Джоузеф Кембъл
Героят с хиляди лица (41)

7. Героят като светец

Преди да преминем към последния епизод от живота, остава да споменем още един тип герой: светеца или аскета, оттеглилия се от света.

Свързан с пречистения интелект, решително сдържайки Аза, отхвърляйки обектите като звуци и т.н. и отбягвайки привързаността и отвращението; постигнал усамотение, като се храни оскъдно и контролира речта, тялото и ума си, непрекъснато съсредоточен в йога на медитацията, опирайки се на безметежността; като отрича егоизма, силата, гордостта, похотта, гнева и притежанията, освободен от всякакво чувство за собственост и спокоен, човек става достоен за състоянието на Брахман.^[1]

Моделът е този на отиването при бащата, но по-скоро при непроявения, а не при проявения аспект: чрез предприемането на стъпката, от която бодхисатвата се отказва — тази, от която няма връщане назад. Тук се подразбира не парадоксът на двойната перспектива, а финалното изискване от страна на невидимото. Егото е угасено. Като изсъхнало листо на вятъра тялото продължава да се движи по земята, но душата вече се е разтворила в океана на блаженството.

В резултат на мистично преживяване, докато отслужва литургия в Неапол, Тома от Аквино прибира перото и мастилницата на полицата и оставя последните глави от Сума на теологията да бъдат довършени от друга ръка. „Моите писателски дни — заявява той — приключиха, защото такива неща ми бяха разкрити, че всичко, което съм написал и преподавал, изглежда твърде маловажно за мен, поради което се надявам на Господ, точно както настъпи краят на моето преподаване, така скоро да настъпи и краят на моя живот.“ Не след дълго, на четиридесет и девет години, той починал.

Отвъд живота, тези герои също така са и отвъд мита. Нито те се занимават с него, нито митът може подобаващо да се занимае с тях. Легендите за тях се повтарят, но религиозните чувства и поуките от биографиите им са неизбежно незадоволителни — на границата на пресиления патос. Те са излезли от царството на формите, в което въплъщението се спуска и в което бодхисатвата остава, царството на видимия профил на Великия лик. След като скритият профил бъде открит, митът става предпоследното слово, тишината — последното. В мига, в който духът премине в скритото, остава само тишина.

Цар Едип разбрал, че жената, за която се оженил, е майка му, а мъжът, когото убил — баща му, избол очите си и заскитал в разкаяние по земята. Фройдистите заявяват, че всеки от нас убива баща си и се жени за майка си постоянно, само че несъзнателно — заобиколните символични пътища, по които го правим, и рационализирането на последващото компулсивно действие^[2] съставляват индивидуалния живот на всеки един от нас, както и нашата обща цивилизация. Ако по случайност чувствата осъзнаят истинското значение на действията и мислите по света, ние бихме разбрали това, което Едип е разбрал: плътта изведнъж ще се окаже океан от самооскверняване. Това е смисълът на легендата за папа Григорий Велики, роден от кръвосмешение, живеещ в кръвосмешение. Ужасен, той бяга на скала в морето и там се покайва за самия си живот.

Фигура 75. Едип избожда очите си (детайл; дялан камък, римски, Италия, ок. II-III в.)

Сега дървото се е превърнало в кръста: Белия момък, който суче мляко, е станал Разпнатия, преглъщащ жлъч. Развала пропълзява там, където по-рано е цъфтяла пролетта. Въпреки това отвъд този праг на кръста — защото кръстът е път (слънчевата порта), а не край — е блаженството в Бог.

Той е поставил своя печат върху мен, за да не предпочитам никоя любов пред Него.

Зимата отмина; гълъбицата пее; лозята цъфтят.

Със своя собствен пръстен моят Господ Иисус Христос за мен се венча и ме короняса с корона като Негова невяста.

Одеждите, с които Господ ме облече, са одежди великолепни, от злато изтъкани, и огърлицата, с която Той ме украси, е безценна.^[3]