледалото, което му поднесли. „Аз съм стар“ — казал той и мястото било кръстено „Стария Куаутитлан“. След това, почивайки си на друго място по пътя и поглеждайки назад към Толан, той заридал и сълзите му пробили една скала. На това място оставил следа, където бил седял, както и отпечатъци от дланите си. По-нататък по пътя го пресрещнала група некроманти, които го предизвикали, като му забранили да продължи, преди да им остави знанието как се обработват сребро, дърво и пера, както и изкуството на рисуването. Докато пресичал планината, всичките му придружители, които били джуджета и гърбушковци, умрели от студ. На друго място той се срещнал със своя антагонист Тецкатлипока, който го победил в игра на топка. Още по-нататък Кетцалкоатл се прицелил със стрела в едно голямо дърво похотъл, стрелата също представлявала цяло дърво похотъл, така че, когато той пробил първото дърво с нея, двете образували кръст. И така, той продължил по пътя, оставяйки след себе си много знаци и имена на места, докато най-накрая стигнал до морето и заминал върху сал от змии. Не е известно как е пристигнал там, накъдето бил тръгнал — Тлапалан, неговата истинска родина.^[6]

Според друга традиция на брега той се принесъл в жертва върху погребална клада и от пепелта се вдигнали птици с пъстроцветни пера. Неговата душа се превърнала в Зорницата.^[7]

Жадният за живот герой може да се противопостави на смъртта и да отложи съдбата си за известно време. Писано е, че Кухулин чул вик в съня си, „толкова ужасен и страшен, че той паднал като чувал от леглото си на земята в източното крило на къщата“. Изтичал навън без оръжие, последван от жена си Емер, която му донесла оръжията и дрехите. Там открил колесница, в която бил впрегнат дорест кон само с един крак, прътът минавал през тялото му и излизал от челото му. Вътре седяла жена с червени вежди, увита в пурпурна мантия. Един много едър мъж вървял редом, също в пурпурен плащ, носел лескова вилообразна тояга и водел крава.

Кухулин предявил претенции, че кравата е негова, жената оспорила това и Кухулин пожелал да разбере защо говори тя, а не едрият мъж. Тя отговорила, че мъжът е Уар гает скео Луархаир скео.

— Е, със сигурност — казал Кухулин — дължината на името е удивителна!

— Жената, с която говориш — рекъл едрият мъж, — се казва Фаебор бег беоил кюимдиюир фолт скеюбгаирит скео уат.

— Вие на глупак ли ме правите! — отвърнал Кухулин, скочил в колесницата, стъпил с двата си крака на раменете на жената и насочил копието там, където се разделяла косата й.

— Недей да насочваш острите си оръжия срещу мен! — казала тя.

— Тогава ми кажи истинското си име! — настоял Кухулин.

— Махни се от мен тогава — отговорила тя, — аз съм поетеса сатирик и кравата ми е награда за едно стихотворение.

— Да чуем стихотворението в такъв случай — рекъл Кухулин.

— Само се махни — казала жената, — няма да ме уплашиш, като размахваш копие над главата ми.

Кухулин отстъпил, докато застанал между двете колелета. Жената му изпяла предизвикателна и обидна песен. Той се приготвил пак да се втурне напред, но в един миг конят, жената, колесницата, мъжът и кравата изчезнали, а на клона на едно дърво се появил кос.

— Ти си опасна магьосница! — обърнал се Кухулин към коса, защото сега вече разбрал, че това била богинята на войната Бадб или Мориган. — Ако знаех, че това си ти, нямаше да се разделим така.

— Това, което направи — отговорила птицата, — ще ти донесе лош късмет.

— Не можеш да ми сториш зло — казал й Кухулин.

— Естествено, че мога — рекла жената. — Аз пазя смъртното ти ложе и ще стоя над него от сега нататък.

След това чародейката му казала, че водела кравата от вълшебния хълм Круахан, за да се чифтоса с бика на едрия мъж, който бил Куайлгне, и когато телето й стане на една година, Кухулин ще умре. Тя самата ще застане срещу него, когато на един речен брод той влезе в битка с мъж „толкова силен, толкова победоносен, толкова сръчен, толкова ужасяващ, толкова страшен, толкова благороден, толкова смел, толкова велик“, колкото него самия.

— Аз ще се превърна в змиорка — рекла тя — и ще направя примка около краката ти в този брод.

Кухулин също я заплашил на свой ред и тя изчезнала в земята. А на следващата година, в предсказаното нападение на речния брод, той я надвил и оживял, макар и не задълго.^[8]

Фигура 76. Смъртта на Буда (детайл; дялан камък, Индия, краят на XV в.)

Едно любопитно, може би игриво ехо от символиката на спасението в отвъдния свят звучи приглушено във финалния откъс на народната приказка за Стомничко на народа пуебло.

Много хора живеели долу в извора, жени и девойки. Всички те се втурнали към момчето и го запрегръщали, защото се радвали, че тяхното дете е дошло в дома им. Така момчето намерило баща си, както и лелите си. То останало там една нощ и на следващия ден се върнало вкъщи и казало на майка си, че е намерило своя баща. Тогава майка му се разболяла и умряла. Момчето си казало: „Няма смисъл да живея с тези хора“. Затова ги напуснало и отишло при извора. И там намерило майка си. По този начин той и майка му отишли да живеят при баща му. Баща му бил Аваийо’пи’и (Водна змия червена). Той им казал, че не може да живее с тях в Сикят’ки. Затова бил разболял майката на момчето, за да умре и „да дойде тук да живее с мен“ — казал баща му.

— Сега ще живеем заедно тук — казал Аваийо’ на сина си.

Така това момче и неговата майка отишли в извора, за да живеят там.^[9]

Тази история, подобно на онази за Жената мида, повтаря точка по точка митическото повествование. Двете истории са очарователни в своята очевидна наивност по отношение на силата си. В другата крайност е описанието на смъртта на Буда: хумористично, като всички велики митове, но осъзнато до краен предел.

Благословения, съпроводен от голямо множество свещеници, се приближил към далечния бряг на река Хиранавати, до град Кушинара^[10] и до Упаватана — гората от салови дървета в царството Малла. И след като приближил, се обърнал към Ананда:

— Бъди така добър, Ананда, да ми опънеш ложе с главата на север между две салови дървета. Много съм изморен, Ананда, и искам да полегна.

— Да, достопочтени господарю — отвърнал многоуважаемият Ананда на Благословения и опънал ложе с главата на север между две салови дървета.

Тогава Благословения легнал на дясната си страна по начина, по който лягат лъвовете, поставяйки крак върху крак, и останал така буден и бдителен.

В този момент саловите дървета вече били напълно разцъфтели, макар че не бил сезонът на цъфтежа, и цветчетата се посипали по тялото на Татхагата и се носели наоколо и се разпръсквали в чест на Татхагата^[11]. Също така от небето паднал божествен прах от сандалово дърво и се посипал върху тялото на Татхагата, и се носел и се разпръсквал в чест на Татхагата. И музика звучала от небето в чест на Татхагата, и божествени хорове се чували да пеят в чест на Татхагата.

По време на разговора, който последвал, докато Татхагата лежал на една страна като лъв, един едър свещеник, многоуважаемият Упавана, стоял пред него и му веел с ветрило. Благословения лаконично му заповядал да се дръпне встрани, при което личният му прислужник Ананда изразил недоволството си.

— Достопочтени господарю — рекъл той, — каква, моля, бе причината и какво е основанието Благословения да бъде толкова суров с многоуважаемия Упавана и да му каже: „Отдръпни се, о, свещенико, недей да стоиш пред мен?“

Благословения отвърнал:

Ананда, почти всички божества от десетте свята са се събрали да зърнат Татхагата. В обсег от дванадесет левги около Кушинара и гората Упаватана в Малла, Ананда, няма свободно късче земя, където и косъм да падне и което да не е заето от могъщи божества. И тези божества, Ананда, са гневни и нареждат: „Отдалеч дойдохме да зърнем Татхагата, защото рядко и по малко поводи един Татхагата, светец и върховен Буда, се явява в света, и сега, тази вечер, при последното бдение ще премине Татхагата в нирвана, но този внушителен свещеник стои пред Благословения и го закрива и ние нямаме възможност да видим Татхагата, макар последните му мигове да са близо“. Така, Ананда, се гневят тези божества.

— Какво правят божествата, достопочтени господарю, които Благословения съзира?

— Някои от божествата, Ананда, са във въздуха със съзнания, завладени от земни неща, разпуснали са косите си да се веят и викат високо, и протягат ръце и викат високо, и падат неудържимо на земята и се търкалят насам-натам, изричайки: „Твърде скоро Благословения ще премине в нирвана, твърде скоро светлината на света ще се скрие от погледа!“ Някои от божествата, Ананда, са на земята със съзнания, завладени от земни неща, те са разпуснали косите си да се веят и викат високо, и протягат ръце и викат високо, и падат неудържимо на земята и се търкалят насам-натам, изричайки: „Твърде скоро Благословения ще премине в нирвана, твърде скоро Щастливия ще премине в нирвана, твърде скоро светлината на света ще изчезне от погледа!“ Но тези божества, които са освободени от страсти, будни и бдителни, понасят това търпеливо, казвайки: „Преходни са всички неща. Как е възможно което се е родило, което е възникнало и е живо и тленно, да не изтлее? Подобно състояние не е възможно“.

Последният разговор продължил още малко и в него Благословения утешил своите свещеници. После се обърнал към тях:

— А сега, о, свещеници, аз се сбогувам с вас; всички съставки на битието са преходни; работете за своето избавление с усърдие.

И това били последните думи на Татхагата.

Веднага след това Благословения влязъл в първия транс; и излизайки от първия транс, влязъл във втория транс; и излизайки от втория транс, влязъл в третия транс; и излизайки от третия транс, влязъл в четвъртия транс; и излизайки от четвъртия транс, той влязъл в сферата на безкрайността на пространството; и излизайки от сферата на безкрайността на пространството, влязъл в сферата на безкрайността на съзнанието; и излизайки от сферата на безкрайността на съзнанието, влязъл в сферата на небитието; и излизайки от сферата на небитието, той влязъл в сферата, където няма нито възприемане, нито невъзприемане; и излизайки от сферата, където няма нито възприемане, нито невъзприемане, той достигнал до прекъсването на възприемането и усещането.

Тогава многоуважаемият Ананда казал на многоуважаемия Анурудха следното:

— Достопочтени Анурудха, Благословения премина в нирвана.

— Не, братко Ананда, Благословения все още не е преминал в нирвана, той достигна до прекъсването на възприемането и усещането.

След това Благословения, излизайки от прекъсването на своето възприемане и усещане, влязъл в сферата, където няма нито възприемане, нито невъзприемане; и излизайки от сферата, където няма нито възприемане, нито невъзприемане, влязъл в сферата на небитието; и излизайки от сферата на небитието, влязъл в сферата на безкрайността на съзнанието; и излизайки от сферата на безкрайността на съзнанието, влязъл в сферата на безкрайността на пространството, и излизайки от сферата на безкрайността на пространството, той влязъл в четвъртия транс, и излизайки от четвъртия транс, влязъл в третия транс; и излизайки от третия транс, влязъл във втория транс; и излизайки от втория транс, влязъл в първия транс; и излизайки от първия транс, влязъл във втория транс; и излизайки от втория транс, влязъл в третия транс, и излизайки от третия транс, влязъл в четвъртия транс; и излизайки от четвъртия транс, Благословения незабавно преминал в нирвана.^[12]