Джоузеф Кембъл
Героят с хиляди лица (40)

6. Героят като световен спасител

Във владенията на бащата трябва да бъдат разграничени две степени на посвещаване. При първата синът се завръща като пратеник, а при втората — със знанието, че „аз и бащата сме едно“. Герои на това второ, по-висше просветление са световните спасители, така наречените инкарнации в най-висшия смисъл. Техните митове се разгръщат в космически пропорции. Техните думи носят авторитет отвъд всичко, изречено от героите на скиптъра и книгата.

— Всички вие, гледайте мен. Не гледайте наоколо — казва героят на апачите хикариля, наречен Убиец на враговете. — Чуйте ме какво казвам. Светът е голям точно колкото моето тяло. Светът е широк колкото моята дума. И светът е просторен колкото моите молитви. Небето не е по-широко от моите думи и молитви. Сезоните не са по-големи от моето тяло, моите думи и моята молитва. Същото е с водите; моето тяло, моите думи, моята молитва са по-големи от водите.

Който ми вярва, който слуша какво казвам, ще живее дълго. Този, който не слуша, който мисли по зловреден начин, ще живее кратко.

Не мислете, че аз съм на изток, юг, запад или север. Земята е моето тяло. Аз съм тук. Аз съм навсякъде. Не мислете, че аз стоя само под земята или горе в небето, или само в сезоните, или от другата страна на водите. Всичко това е моето тяло. Истината е, че подземният свят, небесата, сезоните, водите са моето тяло. Аз съм навсякъде.

Вече съм ви дал това, с което трябва да ми направите жертвоприношение.

Имате два вида лули и имате планинския тютюн.^[1]

Задачата на инкарнацията е чрез своето присъствие да обори претенциите на тирана огър. Последният заприщва извора на благодатта със сянката на своята ограничена личност. Инкарнацията, напълно лишена от подобно его съзнание, е пряко проявление на закона. Тя осъществява живота на героя в един грандиозен мащаб — извършва героичните подвизи, убива чудовището, но всичко това — със свободата на действие, извършено единствено с цел да направи видимо за очите това, което може да бъде постигнато със същия успех и само чрез мисълта.

Камса, жестокият чичо на Кришна, узурпатор на трона на собствения си баща в град Матхура, чул един ден глас, който му казал: „Твоят враг се роди, твоята смърт е сигурна“. Кришна и по-големият му брат Баларама били отнесени тайно от майчината им утроба при краварите, за да бъдат защитени от този индийски двойник на Нимрод. А той изпратил демони след тях — Путана с отровното мляко била първата, — но всичките му усилия били провалени. След като плановете му пропаднали, Камса решил да примами младежите в своя град. Изпратил вестител да покани краварите на жертвоприношение и голям турнир. Поканата била приета. Краварите заедно с братята пристигнали и разположили бивака си отвъд градската стена.

Кришна и неговият брат Баларама отишли да разгледат чудесата на града. Имало прекрасни градини, дворци и дъбрави. Двамата срещнали един перач и го помолили за хубави дрехи, а когато той се изсмял и им отказал, те взели дрехите насила и се нагиздили. След това една жена с гърбица помолила Кришна да й позволи да намаже тялото му с паста от сандалово дърво. Той отишъл до нея, стъпил с крака върху нейните и с два пръста под брадичката я вдигнал нагоре, гърбът й се изправил и тя се разхубавила. А той й казал:

— След като убия Камса, ще се върна и ще бъда с теб.

Братята стигнали до празната арена. Там бил разположен лъкът на бог Шива, висок колкото три палмови дървета, голям и тежък. Кришна пристъпил към лъка, дръпнал тетивата и го счупил с мощен звук. В своя дворец Камса чул звука и се ужасил.

Тиранът изпратил отрядите си да убият братята. Но младежите избили войниците и се върнали в бивака. Казали на краварите, че обиколката из града била много интересна, после вечеряли и легнали да спят.

Тази нощ Камса сънувал злокобни сънища. Когато се събудил, заповядал арената да бъде подготвена за турнира и тръбите да възвестят събирането. Кришна и Баларама пристигнали като жонгльори, следвани от техните приятели краварите. Когато влезли през портите, един разярен слон чакал да ги стъпче, силен колкото десет хиляди обикновени слона. Водачът на слона го насочил право към Кришна. Баларама така го ударил с юмрук, че той спрял и тръгнал назад. Водачът пак го насочил към тях, но двамата братя го ударили силно в земята и той умрял.

Младежите излезли на арената. Всеки видял това, което му разкрила собствената му природа: борците помислили Кришна за борец, жените го помислили за олицетворение на красотата, боговете го разпознали като своя господар, а Камса помислил, че той е Мара, самата смърт. Когато надвил всеки един от борците, изпратени срещу него, като накрая сразил най-силния, той скочил на царския подиум, измъкнал тирана за косата и го убил.

Фигура 74. Млад бог на царевицата (дялан камък, цивилизация на маите, Хондурас, ок. 680–750 г.)

Хората, боговете и светците били доволни, но съпругите на царя излезли го заоплаквали. Кришна, виждайки скръбта им, ги утешил с вековната мъдрост:

— Майко — казал той, — недей да тъжиш. Никой не може да живее, без да умре. Да си представяш, че притежаваш нещо, означава да грешиш. Никой не е баща, майка или син. Съществува само неспирният цикъл на раждане и смърт.^[2]

Легендите за Спасителя описват периода на опустошение като причинен от морално прегрешение от страна на човека (Адам в градината, Джамшид на трона). Но от гледна точка на космогоничния цикъл постоянното редуване на радости и скърби е типично за спектакъла на времето. Както в историята на Вселената, така и в тази на нациите еманацията води към разпад, младостта — към старост, раждането — към смърт, формотворящата жизненост — към безжизнената тежест на инертността. Животът приижда, образува своите форми, след това се отдръпва и оставя след себе си излишния товар. Златният век, царуването на владетеля на света, в пулса на всеки миг от живота се редува с опустошената земя, с царуването на тирана. Богът, който е създателят, най-накрая се превръща в разрушителя.

От тази гледна точка тиранът огър е също толкова представител на бащата, колкото и по-ранният владетел на света, чиято позиция е узурпирал, или колкото сияйния герой (сина), който ще го измести. Той е представител на сковаността, докато героят е носителят на промяната. И тъй като всеки миг от времето разбива оковите на предишния, така и този дракон, Холдфаст, е представен като част от поколението, което непосредствено предхожда това на Спасителя на света.

Казано в прав текст: работата на героя е да унищожи задържащия аспект на бащата (дракона, налагащия проверките, царя огър) и да освободи от неговата възбрана жизнените енергии, които ще захранят Вселената.

Това може да бъде направено или в съгласие с волята на бащата, или против нея; може той [бащата] „да избере смъртта в името на децата си“ или боговете да му наложат страдания, превръщайки го в свой обект на жертвоприношение. Това не са противоречащи си доктрини, а различни начини да бъде разказана една и съща история. В действителност Убиецът и Драконът, извършващият жертвоприношението и жертвата, са съмишленици зад кулисите, където няма полярност на противоположностите, но са смъртни врагове на сцената, където се разиграва вечната война между боговете и титаните. Във всички случаи Драконът баща остава Плерома^[3], ненамаляващ от това, което отделя, нито нарастващ от това, което си възвръща. Той е Смъртта, от която зависи нашият живот. И на въпроса: „Смъртта една ли е, или са много?“, отговорът е: „Тя е една, когато е там, но са много, когато е в децата си тук“^[4].

Вчерашният герой се превръща в утрешния тиран, освен ако не разпъне себе си на кръста днес.

От гледна точка на настоящето в това избавление на бъдещето има такова безразсъдство, че то изглежда нихилистично. В думите на световния спасител Кришна към съпругите на мъртвия Камса звучи една плашеща нотка, както и в думите на Иисус: „Не мислете, че дойдох да донеса мир на земята; не мир дойдох да донеса, а меч; Защото дойдох да разлъча човек от баща му, и дъщеря от майка й, и снаха от свекърва й. И врагове на човека са неговите домашни. Който обича баща или майка повече от Мене, не е достоен за Мене; и който обича син или дъщеря повече от Мене, не е достоен за Мене“^[5]. За да предпази неподготвения, митологията забулва подобни крайни откровения с полупрозрачни маски, същевременно настоявайки на тяхната постепенно възпитаваща роля, фигурата на спасителя, който отстранява бащата тиран и след това сам поема короната, заема (подобно на Едип) мястото на своя отец. За да смекчи безпощадното отцеубийство, легендата представя бащата като кръвожаден чичо или узурпиращ трона Нимрод. Въпреки това полускритият факт остава. След като го зърнем, целият спектакъл се подрежда: синът убива бащата, но синът и бащата са едно. Загадъчните фигури се разтварят обратно в първичния хаос. Това е мъдростта на края (и новото начало) на света.