Джоузеф Кембъл
Героят с хиляди лица (16)

5. Апотеоз

Един от най-могъщите и обичани бодхисатви в махаяна будизма в Тибет, Китай и Япония е Държащият лотос, Авалокитешвара, Господарят, гледащ надолу със състрадание, наричан така, защото се отнася със състрадание към всички съзнателни създания, страдащи от злините на съществуването. Към него е насочена молитвата, повтаряна милион пъти от молитвените колела и гонговете в тибетските храмове: От mani padme hum, „Скъпоценността е в лотоса“. Към него вероятно всяка минута се отправят повече молитви, отколкото към което и да е друго божество, известно на човека. Защото, когато по време на последния си живот на земята като човешко същество разрушил границите на финалния праг (и този момент открил пред него вечността на празнотата отвъд обезсърчаващите миражи — загадки на назования и ограничен Космос), той спрял — дал обет, че преди да влезе в празнотата, ще поведе със себе си към просветление всички създания без изключение. И оттогава той е проникнал цялата материя на съществуването с божествената милост на подкрепящото си присъствие, така че и най-незначителната молитва из обширната духовна империя на будизма, която е насочена към него, е благосклонно приета. Под различни форми той прекосява десетте хиляди свята и се явява, за да отговори на нуждата или молитвата. Той разкрива себе си в човешка форма с две ръце, в свръхчовешки форми с четири, шест, дванадесет или хиляда ръце и държи в една от левите си ръце лотоса на света.

Подобно на самия Буда, това богоподобно същество е модел за божественото състояние, което човекът герой достига, когато премине отвъд последните страхове на невежеството. „Когато обвивката на съзнанието е унищожена, тогава той се освобождава от всички страхове отвъд обсега на промяната.“^[1] Това е освободеният потенциал във всички нас, който всеки един може да постигне — избирайки пътя на героя, защото, както четем, „Всички неща са Буда неща“^[2], както и (а това е другият начин да формулираме същото твърдение): „Всички неща са лишени от самосъщност“.

 

 

Хинаяна или теравада будизмът (оцелял в Цейлон^[3], Бирма^[4] и Тайланд) почита Буда като човешки герой, висш светец и мъдрец. Махаяна будизмът от своя страна (будизмът на Севера) разглежда Просветения като световен спасител, въплъщение на универсалния принцип на просветлението.

Бодхисатва е човек на прага на състоянието буда: според хинаяна — опитен познавач, който ще стане буда в следващо прераждане; според махаяна (както ще покажат следващите абзаци) — вид световен спасител, символизиращ главно универсалния принцип на състраданието. Думата bodhisattva (санскрит) означава: „чието същество или същност е просветлението“.

Махаяна будизмът е създал цял пантеон от много бодхисатви и много минали и бъдещи буди. Всички те моделират по различен начин проявените сили на трансцендентния, единствен Ади Буда (Първичен буда)^[5], който представлява най-висшият мислим източник и крайната граница на цялото битие, увиснало в празнотата на небитието като чуден балон.

Светът е изпълнен и озарен от бодхисатвата („този, чието съществуване е просветление“), но не го съдържа, по-скоро той държи света — лотоса. Болката и удоволствието не го обграждат, той обгражда тях — при това с дълбок покой. И след като той е това, което всички ние можем да бъдем, неговото присъствие, неговият образ и дори самото му споменаване помагат.

Той носи венец от осем хиляди лъча, в който се вижда напълно отразена една съвършена красота. Цветът на тялото му е лилаво-златен. Дланите му имат смесения цвят на пет хиляди лотоса, а върхът на всеки пръст има знака на осемдесет и четири хиляди печата и всеки знак — осемдесет и четири хиляди цвята; всеки цвят има осемдесет и четири хиляди лъча, които са нежни и меки и светят над всички съществуващи неща. С тези скъпоценни ръце той притегля и прегръща всички същества. Ореолът около главата му е обсипан с петстотин буди, чудодейно трансформирани, всеки придружен от петстотин бодхисатви, които на свой ред са придружени от безчет богове. И когато спусне крака на земята, цветя от диаманти и скъпоценности се посипват и покриват всичко във всички посоки. Цветът на лицето му е златен. А в извисяващата се на главата му корона от бисери стои буда, висок двеста и петдесет мили.^[6]

В Китай и Япония този изключително благ бодхисатва е представен не само в мъжка, но и в женска форма. Гуан Ин в Китай, Куанон В Япония — Мадоната на Далечния изток — е именно тази доброжелателна пазителка на света. Тя може да бъде намерена във всеки будистки храм в Далечния изток. Тя е еднакво свещена както за обикновените хора, така и за мъдреците, защото зад нейния обет се крие една дълбока интуиция, която спасява и поддържа света. Спирането на прага на нирвана, решението да се откаже да се потопи в спокойния океан на вечността до края на времето (което никога не свършва) представлява осъзнаването, че разликата между вечността и времето е само привидна — създадена по необходимост от рационалния ум, но стопяваща се в съвършеното познание на ума, издигнал се над двойките противоположности. Постигнато е разбирането, че времето и вечността са два аспекта на едно и също цялостно преживяване, две нива на едно и също недвойствено неназовимо, т.е. скъпоценният камък на вечността е в лотоса на раждането и смъртта: om mani padme hum.

Първото чудо, което трябва да бъде отбелязано тук, е андрогинната природа на бодхисатвата: мъжкият образ на Авалокитешвара и женският на Гуан Ин.

 

 

Мъжко-женските богове не са рядко срещани в света на митовете. Те винаги са обградени с известна мистерия, защото отвеждат ума отвъд обективното преживяване в едно символично царство, където дуалността не съществува. Авонавилона, главен бог на зуните, един от народите пуебло, създателят, в който се съдържа всичко, е наричан понякога „той“, но всъщност е той-тя. Великият първоизточник от китайските хроники, свещената жена Тай Юан, комбинира в себе си мъжкото начало ян и женското ин.

В своето взаимодействие ян, светлият, активният мъжки принцип и ин, тъмният, пасивният и женски, лежат в основата на и образуват целия материален свят („десетте хиляди неща“). Те произтичат от дао и заедно го проявяват: източника и закона на съществуването. Дао означава „път“ или „пътека“. Дао е пътят или посоката на движение на природата, съдбата, космическият ред, проявеният Абсолют. Затова дао също така е „истина“, „правилно поведение“. Ян и Ин заедно като дао се изобразяват така ☯. Дао лежи в основата на Космоса. Дао изпълва всяко създадено нещо.

Според кабалистичните учения на средновековните евреи, както и според гностическите християнски съчинения от II век, Словото, станало плът^[7], е андрогинно — каквото всъщност е състоянието на Адам, когато е създаден, преди женският аспект, Ева, да бъде изнесен в друга форма. А при древните гърци не само Хермафродит (детето на Хермес и Афродита)^[8], но и Ерос, богът на любовта (първият от боговете според Платон)^[9], бил както от мъжки, така и от женски пол.

„И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божий образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори.“^[10] В съзнанието може да се породи въпросът за природата на образа на Бог, но отговорът ни е даден в самия текст и е достатъчно ясен. „Когато Пресветият, благословено да е името Му, създаде първия човек, Той го създаде двуполов“^[11] Извеждането на женското в отделна форма символизира началото на падението от съвършенство към двойственост и естествено е последвано от разкриването на двойствеността на доброто и злото, изгонване от градината, където Бог крачи по земята, и веднага след това издигането на стената на рая, изградена от „съвпадането на противоположностите“^[12], чрез която човекът (вече мъж и жена) е отделен не само от възможността да вижда образа на Бог, но дори и от спомена за него.

Това е библейската версия на един мит, познат в много земи. Той представя един от основните начини за предаване чрез символи на мистерията на сътворението: преминаването на вечността във времето, разделянето на едното на две и след това на много, както и зараждането на нов живот чрез повторното сливане на двете. Този образ стои в началото на космогоничния цикъл^[13] и е също толкова на място в края на задачата на героя, в момента, в който стената на рая е премахната, божествената форма е открита и отново придобита и мъдростта е възвърната.^[14]

Тирезий, слепият прорицател, бил едновременно мъж и жена: очите му били затворени за изгубилите целостта си форми в осветения свят на двойките противоположности, но пък виждал в собствената си вътрешна тъмнина съдбата на Одисей.^[15] Шива се явява обединен в едно тяло с Шакти, съпругата си — той е дясната страна, тя е лявата — в проявлението, наречено Ардханаришвара, Богът полужена.^[16] Изображения на предците в някои африкански и меланезийски племена показват върху едно същество гърдите на майката и брадата и пениса на бащата.^[17] А в Австралия около година след изпитанието на обрязването, за да стане окончателно мъж, кандидатът преминава през втора ритуална операция — субинцизия (прорез от долната страна на пениса, който образува постоянна цепнатина в уретрата). Отворът се нарича „пенисната утроба“. Това е символична мъжка вагина. По силата на церемонията героят е станал повече от мъж.^[18]

 

 

Австралийските бащи използват кръвта от субинцизния отвор за церемониални рисунки или за залепването на птича перушина по телата си. Те отварят отново старата рана и оставят кръвта да тече.^[19] Това символизира едновременно менструалното кръвотечение на вагината и спермата на мъжа, както и урината, водата и мъжката лактация. Течението показва, че възрастните мъже носят извора на живота и прехраната в себе си^[20], т.е. че те и непресъхващият световен извор са едно и също.^[21]

Призивът на Великия баща змия е плашещ за детето, майката е закрилата. Но идва бащата. Той е водачът и посвещаващият в тайнствата на неизвестното. Като първия нарушител, който нахлува в рая на невръстното дете с неговата майка, бащата е архетипният враг; оттук следва, че през целия живот всички врагове са символ (за несъзнаваното) на бащата. „Каквото бива убито, се превръща в бащата.“^[22] Оттук почитта сред ловците на глави (в Нова Гвинея например) към главите, донасяни вкъщи след нападенията за отмъщение.^[23] Оттук идва също и неудържимият импулс за водене на война: импулсът да се унищожи бащата непрестанно се трансформира в обществено насилие. Възрастните мъже от примитивните общини и племена се защитават от растящите си синове чрез психологическата магия на техните тотемни церемонии. Те влизат в ролята на бащата човекоядец, а след това се проявяват и като хранещата майка. Така се създава един нов, по-голям рай. Но този рай не включва традиционно вражеските племена или раси, срещу които агресията все още системно се проектира. Цялото „добро“ бащино-майчино съдържание се пази за вкъщи, докато „лошото“ е изхвърлено в чужбина: „Защото, кой е тоя необрязан филистимец, дето тъй хули войнството на живия Бог?“^[24]. „И не се уморявайте да издирвате [вражески] народ! Ако ви е заболяло, и тях ги боли, както и вас е заболяло, но вие се надявате на Аллах за онова, за което те не се надяват.“^[25]

Тотемните, племенните, расовите и агресивните мисионерски култове представляват само частично решение на психологическия проблем с укротяването на омразата чрез любов; те посвещават само частично. В тях егото не се унищожава, по-скоро се разширява — вместо да мисли само за себе си, индивидът се отдава на цялата своя общност. Междувременно останалият свят (тоест доста по-голямата част от човечеството) остава извън сферата на неговата симпатия и закрила, защото е извън сферата на закрила на неговия бог. И тогава там настъпва драматичният развод на двата принципа на любовта и омразата, който учебниците по история така щедро илюстрират. Вместо да изчисти своето собствено сърце, фанатикът се опитва да прочисти света. Законите на Божия град важат само за неговата затворена група (племе, църква, нация, класа и какво ли не), докато огънят на вечната свещена война е запратен (с чиста съвест и с чувство за наистина благочестиви намерения) срещу всеки необрязан, варварски, езически, местен или чужд народ, който се случи да живее в съседство.^[26]

В резултат от това светът е пълен с взаимно съперничещи си групи поклонници на тотеми, знамена и партии. Дори така наречените християнски народи — които се предполага, че следват един „Световен“ спасител — са по-популярни в историята с колониалните си варварства и кръвопролитни борби, отколкото с някакво практическо демонстриране на тази безусловна любов, синоним на ефикасната победа над егото, света на егото и племенния бог на егото, на която е учил техният всеизвестен върховен Бог:

Но вам, които слушате, казвам: обичайте враговете си, добро правете на ония, които ви мразят, благославяйте ония, които ви проклинат, и молете се за ония, които ви пакостят. На тогова, който те удари по страната, обърни и другата; а на оногова, който ти отнеме горната дреха, не пречи да ти вземе и ризата.

Всекиму, който ти проси, давай, и от оногова, който взима твое нещо, не изисквай назад. И както искате да постъпват с вас човеците, тъй и вие постъпвайте с тях. И ако обичате ония, които вас обичат, каква вам награда? Защото и грешниците обичат ония, които тях обичат. И ако правите добро на ония, които и вам правят добро, каква вам награда? Защото и грешниците правят същото. И ако давате заем на ония, от които се надявате да го получите назад, каква вам награда? Защото и грешниците дават заем на грешници, за да получат същото. Но вие обичайте враговете си, и правете добро, и назаем давайте, без да очаквате нещо; и ще ви бъде наградата голяма, и ще бъдете синове на Всевишния; защото Той е благ и към неблагодарните, и към злите. И тъй, бъдете милосърдни, както и вашият Отец е милосърден.^[27]

Сравнете със следното християнско писмо:

В годината Господна 1682

 

До достопочтения и многоуважаван мистър Джон Хигинсън:

 

Понастоящем в морето плава кораб на име „Уелкъм“, който има на борда си 100 и повече еретици и злосторници, наречени квакери, заедно с г-н У. Пен, който е главният злодей и техен водач. Генералният съд съответно издаде свещена заповед на мистър Малаки Хъскот, от брига^[28] „Порпъс“, да причака потайно въпросния „Уелкъм“ възможно най-близо до Кейп Код и да залови Пен и екипажа му от безбожници, така че Господ да бъде прославен, а не осмиван по земите на новата страна от езическите култове на тези хора. Доста печалба може да се направи, ако се продаде цялата група в Барбадос, където робите вървят на добра цена в ром и захар, и ние не само ще направим велико добро на Господ, като накажем нечестивците, но ще сторим велико добро и на Неговия свещеник и народ.

В името Христово,

КОТЪН МАТЪР^[29]

Веднъж освободили се от предразсъдъците на собственото си провинциално ограничено църковно, племенно или национално интерпретиране на световните архетипи, можем да проумеем, че най-висшето посвещаване не е това, извършвано от местните майчински бащи, които след това проектират агресия към съседите като самозащита. Добрата новина, която носи Световният спасител и която мнозина се радват да чуят, ревностно проповядват, но явно с неохота демонстрират, е, че Бог е любов, че Той може да бъде и трябва да бъде обичан и че всички без изключение са негови деца.^[30] Такива относително незначителни теми като подробностите около изповядването на вярата, техниките на богослужение и методите на епископалната организация (които до такава степен са погълнали западните теолози, че днес се дискутират като основни въпроси в религията) са просто капани на педантичността, ако не бъдат държани в подчинено положение спрямо главното учение. Наистина, ако това не бъде направено, те имат регресивен ефект: принизяват образа на бащата обратно до измеренията на тотем. И именно това, разбира се, се случва в християнския свят.

Човек може да си помисли, че сме призвани да решаваме или да знаем кого от всички нас предпочита Отецът. Докато учението е много по-малко ласкателно: „Не съдете, за да не бъдете съдени“^[31]. Кръстът на Световния спасител, въпреки поведението на неговите мними свещеници, е безмерно по-демократичен символ от местните флагове.^[32]

Д-р Карл Менингер изтъква^[33], че макар еврейските равини, протестантските пастори и католическите свещеници понякога да могат да стигнат до съгласие на една по-широка основа, техните теоретични различия, когато започнат да описват правилата и законите, според които може да бъде постигнат вечен живот, безнадеждно се разграничават. „До този момент програмата е безгрешна — пише д-р Менингер. — Но ако никой не знае със сигурност какви са правилата и законите, всичко става абсурдно.“ Отговорът в случая, разбира се, е този, даден от Рамакришна:

„Бог е създал различни религии, за да удовлетворят различните търсещи, различните времена и страни. Всички учения са просто много пътеки, но пътеката безспорно е самият Бог. И наистина човек може да достигне Бог, ако следва всеотдайно която и да е от тези пътеки. (…) Човек може да изяде един сладкиш с глазура, като го започне отпред или отстрани. Той при всички положения ще е сладък на вкус.“^[34]

Разбирането на последните — и най-важни — изводи от спасителните за света думи и символи на християнската традиция са толкова объркани през неспокойните векове, изминали, откакто св. Августин обяви свещената война на Civitas Dei^[35] срещу Civitas Diaboli^[36], че съвременният мислител, който иска да разбере смисъла на една световна религия (т.е. едно учение за универсалната любов), трябва да се обърне към другата велика (и много по-стара) универсална общност — тази на Буда, където основната дума все още е мир — мир за всички същества.

Не споменавам исляма, защото там вярата също се проповядва от гледна точка на свещената война и по този начин бива помрачена. Несъмнено е вярно, че там, както и тук, не са малко тези, които осъзнават, че истинското бойно поле не е в географски план, а в психологически (срв. с Руми: „Какво е «обезглавяване»? Да посечеш телесната душа в свещената война“^[37]). Въпреки това популярният и общоприет облик както на ислямската, така и на християнската доктрина е толкова свиреп, че е нужен много усложнен прочит, за да бъде откроено действието на любовта и в двете църкви.

Следните тибетски стихове например от два химна на поета светец Миларепа^[38] са създадени горе-долу по същото време, когато папа Урбан II призовава за Първия кръстоносен поход:

В Града на илюзорността на Шестстепенния свят

най-важен фактор е грехът и тъмнината от зли дела родена;

животът там повеля следва на привързаност и антипатия

и не намира време никога Еднаквостта да опознае:

избягвай, сине мой, привързаност и антипатия.^[39]

 

Ако осъзнаете празнотата на всички неща,

        състрадание ще покълне в сърцата ви;

ако се откажете от границите между вас и другите,

        да служите на другите ще сте способни;

и когато постигнете успех в служенето, тогава ще се срещнете с мен;

        и откривайки мен, ще постигнете Буда.^[40]

„Празнотата на всички неща“ (санскрит: sūnyata, „изпразненост“) се отнася, от една страна, до илюзорния характер на осезаемия свят, а от друга, до това колко е неуместно да приписваме качества, познати ни от преживявания в осезаемия свят, на нетленния.

В Небесното Сияние на Празнотата

няма сянка на обект или идея,

но тя прониква всичко познаваемо;

поклон пред Празнотата Неизменна.^[41]

Мирът е в душата на всеки, защото Авалокитешвара — Гуан Ин, великият бодхисатва, Безграничната Любов, включва, наблюдава и пребивава (без изключение) във всяко разумно същество. Той наблюдава съвършенството на нежните крилца на едно насекомо, прекършени в хода на времето — и той самият е както тяхното съвършенство, така и техният разпад. Вечната агония на човека, самоизмъчващ се, заблуден, оплетен в мрежите на собственото си немощно бълнуване, обезсърчен, но в същото време съдържащ в себе си неоткрита, абсолютно неизползвана тайната на избавлението — това той гледа и това е. Хрисимите ангели над човека, демоните и злощастните мъртви под човека — всички те са привлечени към бодхисатвата от лъчите на скъпоценните му ръце; и те са той, както той е те. Ограничените, окованите центрове на съзнанието, безброй, на всяко ниво на съществуване (не само в тази вселена, ограничена от Млечния път, но и отвъд нея, в дълбините на космическото пространство), галактика след галактика, свят след свят от вселени, раждащи се от безкрайния океан на празнотата, избухващи в живот и като мехурче веднага след това изчезващи, отново и отново, множество животи — всички страдащи, всеки — ограничен в своя нищожен тесен кръг: бичуващ, убиващ, мразещ и желаещ мир подир победата, — всички те са децата, лудите персонажи на моментния, но непресъхващ, дълъг световен сън на Всевиждащия, чиято същност е същността на празнотата: „Господарят, гледащ надолу със състрадание“.

Но името също така значи „Господарят, видян вътре“^[42]. Всички ние сме отражение на образа на бодхисатвата. Страдалецът вътре в нас е това божествено същество. Ние и този баща закрилник сме едно. Това е спасителното прозрение. Този баща закрилник е всеки човек, когото срещаме. И затова трябва да знаем, че макар това невежо, ограничено, бранещо себе си, страдащо тяло да се смята за застрашено от някой друг — врага, — този друг също е Богът. Огърът ни разкъсва, но героят, годният кандидат, преминава посвещаването „като мъж“; и гледай ти! — това бил бащата — ние в Него и Той в нас.^[43] Скъпата майка закрилница на нашето тяло не може да ни защити от Великия баща змия; смъртното материално тяло, което ни е дала, е в неговата плашеща власт. Но смъртта не е краят. Даден ни е нов живот, ново раждане, ново познание за съществуването (за да живеем не само в това си телосложение, а и във всички тела, във всички телосложения по света, като бодхисатвата). Самият баща е утробата, майката на второто раждане.^[44]

Това е значението на образа на двуполовия бог. Той е мистерията на посвещаването. Отнети от майката, сдъвкани на парченца и погълнати от унищожаващото света тяло на великана човекоядец, за когото всички скъпи нам тела и същества са само ястия за пира; но след това, чудодейно преродени, ние сме повече от това, което сме били. Ако Бог е племенен, расов, национален или сектантски архетип, ние сме воините за неговата кауза, но ако той е господар на самата Вселена, тогава ние ставаме знаещи, за които всички хора са братя. И в двата случая родителските образи и идеи за „добро“ и „зло“ от детството са потиснати. Вече не желаем и не се страхуваме, превърнали сме се в това, което сме желали и от което сме се страхували. Всички богове, бодхисатви и буди са включени в нас, както са в ореола на могъщия държител на лотоса на света.

В скръбта си те от ранно утро ще Ме търсят и ще казват: да идем и да се върнем при Господа! Защото Той ни нарани — и Той ще ни изцели, порази — и ще превърже раните ни; ще ни оживи в два дни, в третия ден ще ни издигне и ние ще живеем пред лицето Му.

И тъй, нека познаем, нека се стремим да познаем Господа; като утринна зора е появата Му, и Той ще дойде при нас като дъжд; като късен дъжд ще напои земята…^[45]

Това е смисълът на първото чудо на бодхисатвата: андрогинният характер на присъствието. С това двете привидно противоположни митологични приключения се сливат в едно: срещата с богинята и помирението с бащата. Защото в първото кандидатът научава, че мъжкото и женското са „двете половини на едно грахово зърно“ (както е написано в Брихадараняка упанишада)^[46]; докато във второто става ясно, че бащата предшества разделянето на половете — местоимението „той“ е само начин на изразяване, а митът за синовността — просто напътствие, което трябва да бъде изтрито. И в двата случая героят разбира (или по-скоро си припомня), че самият той е това, което накрая е открил.

Второто чудо, на което трябва да обърнем внимание в мита за бодхисатвата, е заличаването на различието между живота и освобождаването от живота — чийто символ (както видяхме) е отказът на бодхисатвата от нирвана. Накратко, нирвана означава „загасяване на Тройния огън на желанието, омразата и заблудата“. Както ще си припомни читателят, в легендата за изкушението под дървото Бодхи (вж. по-горе с. 39–41) антагонистът на бъдещия Буда е Кама-Мара, буквално „Желание-Омраза“ или „Любов и Смърт“, магьосникът на Заблудата. Той е олицетворение на Тройния огън и на трудностите при последното изпитание, финалният пазител на прага, който трябва да бъде преминат от универсалния герой по неговия висш път към нирвана.

„Глаголът nirvā (санскрит) буквално означава «гася», не е преходен глагол, а в смисъл, че огънят спира да дърпа. (…) Лишен от гориво, огънят на живота е «укротен», т.е. загасен, когато умът е обуздан, човек достига до «покоя на нирвана», «деспирация в Бога». (…) Именно като спрем да подхранваме нашите огньове, ние постигаме покой, за който от една друга традиция е добре известно, че «надминава разбирането».^[47] Думата «деспирация» е сглобена от буквалната латинизация на думата nirvāna от санскрит, nir = «вън, навън, нататък, извън, далеч, надалеч от»; vāna = «духнат»; nirvāna = «издухан, отвян, потушен».“^[48]

След като е укротил в себе си Тройния огън, който е движещата сила на Вселената, до критичната точка на последните въглени, Спасителят вижда навсякъде около себе си отразени като в огледало последните проектирани фантазии на примитивната физическа воля да живее като останалите човешки същества — волята да живее според нормалните мотиви на желанието и омразата, в заблудния свят на осезаемите причини, цели и средства. Връхлита го последната ярост на пренебрегнатата плът. И това е моментът, от който зависи всичко, защото от един въглен може отново да се разгори целият пожар.

Тази знаменита легенда представлява отличен пример за близката връзка, която Изтокът запазва, между мит, психология и метафизика. Ярките олицетворения подготвят ума за учението за взаимовръзката между вътрешния и външния свят. Без съмнение читателят е бил поразен от приликата между това древно митологично учение за динамиката на психиката и теориите на съвременната фройдистка школа. Според последната желанието за живот (eros или libido, съответстващи на будисткото Kama, „желание“) и желанието за смърт (thanatos или destrudo, което съответства на будисткото Mara, „омраза или смърт“) са двата нагона, които не само движат индивида отвътре, но и оживяват заобикалящия свят в неговите очи.^[49] Освен това несъзнателно поддържаните заблуди, от които се пораждат желанието и омразата, и в двете системи са разсеяни посредством психологически анализ (санскрит: viveka) и просветление (санскрит: vidya). Въпреки това целите на двете учения — традиционното и модерното — не са съвсем еднакви.

Психоанализата е техника за лечение на индивиди, страдащи прекомерно от несъзнателно грешно насочени желания и враждебност, които ги оплитат в техните лични мрежи от нереални страхове и амбивалентни привличания. Освободен от тях, пациентът вече е способен да участва със сравнително задоволство в по-реалистичните страхове, омрази, еротични и религиозни практики, бизнес начинания, войни, забавления и домакински задължения, които му предлага неговата конкретна култура. Но за този, който съзнателно е предприел трудното и опасно пътуване извън землището на селото, тези занимания също изглеждат основани на заблуждение. Затова целта на религиозното учение не е да изцери индивида и да го върне обратно в общата заблуда, а да го откъсне изцяло от заблудата. И то не чрез поправяне на желанието (eros) и омразата (thanatos) — защото това само ще породи нов контекст на заблуда, — а като угаси импулсите в самия им корен според метода на прочутия будистки Осемкратен път:

правилна вяра, правилни намерения,

правилна реч, правилни действия,

правилен начин на живот, правилно старание,

правилно осъзнаване, правилна концентрация.

С финалното „изкореняване на заблуда, желание и омраза“ (нирвана) умът разбира, че не е това, което е мислел — мисълта отминава. Умът остава в своето истинско състояние. И тук може да пребивава, докато тялото си отиде.

Звезди, тъмнина, фенер, привидение, роса, мехурче,

сън, светкавица и облак

така трябва да наблюдаваме това, което е сътворено.^[50]

Бодхисатвата обаче не изоставя живота. Обръщайки погледа си от вътрешния свят на истината, издигаща се над мисълта (която може да бъде описана само като „празнота“, тъй като превъзхожда речта), обратно навън към света на явленията, той възприема отвън същия океан на съществуване, който е открил вътре, „Формата е пустота, пустотата всъщност е форма. Пустотата не е различна от формата, формата не е различна от пустотата. Това, което е форма, е пустота. Това, което е пустота, е форма. Същото се отнася за възприятия, назовавания, представи и познание.“^[51] След като е преодолял заблудите на своето по-рано самоутвърждаващо се, самоотбраняващо се, самозаинтересовано его, той познава отвън и отвътре един и същи покой. Това, което наблюдава отвън, е визуалният аспект на величавата празнота, издигаща се над мисълта, върху която почиват собствените му преживявания на егото, тялото, възприятията, речта, представите и познанието. И той се изпълва със състрадание към самоизмъчващите се същества, които живеят в страх от собствения си кошмар. Вдига се, връща се при тях и живее с тях като лишен от его център, чрез който принципът на празнотата се проявява в собствената си простота. И това е великият му „акт на състрадание“, Защото чрез него се разкрива истината, че в разбиранията на този, в когото Тройният огън на желание, омраза и заблуда е мъртъв, светът е нирвана. „Вълни от дарове“ произтичат от него за избавлението на всички ни. „Този наш земен живот е дейност на самата нирвана, не съществува ни най-малка разлика между тях.“^[52]

И така, бихме могли да кажем, че в крайна сметка съвременната терапевтична цел на лечението, връщащо ни обратно в живота, е постигната посредством древната религиозна школа, само че окръжността, извървяна от бодхисатвата, е по-голяма и напускането на света се възприема не като грешка, а като първата крачка по благородния път, в другия край на който ще бъде придобито просветление относно дълбоката празнота на вселенския цикъл. Подобен идеал е добре познат и в индуизма: този, който е освободен приживе (дживанмукта), без желания, състрадателен и мъдър, „виждайки навсякъде тъждеството, този, чиято душа е в хармония с йога, вижда Аза във всички същества и всички същества в Аза. (…) Пребивава в Мене въпреки цялото Ми екзистенциално многообразие“^[53]

 

 

Една история разказва за последовател на Конфуций, който настоятелно умолявал двадесет и осмия будистки патриарх, Бодхидхарма, „да умиротвори душата му“. Бодхидхарма отвърнал: „Извади я и ще я умиротворя“. Конфуцианецът отговорил: „Това е проблемът, не мога да я намеря“. Бодхидхарма му казал: „Желанието ти е изпълнено“. Конфуцианецът разбрал и си тръгнал в мир.^[54]

Тези, които знаят не само, че Вечното живее в тях, но и че това, което те са, както и всички неща, всъщност е Вечното, пребивават в горите с изпълняващи желания дървета, пият питието на безсмъртието и навсякъде слушат нечутата музика на безкрайната хармония. Те са безсмъртните. Даоистките пейзажи от Китай и Япония представят великолепно божествеността на тази земна страна. Четирите благосклонни животни — фениксът, еднорогът, костенурката и драконът — живеят между върбите, бамбуците и вишните и сред мъглите на свещените планини, близо до почитаните небесни сфери. Мъдреци с изпосталели тела, но с Вечно млад дух медитират сред тези върхове или яздят чудати символични животни през вълните на безсмъртието, или разговарят с наслада на чаша чай за флейтата на Лан Цайхъ.

Господарката на земния рай на китайските безсмъртни е вълшебната богиня Си Уанг Му, Златната майка на костенурката. Тя живее в дворец на планината Кунлун, заобиколен от уханни цветя, кули от скъпоценни камъни и градинска стена от злато.^[55] Тя е създадена от чистата квинтесенция на западния вятър. На нейния периодичен Празник на прасковите (отбелязван, когато прасковите узреят, веднъж на шест хиляди години) прекрасните дъщери на Златната майка сервират на гостите в беседки и павилиони край Езерото от скъпоценности. Там водите бликат от един удивителен фонтан. Сервира се костен мозък от феникс, черен дроб от дракон и други ястия; прасковите и виното даряват безсмъртие. Чува се музика от невидими инструменти и песни, изпети не от смъртни устни, а танците на видимите девойки са проявление на радостта от вечността във времето.^[56]

Чаените церемонии в Япония са замислени в духа на даоисткия земен рай. Чаената стая, наречена „дом на фантазията“, е ефимерна конструкция, издигната, за да обхване един миг на поетическа интуиция. Наречена още „дом на празнината“, тя е лишена от декорация. Временно вътре се поставя една-единствена картина или украса от цветя. Чаената къща е наричана „дом на несиметричното“ — несиметричното предполага движение; умишлено недовършеното оставя вакуум, в който може да се излее въображението на зрителя.

 

 

Гостът приближава по градинската пътека и трябва да се наведе, за да мине през ниския вход. Прави поклон пред картината или декорацията от цветя, пред врящия чайник и заема мястото си на пода. И най-простият предмет в рамките на контролираната простота на чайната се отличава с мистериозна красота, мълчанието му пази тайната на преходното съществуване. Всеки гост може да довърши преживяването според себе си.

По този начин членовете на компанията съзерцават Вселената в миниатюра и осъзнават скритото си братство с безсмъртните.

Великите майстори на чаената церемония се занимавали с това да превърнат божественото чудо в изживян момент; след това от чайната въздействието се пренасяло в дома, а от дома се просмуквало в нацията.^[57] По време на дългия мирен шогунат Токугава (1603–1868), преди пристигането на комодор Пери^[58] през 1854 г., тъканта на японския живот така се насища със смислова формализация, че съществуването, до най-малката подробност, е съзнателен израз на вечността, а самият пейзаж е светилище. По подобен начин из целия източен свят, из целия древен свят и в предколумбова Америка обществото и природата изразяват неизразимото за съзнанието.

„Растенията, скалите, огънят, водата — всичко е живо. Те ни наблюдават и виждат нашите нужди. Те виждат, когато няма с какво да се защитим — заявява един възрастен разказвач от племето апачи, — и точно тогава те ни се разкриват и разговарят с нас.“^[59] Това будистите наричат „проповедта на неодушевеното“.

Един индуистки аскет легнал да си почине край свещената Ганг и си поставил краката върху символ на Шива (лингам-йони, комбинация на фалос и вулва, символизираща съюза на Бога с неговата съпруга). Преминаващ свещеник видял как бил полегнал човекът и го смъмрил.

— Как смееш да оскверняваш този символ на Бога, като си слагаш краката върху него? — възмутил се свещеникът.

Аскетът отговорил:

— Добри господине, съжалявам, но бихте ли били така любезен да вземете краката ми и да ги поставите там, където няма такъв свещен лингам?

Свещеникът хванал глезените на аскета и ги преместил надясно, но когато ги сложил долу, един фалос изникнал от земята и станало същото като преди това. Той отново ги преместил, друг фалос изникнал под тях.

 

 

— А, разбирам! — казал свещеникът, смирявайки се, поклонил се на полегналия светец и си продължил по пътя.

Третото чудо в мита за бодхисатвата е, че първото чудо (а именно двуполовата форма) символизира второто (тъждествеността на вечност и време). Защото в езика на божествените изображения светът на времето е великата майчина утроба. Животът там, заченат от бащата, е съставен от нейния мрак и неговата светлина. Заченати сме в нея и живеем, отделени от бащата, но когато преминем от утробата на времето в смъртта (която е нашето раждане във вечността), биваме предадени в неговите ръце. Мъдрите осъзнават дори вътре в утробата, че са дошли от бащата и ще се върнат при него, а много мъдрите знаят, че тя и той в същността си едно.

Това е значението на тези тибетски образи на единението на будите и бодхисатвите с техните собствени женски аспекти, които изглеждат толкова непристойни на много християнски критици. Според един от традиционните начини за тълкуване на тези поддръжници на медитацията женската форма (тибетски: юм) следва да бъде разглеждана като времето, а мъжката (яб) — като вечността. Съюзът между двете поражда света, в който всички неща са едновременно временни и вечни, създадени по образа този самопознаващ се мъжко-женски бог. Чрез медитация кандидатът бива отведен до спомена за тази форма на формите (яб-юм) вътре в себе си. Или, от друга страна, мъжката фигура може да бъде разглеждана като символизираща принципа на посвещаването, средството, като в този случай женската обозначава целта, към която води посвещаването. Но тази цел е нирвана (вечността), И така се оказва, че както мъжкият, така и женският принцип може да бъдат представени, всеки на свой ред, като времето и вечността. С други думи, двете са едно и също, всяка е и двете, а двойната форма (яб-юм) е само резултат от илюзия, която на свой ред обаче не е нещо различно от просветлението.

 

 

За сравнение индуистката богиня Кали^[60] е представена стъпила върху проснатото тяло на бог Шива, нейния съпруг. Това, което Юнг, заимствайки от езика на алхимията, нарича mysterium coniunctionis, тайнството на великия съюз, е често срещан мотив в митовете по целия свят, но особено на Изток. Индуистката богиня Кали често е представяна стъпила върху проснатото тяло на бог Шива, нейния съпруг. Тя размахва меча на смъртта, т.е. духовната дисциплина. Човешката глава, от която капе кръв, казва на поклонника, че този, който изгуби живота си в нейно име, ще го намери. Жестовете „не се страхувай“ и „даряване на благодат“ учат, че тя защитава своите деца, че двойките противоположности на вселенското страдание не са това, което изглеждат, и че за този, който е фокусиран върху вечността, фантасмагорията на временните „добрини“ и „злини“ е само отражение на ума — както самата богиня, макар привидно да е стъпкала бога, е всъщност негов благословен сън.

Под богинята от Острова на скъпоценностите^[61] са представени два аспекта на Бога: единият — с лицето нагоре, в съюз с нея, е креативният, наслаждаващ се на света принцип. Но другият, обърнат настрани, е deus absconditus^[62], божествената същност във и за себе си, отвъд събитие и промяна, неактивен, спящ, празен, отвъд дори чудото на хермафродитното тайнство.^[63]

Това е най-висш израз на великия парадокс, който разрушава стената от двойките противоположности, за да допусне кандидата до откровението на Бога, който, когато създал човека по своя собствен образ, го създал мъж и жена. В мъжката дясна ръка има мълния, която е негово съответствие, докато в лявата той държи звънче, символизиращо богинята. Мълнията е както средството, така и вечността, докато звънчето е „просветеният ум“. Неговият тон е красивият звук на вечността, който може да бъде чут от чистия ум из цялото творение и следователно — вътре в себе си.^[64]

Точно същият камбанен звън звучи при християнските литургии в момента, когато Бог чрез силата на думите при освещаването слиза в хляба и виното. И християнското тълкуване на значението е същото: Et Verbum caro factum est^[65], т.е. „Скъпоценността е в лотоса“: Om mani padme hum.

Срв. с Каушитаки упанишада 1:4, където е описан героят, достигнал до света на Брахма: „Както коларят гледа двете колела на колесницата, така и той гледа надолу към деня и нощта, добрите и лошите дела и към всички противоположности. Неизвършил нито добри, нито лоши дела, познавайки Брахма, той отива при Брахма“^[66].

В този раздел бяха сравнени следните понятия:

  Празнотата            Светът
   Вечност               Време
   Нирвана              Самсара
   Истина             Илюзорност
 Просветление         Състрадание
    Богът               Богинята
   Врагът              Приятелят
    Смърт               Раждане
   Мълнията            Звънчето
Скъпоценността          Лотосът
   Субект                Обект
     Яб                   Юм
     Ян                   Ин
                ︸
                Дао
           Върховен Буда
             Бодхисатва
            Дживанмукта
       Словото, станало плът