Джоузеф Кембъл
Героят с хиляди лица (11)

5. В корема на кита

Символ на идеята, че с прекрачването на магическия праг героят преминава в една зона на прераждане, е разпространеният в целия свят образ на утробата — корема на кита. Вместо да надвие или умилостиви силата на прага, героят е погълнат от неизвестното и привидно умира.

Мише Нама, палавница

и на рибите царица (…)

разтреперана от злоба (…)

над повърхността изскочи

и под слънцето просветна,

и гигантска паст раззина —

и погълна мигновено

чълна и Хайауата!^[1]

Ескимосите от Беринговия проток разказват за героя трикстер Гарвана, който един ден, докато си сушал дрехите край водата, видял женски кит да приближава твърде много брега. Той извикал: „Следващия път, като излезеш за въздух, скъпа, отвори уста и затвори очи“. След това нахлузил бързо гарванските си дрехи, сложил гарванската маска, взел пръчките за огън под ръка и литнал над водата. Китицата излязла и направила така, както й било казано. Гарвана се стрелнал между отворените челюсти — и право в гърлото й. Шокирана, тя щракнала зъби и надала тръбен звук, а Гарвана застанал вътре и се огледал.^[2]

Зулусите имат една история за две деца и майка им, които били погълнати от слон. Когато жената стигнала стомаха на животното, „тя видяла просторни гори, широки реки и много плата; от едната страна имало много скали; и имало много хора, които били построили селото си там; и много кучета, и много добитък; всичко това вътре в слона“^[3].

Ирландският герой Фин Маккул бил погълнат от чудовище с неопределена форма, наричано в келтския свят peist. Малкото немско момиченце Червената шапчица било погълнато от вълк. Полинезийският любимец Мауи бил погълнат от своята прапрабаба Хиненуитепо. А целият олимпийски пантеон от богове, с изключение единствено на Зевс, били погълнати от баща им Кронос.

Старогръцкият герой Херакъл, спирайки в Троя на път за дома с пояса на царицата на амазонките, разбрал, че градът бил тормозен от едно чудовище, изпратено от бога на морето Посейдон. Звярът излизал на брега и изяждал хората, които работели на полето. Когато великият герой пристигнал, красивата Хезиона, дъщеря на царя, тъкмо била отведена от баща си на морските скали като умилостивяваща жертва и Херакъл се съгласил да я спаси срещу награда. Когато му дошло времето, чудовището изскочило от водата и отворило огромна паст. Херакъл скочил в гърлото му, проправил си път през стомаха му с меча си и го убил.

Фигура 18. Сатурн поглъща децата си (детайл, маслени бои, хоросан върху платно, Испания, 1819 г.)

Този популярен мотив набляга на поуката, че прекрачването на прага е форма на самоунищожение. Приликата му с приключението при Симплегадите е очевидна. Но тук, вместо да излиза навън, отвъд пределите на видимия свят, героят потъва навътре, за да се роди отново. Изчезването прилича на влизане на поклонник в храма, където той трябва да бъде прероден от спомена кой е и какво е, а именно прах и пепел, освен, разбира се, ако не е безсмъртен. Вътрешността на храма, коремът на кита и небесната земя отвъд, над и под пределите на света са едно и също. Затова подходите към храмовете и техните входове са оградени и пазени от гигантски гаргойли: дракони, лъвове, убийци на дяволи с извадени мечове, сърдити джуджета, крилати бикове. Това са пазителите на прага, които трябва да отблъснат всеки, неспособен да понесе възвишената тишина вътре. Те са предварителни превъплъщения на опасния аспект на висшата сила, съответстващи на митологическите страшилища, които пазят границите на обикновения свят, или на двата реда зъби на кита. Те илюстрират факта, че в момента на влизането в храма поклонникът претърпява метаморфоза. Светският му образ остава отвън, той го сваля, както змия сваля кожата си. След като вече е влязъл, можем да кажем, че е умрял за течащото време и се е върнал в световната утроба, пъпа на света, земния рай. Фактът, че всеки може да мине физически покрай пазителите на храма, не обезсилва тяхното значение, защото, ако нарушителят не е способен да почувства светилището в себе си, той на практика е останал отвън. Всеки, който не може да разбере Бог, го възприема като дявол и така бива предпазен от близост с него. В такъв случай от алегорична гледна точка влизането в храма и спускането в гърлото на кита са идентични приключения, като и двете обозначават, образно казано, действия за концентриране и обновяване на живота.

„Никое същество — пише Ананда Кумарасвами — не може да достигне до по-висша степен в природата, без да спре да съществува.“^[4] И наистина физическото тяло на героя може да бъде умъртвено, разчленено и разпиляно по суша и море, както в египетския мит за спасителя Озирис: той е затворен в саркофаг и хвърлен в Нил от брат си Сет^[5], а когато се връща от мъртвите, брат му отново го убива, разкъсва тялото на четиринадесет парчета и ги пръска по земята. Братята близнаци от легендата на навахо трябват да преминат не само през блъскащите се скали, но също през тръстиките, които нарязват пътника на парчета, и през врящите пясъци, които го поглъщат. Героят, чиято привързаност към егото вече е унищожена, може да прекосява хоризонтите на света отново и отново, да влиза и да излиза от дракона така лесно, както царят обикаля стаите на своя дворец. И в това се крие неговата сила на спасител, Защото неговото преминаване отвъд и завръщане обратно демонстрира, че във всички противоположности на осезаемия свят несътворено-нетленното остава и няма от какво да се страхуваме.

Фигура 19._ Пазители на прага, държащи мълнии_ (оцветена дърворезба, Япония, 1203 г.)

И така, в целия свят хората, чиято функция е да направят видима на земята животворящата мистерия на убиването на дракона, пресъздават със собствените си тела великия символичен акт, разпръскват плътта си — като тялото на Озирис — в името на обновлението на света. Във Фригия например в чест на разпнатия и възкръснал спасител Атис на двадесет и втори март отсичали един бор и го откарвали в светилището на богинята майка Кибела. Там го обвивали като труп във вълнени платове и го окичвали с венци от теменужки. По средата на ствола привързвали статуя на млад мъж. На следващия ден се провеждало церемониално оплакване и надуване на тръби. Двадесет и четвърти март бил наричан Денят на кръвта — върховният жрец проливал кръв от ръцете си като жертвоприношение, по-нисшите духовници се въртели в дервишки танц под звуците на барабани, рогове, флейти и цимбали, докато изпаднели в екстаз и започнели да режат телата си с ножове, за да опръскат олтара и дървото с кръвта си, а послушниците, имитирайки Бога, чиято смърт и възкресение празнували, се кастрирали и припадали.^[6]

Атис е жертвата, която цар Минос отказва да направи, задържайки бика от Посейдон. Както показва Фрейзър, ритуалното цареубийство е установена традиция в древния свят. „В Южна Индия — пише той — властта на царя и животът му приключвали с приключването на обиколката на Юпитер около Слънцето. В Гърция съдбата на царя се решавала на везните на съдбата в края на всеки осем години. (…) Без да правим ненужно прибързани заключения, може да предположим, че данъкът от седем младежи и седем девойки, който атиняните били задължени да пращат на Минос на всеки осем години, имал някаква връзка с презареждането на царя с енергия за новия осемгодишен цикъл.“^[7] Жертвоприношението на бика, изисквано от цар Минос, предполага, че той би трябвало да пожертва себе си според наследената традиция в края на своя осемгодишен период. Но, изглежда, вместо това той е принасял в жертва атинските младежи и девойки. Може би така божественият Минос станал чудовището Минотавър, самоунищожителният цар, тиранинът Холдфаст, а йератичната държава, в която всеки изпълнява своята роля, се превръща в търговска империя, в която всеки е сам за себе си. Подобни практики на замяна, изглежда, стават все по-често срещани в античния свят към края на голямата епоха на ранните йератични държави през третото и второто хилядолетие пр.н.е.

И в същия дух в южната индийска провинция Килакар в края на дванадесетгодишното му царуване приготвяли за царя дървено скеле, което покривали с копринени драперии. Денят бил тържествен и празничен, царят ритуално се изкъпвал и с пищни церемонии и под съпровод на музика отивал в храма, където отдавал почит на божеството.

След което се качвал на скелето и пред погледите на всички с помощта на много остри ножове отрязвал носа си, после ушите си, устните си и всичките си крайници и колкото можел от плътта си. Хвърлял я наоколо, докато загубел толкова кръв, че започвал да губи съзнание, и тогава бързо си прерязвал гърлото.^[8]

Фигура 20. Завръщането на Язон (червенофигурен каликс, етруски, Италия, ок. 470 пр.н.е.)