Джоузеф Кембъл
Героят с хиляди лица (47)

3. Героят днес

Всичко това наистина е далеч от съвременните представи, тъй като демократичният идеал на самоопределящия се индивид, изобретяването на моторните машини и разработването на научния метод за изследване така преобразиха човешкия живот, че отдавна наследената вечна вселена от символи рухна. Казано със съдбовните думи на Ницшевия Заратустра, провъзгласяващи настъпването на новата епоха: „Мъртви са всички богове“^[1]. Всички знаем историята, разказвана е по хиляди начини. Това е героичният цикъл на съвременната епоха, чудната приказка за съзряването на човечеството. Заклинанието на миналото, оковите на традицията бяха строшени с уверени и мощни удари. Паяжината от съновидения на мита се свлече, разумът се отвори за пълното будно съзнание и съвременният човек се измъкна от древното невежество като пеперуда от своя пашкул или като слънцето от утробата на майката нощ на зазоряване.

Не само че няма място, където боговете да се скрият от изпитателното око на телескопа и микроскопа, вече не съществува и такова общество, каквото боговете някога са подкрепяли. Общественото цяло не е носител на религиозно съдържание, а икономическо-политическа организация. Нейните идеали са не тези на йератичната пантомима, която прави видими на земята небесните форми, а тези на светската държава, в безмилостна и непрестанна надпревара за материално превъзходство и ресурси. Изолирани общества, сънуващи, оградени в рамките на един наситен с митология хоризонт, вече не съществуват, освен като територии за изследване. А в самите напредничави общества всяка следа от древното наследство на човешкия род от обреди, нравственост и изкуство тъне в пълна разруха.

Затова проблемът на човечеството днес е точно противоположният на този на хората от сравнително стабилните периоди на онези велики хармонизиращи митологии, които днес са възприемани като лъжи. Тогава целият смисъл е бил в общността, във величествените анонимни форми, а не в себеизразяващия се индивид; днес няма никакъв смисъл в общността, нито в света — целият е в индивида. Но там смисълът е напълно несъзнаван. Човек не знае към какво се движи. Човек не знае какво го задвижва. Линиите на общуване между зоните на съзнанието и несъзнаваното в човешката психика са срязани и ние сме разделени на две.

Днес героичният подвиг, който трябва да бъде извършен, не е същият като този във века на Галилей. Там, където тогава е бил мрак, сега има светлина, само че там, където е имало светлина, сега е мрак. Съвременният героичен подвиг трябва да е стремежът да се освети отново изгубената Атлантида на хармонизираната душа.

Очевидно това не може да бъде извършено, като се върнем назад или като отхвърлим постигнатото от съвременната революция. Защото проблемът е преди всичко в това да направим съвременния свят духовно значим — или по-скоро (формулирайки същия принцип по друг начин) преди всичко в това да направим възможно за мъжете и жените да достигат пълната си зрялост като човешки същества чрез условията на днешния живот. Действително именно тези условия са това, което прави древните формули неефективни, подвеждащи и дори гибелни. Днес общността е планетата, не ограничената нация, следователно моделите на проектирана агресия, които някога са служели да хармонизират затворената общност, сега могат единственото да я разделят на клики. Националната идея с флага като тотем днес усилва невръстното его, а не унищожава инфантилното състояние. Нейните обреди пародии обслужват на парадния плац целите на Холдфаст, тирана дракон, не на Бог, в когото себелюбието бива унищожено. А многобройните светци на този антикулт — а именно патриотите, чиито вездесъщи фотографии, украсени с флагове, служат като официални икони — са точно местните пазители на прага (нашият демон Лепкава коса), които героят трябва да преодолее като своя първа задача.

Не могат да отговорят на нуждата и великите световни религии така, както биват разбирани понастоящем. Защото те се свързаха с каузите на отделните клики като инструменти за пропаганда и самоизтъкване. (Дори будизмът напоследък страда от това падение като реакция на уроците на Запада.) Повсеместното тържество на светската държава запрати всички религиозни организации в такава определено второстепенна и в крайна сметка неефективна позиция, че религиозната пантомима днес не е нищо повече от лицемерно набожен ритуал за неделната сутрин, докато бизнес етиката и патриотизмът заемат останалата част от седмицата. Подобна имитирана святост не е това, от което се нуждае функциониращият свят. По-скоро е необходима промяна на целия обществен ред, така че чрез всеки детайл и действие в светския живот на съзнанието по някакъв начин да бъде разкрит животворният образ на универсалния човек-бог, който всъщност е вътрешно присъщ и действен във всеки от нас.

А това не е задача, с която съзнанието може само да се справи. Съзнанието не може да измисли или дори да предвиди един ефективен символ с по-голям успех, отколкото би могло да предскаже или контролира съня си тази нощ. Всичко това се изработва на друго ниво, чрез един задължително дълъг и много страшен процес не само в дълбините на психиката на всеки човек в съвременния свят, но също и на тези титанични бойни полета, в които цялата планета напоследък се е превърнала. Наблюдаваме ужасяващия сблъсък на Симплегадите, през които душата трябва да премине — неотъждествяваща се с никоя от страните.

Но има едно нещо, за което може да сме сигурни, а именно че когато новите символи станат видими, те няма да са еднакви в различните части на земното кълбо. Обстоятелствата на местния живот, раса и традиции трябва да бъдат съчетани в сполучливи форми. Затова е необходимо хората да разберат и да могат да видят, че чрез различни символи едно и също спасение бива разкрито. „Истината е една — четем във Ведите, — мъдреците я наричат с много имена.“ Една-единствена песен звучи във всичките окраски на човешкия хор. Затова всеобщото пропагандиране в полза на едно или друго местно решение е безполезно — или по-скоро представлява заплаха. Да станеш човек, означава да се научиш да разпознаваш чертите на Бог във всички прекрасни разновидности на човешкото лице.

С това достигаме до последното напътствие за специфичната насока на задачата на съвременния герой и откриваме истинската причина за разпадането на всички наши наследени религиозни формули. Гравитационният център, с други думи, царството на тайнството и опасността, определено се е изместил. За първобитните ловуващи народи от най-отдалечените хилядолетия, когато саблезъбият тигър, мамутът и по-малките представители на животинското царство били основното проявление на това, което е чуждо — едновременно източник на опасност и на препитание, — големият проблем бил как да се обвържат психологически със задачата да споделят дивата природа с тези същества. Протекло несъзнателно отъждествяване, което накрая получило съзнателен израз във фигурите на полухора, полуживотни — митологичните тотемни предци. Животните станали учители на човешкия род. Чрез актове на буквално подражание — каквито днес можем да видим само на детската площадка (или в лудницата) — било извършено ефективно унищожаване на човешкото его и обществото постигнало сплотеност. По същия начин племената, които се изхранвали с растителна храна, се свързвали емоционално с растението, житейските обреди на засаждане и прибиране на реколтата били отъждествявани с тези на създаването на потомство при хората, раждането и израстването до зрелост. В крайна сметка обаче и животинският, и растителният свят преминали под обществен контрол. При което голямата област на поучаващото учудване се преместила на небето и човечеството започнало да разиграва внушителната пантомима на свещения цар луна, свещения цар слънце, йератичната земна държава и символичните празници на небесните сфери, регулиращи света.

Днес всички тези тайнства са изгубили силата си, техните символи вече не интересуват нашата психика. Представата за един космически закон, на който служи цялото съществуване и на който самият човек трябва да се подчинява, отдавна е преминала през предварителните мистични етапи, представени в някогашната астрология, и сега просто е приета от гледна точка на механицизма като нещо естествено. Спускането на западните науки от небесата на земята (от астрономията на XVII към биологията на XIX в.) и съсредоточаването им днес най-накрая върху самия човек (в антропологията и психологията на XX в.) бележи пътя на едно удивително преместване на фокуса на човешкото учудване. Не светът на животните, не светът на растенията, не чудото на небесните сфери, а самият човек сега е най-важното тайнство. Човекът е това чуждо присъствие, пред което силите на егоизма трябва да отстъпят, чрез което егото трябва да бъде разпънато на кръст и възкресено и по чийто образ обществото трябва да бъде обновено. Човекът, разбиран обаче не като „Аз“, а като „Ти“ — защото идеалите и преходните институции на никое племе, раса, континент, социална класа или епоха не могат да бъдат мерило за това неизчерпаемо и многообразно възхитително божествено съществуване, което представлява животът във всички нас.

Фигура 84. Земен изгрев (фотография, лунна орбита, 1968 г.)

Съвременният герой, съвременният индивид, който дръзне да се вслуша в повика и да потърси дома на това присъствие, предопределено всецяло да бъде наше изкупление, не може, всъщност не трябва да чака неговата общност да смъкне старата си кожа от гордост, страх, благопристойна алчност и набожно неразбиране. „Живей така — казва Ницше, — сякаш денят е дошъл.“ Не обществото трябва да води и спасява съзидателния герой, а точно обратното. И така всеки един от нас участва във върховното изпитание — носи кръста на Спасителя — не в ярките моменти на великите победи на неговото племе, а в тишината на своето лично отчаяние.