Джоузеф Кембъл
Героят с хиляди лица (32)

2. Матрицата на съдбата

Вселенската богиня се явява пред хората в многобройни образи, защото последствията на сътворението са многобройни, сложни и взаимно противоречащи си, когато са преживени от гледна точка на създадения свят. Майката на живота в същото време е и майка на смъртта, тя се крие под маската на грозните женски демони на глада и болестите.

Шумеро-вавилонската астрална митология отъждествява аспектите на космическата жена с фазите на планетата Венера. Като Зорница тя е девица, като Вечерница е блудница, като господарка на нощното небе е съпруга на луната, а когато угасва в блясъка на слънцето, е вещицата от ада. Дотам, докъдето се простира месопотамското влияние, характеристиките на богинята са огрени от светлината на тази променлива звезда.

Един мит от Югоизточна Африка, разпространен сред племето вахунгве макони в Южна Родезия, показва различните аспекти на Венера в ролята на майката във връзка с първите етапи на космогоничния цикъл. Тук първият мъж е луната, Зорницата е първата му жена, а Вечерницата — втората. Точно както Вайнемойнен излиза от утробата по своя воля, така и този лунен мъж излиза от водната бездна. Той и съпругите му ще станат родителите на земните създания. Историята, която достига до нас, е следната:

Маори (бог) направил първия човек и го нарекъл Мветси (луна). Той го сложил на дъното на Дсивоа (езеро) и му дал рог нгона, пълен с масло нгона.^[1] Мветси живял в Дсивоа.

Мветси казал на Маори:

— Искам да отида на земята.

— Ще се разкайваш — отвърнал му Маори.

— Въпреки всичко искам да отида на земята — отговорил Мветси.

— Тогава иди на земята — казал Маори.

Мветси излязъл от Дсивоа и отишъл на земята.

Земята била студена и празна. Нямало треви, нито храсти, нито дървета. Нямало никакви животни. Мветси се разплакал и се обърнал към Маори:

— Как да живея тук?

— Предупредих те. Ти пое по път, в края на който ще умреш. Въпреки това ще ти дам спътница от твоя вид — казал му Маори.

Маори дал на Мветси девица, която се наричала Масаси, Зорницата.

— Масаси ще бъде твоя жена две години — рекъл. И дал на Масаси огниво.

Вечерта Мветси влязъл заедно с Масаси в една пещера. Тя му казала:

— Помогни ми. Ще направим огън. Аз ще събера чимандра (съчки), а ти можеш да въртиш русика (въртящата се част на огнивото).

Масаси събрала съчки. Мветси въртял русика. Когато огънят се разгорял.

Мветси легнал от едната му страна, а Масаси от другата. Огънят горял между тях.

Мветси си помислил: „Защо Маори ми даде тази девица? Какво да правя с тази девица Масаси?“. През нощта Мветси взел своя рог нгона, навлажнил показалеца си с капка масло нгона и казал:

— Ндини чаамбука мхири не мхирир (Ще прескоча огъня). [Това изречение се повтаря многократно с мелодраматичен, церемониален тон.]

Мветси прескочил огъня и се приближил към девицата Масаси. Мветси докоснал тялото на Масаси с мазилото на пръста си. След това се върнал в своето легло и заспал.

Когато Мветси се събудил призори, той погледнал към Масаси и видял, че тялото и се било издуло. Когато се зазорило, Масаси започнала да ражда. Родила тревите. Родила храстите. Родила дърветата. Масаси не спряла да ражда, докато земята не се покрила с треви, храсти и дървета.

Дърветата започнали да растат. И расли, докато короните им опрели в небето. Когато короните им опрели в небето, започнало да вали.

Мветси и Масаси живели в изобилие. Имали плодове и зърно. Мветси построил къща, направил желязна лопата, направил мотика и засадил посеви. Масаси оплела капани за риба и ловяла риба, носела дърва и вода и готвела. Така Мветси и Масаси живели две години.

След две години Маори казал на Масаси:

— Времето изтече.

Маори взел Масаси от земята и я върнал в Дсивоа. Мветси заридал. Ридал и плакал и рекъл на Маори:

— Какво ще правя без Масаси? Кой ще ми носи дърва и вода? Кой ще ми готви?

Цели осем дни Мветси плакал.

Цели осем дни Мветси плакал. Тогава Маори му казал:

— Предупредих те, че вървиш към смъртта си. Но ще ти дам друга жена. Ще ти дам Моронго, Вечерницата. Моронго ще живее с теб две години. След това ще си я взема.

Маори дал Моронго на Мветси.

Моронго дошла при Мветси в колибата. Вечерта Мветси искал да легне от своята страна на огъня. Моронго му казала:

— Недей да лягаш там. Легни с мен.

Мветси легнал до Моронго. Взел рога нгона и сложил малко масло върху показалеца си. Но Моронго казала:

— Недей да правиш така. Аз не съм като Масаси. Намажи слабините си с масло нгона. Намажи и моите слабини с масло нгона.

Мветси направил каквото му казала тя. Моронго рекла:

— Сега се сноши с мен.

Мветси се сношил с Моронго. И заспал.

Призори Мветси се събудил. Като погледнал към Моронго, видял, че тялото й се било издуло. Когато се зазорило, Моронго започнала да ражда. През първия ден Моронго родила кокошките, овцете и козите.

На втората нощ Мветси отново спал с Моронго. На следващата сутрин тя родила антилопите и говедата.

На третата нощ Мветси отново спал с Моронго. На следващата сутрин Моронго родила първо момчета, после момичета. Момчетата, които се родили сутринта, привечер вече били възрастни.

На четвъртата нощ Мветси искал отново да спи с Моронго. Но се извила гръмотевична буря и Маори казал:

— Недей. Бързо приближаваш към смъртта си.

Мветси се изплашил. Бурята утихнала. Когато отминала, Моронго му казала:

— Направи врата и след това я използвай да затвориш входа на колибата. Така Маори няма да може да види какво правим. След това ще можеш да спиш с мен. Мветси направил врата. С нея затворил входа на колибата. След това спал с Моронго. После заспал.

Призори Мветси се събудил. Видял, че тялото на Моронго било издуто. Когато се зазорило, Моронго започнала да ражда. Тя родила лъвовете, леопардите, змиите и скорпионите. Маори видял това и казал на Мветси:

— Предупредих те.

На петата нощ Мветси отново искал да спи с Моронго. Но Моронго му казала.

— Виж, дъщерите ти са пораснали. Сношавай се с дъщерите си.

Мветси погледнал дъщерите си. Видял, че те били красиви и били пораснали. Затова спал с тях. Те родили деца. Децата, които се родили сутринта, до вечерта вече били възрастни. И така Мветси станал мамбо (крал) на голям народ.

Но Моронго спала със змията. И повече не раждала. Тя заживяла със змията. Един ден Мветси се върнал при Моронго и поискал да спи с нея.

— Недей — казала Моронго.

— Но аз искам — отвърнал Мветси.

Той легнал с Моронго. Под леглото на Моронго лежала змията. Змията ухапала Мветси. И той се разболял.

След като змията ухапала Мветси, той се разболял. На следващия ден не валял дъжд. Растенията повехнали. Реките и езерата пресъхнали. Животните измрели. Хората започнали да умират. Много хора измрели.

— Какво да направим? — запитали се децата на Мветси.

— Ще се допитаме де хаката (свещения зар) — казали си децата на Мветси. Децата се допитали до хаката. От хаката получили следния отговор:

— Мветси, кралят мамбо е болен и линее. Изпратете Мветси обратно в Дсибоа.

Тогава децата на Мветси го удушили и го заровили. Заровили и Моронго с него. След това избрали друг мъж да бъде мамбо. Моронго също живяла две години в Зимбабве на Мветси.^[2][3]

Фигура 67. Лунният крал и неговият народ (скална рисунка, праисторическа, Зимбабве, ок. 1500 г. пр.н.е.)

Ясно е, че всеки от трите етапа на създаването на потомство представлява една епоха от развитието на света. Моделът на поредицата събития е предварително известен, почти сякаш вече е видян, това личи от предупрежденията на Всевишния. Но на Лунния човек, Могъщия човек, няма да му бъде отказано да изпълни съдбата си. Разговорът на дъното на езерото е диалог между вечността и времето, „Беседата на смъртните“ — „Да бъдеш или да не бъдеш“. Най-накрая юздите на неутолимото желание се отпускат — то започва своя бяг.

Съпругите и дъщерите на Лунния човек са олицетворенията и ускорителите на неговата съдба. С еволюирането на съзидателната му воля добродетелите и чертите на богинята майка се видоизменят. Родени от първичната утроба, първите две съпруги са предчовеци, свръхчовеци. Но с напредването на космогоничния цикъл и преминаването на момента на растеж от неговите най-ранни към човешко-историческите форми матроните на космическите раждания се оттеглят и пространството остава за жените человечески. Тогава старият демиургичен отец, заобиколен от своите рожби, се превръща в метафизичен анахронизъм. Когато най-накрая той се уморява от чисто човешкото и закопнява отново за жената, дарила го с неговото изобилие, светът изнемогва за момент под тежестта на реакцията му, но след това отхвърля бремето и продължава напред свободен. Инициативата преминава в ръцете на децата. Символичните родителски фигури, натежали от сънища, потъват в първичната бездна. На снабдената с блага земя остава само човекът. Цикълът продължава своя ход.