Джоузеф Кембъл
Героят с хиляди лица (8)

2. Отхвърляне на повика

Често в истинския живот, а нерядко и в митовете и популярните истории се натъкваме на безинтересния случай на повик, останал без отговор, тъй като винаги съществува вероятността човек да насочи вниманието си към други занимания. Отхвърлянето на повика превръща приключението в пътуване с обратен знак. Скрит зад стените на скуката, усилната работа или „културата“, субектът губи способността за смислено позитивно действие и се превръща в жертва, която трябва да бъде спасена. Процъфтяващият му свят се превръща в камениста пустиня, животът му става безсмислен — макар че е възможно като цар Минос да успее с титанични усилия да изгради славна империя. Какъвто и дом да съгради, той ще е дом на смъртта: лабиринт от циклопски зидове^[1], които да скрият от него собствения му Минотавър. Единственото, което може да постигне, е да си създаде нови проблеми и да чака постепенното настъпване на своя разпад.

„Аз виках, а вие не послушахте… Затова и аз ще се насмея на вашата гибел; ще се порадвам, кога ви ужас нападне, кога ви нападне ужас като буря, и беда като вихър мине над вас, кога ви настигне скръб и утеснение. (…) Защото невежите ще ги убие тяхното упорство, а глупците ще ги погуби тяхната безгрижност…“^[2]

Time Jesum transeuntem et non revertentem: „Страхувайте се от заминаването на Иисус, защото той няма да се върне“.^[3]

Митовете и фолклорните приказки от цял свят показват, че отхвърлянето в основата си е отхвърляне на идеята човек да се откаже от това, което смята за своя собствен интерес. Бъдещето се възприема не от гледна точка на непрестанното редуване на смърт и раждане, а като необходимост настоящата система от идеали, добродетели, цели и предимства да бъде стабилизирана и защитена. Цар Минос задържа божествения бик — макар принасянето му в жертва да би означавало подчинение на волята на бога на неговата общност, защото предпочита това, което смята за своя икономическа изгода. По този начин той не успява да влезе в житейската роля, която е поел, и видяхме до какви пагубни последствия води това. Самото божество става неговият ужас, защото — очевидно — ако човек е бог сам за себе си, тогава самият Бог, божествената воля, силата, която би унищожила егоцентричната му система, се превръща в чудовище.

От Него бягах — нощем и деня;

от Него бягах — зими, есени, лета;

от Него бягах — лабиринти издълбах

във мислите си; плаках и се смях —

само и само да се скрия…^[4]

Лирическият герой е измъчван ден и нощ от божественото създание — образ на собствената му същност, заключена в лабиринта на дезориентираната му психика. Всички пътища към портите са изгубени: няма изход.

Човек може единствено яростно да се вкопчи в себе си, като Сатана, и да живее в ада или да се пречупи и накрая да се разтвори в Бога.

Ах, ти, наивен, слаб и заслепен,

нима не виждаш — търсиш мен!

От любовта сам се лишаваш, от мен щом бягаш!^[5]

Същия сърцераздирателен тайнствен глас чуваме в зова на старогръцкия Аполон към бягащата девойка Дафна, дъщеря на речния бог Пеней, докато той я преследва през полята. „Нимфо Пенеева, моля, почакай!“ — вика след нея богът, както жабокът след принцесата от приказката.

… не враг те преследва! (…)

О, ти не знаеш, безумна, не знаеш кого ти отбягваш

и затова ме отбягваш. (…)

Поуморено тичай,

чуй ме! Бега си възпри, по-умерено аз да те следвам!

Но на кого се харесваш, изслушай. (…)

 

Повече щеше да каже [продължава историята], ала на Пеней дъщерята

в смут изоставя и Феб, и речта, незавършена още.

Дивна изглежда и тъй. Ветровете й тялото голят

и от насрещния лъх й пърпори развятата дреха.

Полъхът палав назад й отмята и вее косите.

Бягството по̀ я краси. Не изтрайва младежът божествен

повече лъстни слова да пилее и дето го тласка сам Купидон,

ускорява бега подир нейните стъпки.

Както в открито поле отдалеч забелязало заек

галското псе — то за плячка търчи, за избава той бяга,

сякаш застига го то и ха-ха да си ноктите впие,

ето, изопнало врат, му докосва и лапите вече,

заекът се колебае — дали е застигнат, — избързва

и от пастта се изскубва, която го вече захапва,

тичат тъй бог и мома: от надежда той, тя от уплаха.

По-бърз е все пак, когото Амур е с криле подпомогнал.

Той й не дава покой, до гърба на бегачката стига

и му облъхва дъхът по тила разпилените къдри.

В немощ от трудния бяг, щом съзря тя вълните пенейски,

„Помощ, мой татко — мълви, — ако имате сила реките,

образа мой погубѝ, той страдания само ми носи.“

Рече молбата едва и вдървеност я тежка обхвана.

Нейните нежни гърди незабавно с кора се покриват,

нейните къдри в листа се разрастват, във вейки ръцете.

Висва кракът, досега тъй чевръст, в коренище лениво.

Скрива главата върхът. Прелестта й едничка остава.^[6]

Фигура 13. Аполон и Дафна (слонова кост, коптски период, Египет, V в.)

Наистина потискащ и неудовлетворителен финал. Аполон, слънцето, господарят на времето и достигнатата зрялост, прекратява страховитото си ухажване, вместо това просто обявява дафината^[7] за любимото си дърво и иронията е в това, че препоръчва от листата му да се правят венци за победителите. Момичето търси убежище в образа на своя родител и там намира защита — като нереализирания съпруг, чиито мечти за майчината любов му пречат да изгради здрави отношения със съпругата.^[8]

Трудовете по психоанализа изобилстват с примери за подобни отчаяни фиксации. Това, което разкриват те, е безсилието да се изостави инфантилното его с неговата сфера на емоционални взаимоотношения и идеали. Индивидът е ограден от стените на детството, бащата и майката са се изправили като пазители на прага и боязливата душа, страхуваща се от наказание^[9], не може да премине през вратата и да се роди в света отвън.

Юнг описва сън, който много прилича на образа от мита за Дафна. Сънуващият е същият млад мъж, озовал се в земята на овцете (вж. по-горе стр. 60) — или по-точно, земята на независимостта. Един глас в него казва: „Най-напред трябва да се откъсна от баща си“, а няколко нощи по-късно „една змия описва кръг около сънуващия. Той е вкоренен като дърво в земята“^[10]. Това е образ на магическия кръг, описан около личността от драконските сили на фиксиращия родител.^[11] По същия начин Брунхилда била пазена девствена, задържана с години в положението на дъщеря, чрез огнения кръг на всеотеца Один. Тя спи в безвремието до идването на Зигфрид.

Малката Брайър Роуз (Спящата красавица) е приспана от завистлива вещица (несъзнаван образ на злата майка). И не само детето, а и целият й свят заспива, но накрая, „след много, много години“, идва принцът, за да я събуди.

Царят и царицата (съзнателният образ на добрите родители), които току-що се били завърнали и влезли в залата, веднага заспали, а заедно с тях заспала цялата придворна свита. Заспали конете в конюшнята, кучетата по двора, гълъбите по покрива и мухите по стените. Дори огънят, който горял в огнището, почнал да тлее и заспал, а сложеното да се пече месо престанало да цвърка. Готвачът, който тъкмо бил замахнал да удари плесница на помощника си, защото сбъркал нещо, отпуснал ръката си и също заспал. Вятърът утихнал и по дърветата пред двореца не трепвал листец.

Около двореца пък почнал да расте жив плет от тръни, който всяка година ставал все по-висок; накрая оградил целия дворец и израснал тъй високо, че го закрил съвсем, не се виждало дори знамето на покрива.^[12]

Едно време един персийски град бил вкаменен — царят и царицата, войниците, жителите и всичко — защото обитателите му отказали повика на Аллах.^[13] Жената на Лот се превърнала в стълб от сол, защото погледнала назад, когато била призована от Йехова да напусне града си.^[14] А пък в разказа за Скитника евреин той бил прокълнат да остане на земята до деня на Страшния съд, защото, когато Христос го подминал, носейки кръста, от всички хора, наредили се покрай пътя, именно той извикал: „Отивай си по-бързо! По-чевръсто!“ Неразпознатият наскърбен Спасител се обърнал и му рекъл: „Аз си отивам, но ти ще останеш тук да ме чакаш, докато се върна“^[15].

Някои от жертвите остават омагьосани завинаги (поне доколкото ние знаем), но на други е писано да бъдат спасени. Брунхилда е опазена за своя герой, а малката Брайър Роуз е избавена от принца. Също така младият мъж, превърнал се в дърво, впоследствие сънува непознатата жена, която му посочва пътя, като мистериозен водач в непознати територии.^[16] Не всички, които се колебаят, са изгубени. Психиката крие много тайни в запас. Но те биват разкрити само ако се налага. Така че понякога затрудненията, следващи твърдоглавото отхвърляне на повика, стават причина провидението да разкрие някой неочакван път за спасение.

Волевото обръщане към вътрешния свят всъщност е един от класическите инструменти на творческия гений и може да бъде използвано напълно съзнателно. То отвежда психическите енергии надълбоко и активира изгубения континент на подсъзнателни инфантилни и архетипни образи. Резултатът, разбира се, може да е разпадане на съзнанието в по-голяма или по-малка степен (невроза, психоза — бедите на омагьосаната Дафна). Но, от друга страна, ако личността съумее да приеме и интегрира новите сили, ще постигне едва ли не свръхчовешко самосъзнание и изкусно самообладание. Това е основен принцип в индийското учение йога, както и пътят на много творчески личности на Запад.^[17] Този път не може да бъде описан като отговор на някой конкретен повик. По-скоро това е съзнателен, неимоверен отказ от внимание към всичко друго освен към най-дълбокия, най-висшия, най-истинския отговор на все още непознатия зов на една стаена в нас празнота: нещо като всеобща стачка или отхвърляне на условията, които животът предлага, в резултат от което някаква преобразуваща сила пренася проблема в съвсем ново измерение, където той неочаквано и окончателно бива разрешен.

Именно този аспект на проблема на героя е представен в приключението на принц Камр аз-Заман и принцеса Будур от чудните „Хиляда и една нощ“. Красивият млад принц, единствен син на персийския цар Шахраман, упорито отхвърлял многократните предложения, молби, настоявания и накрая заповеди на своя баща да направи общоприетото и да си вземе жена. Първия път, в който темата била повдиганата пред момъка, той отвърнал:

— О, татко мой, знай, че нямам никакво желание да се женя, нито душата ме влече към жените. За хитрините и коварството им съм прочел много книги и съм чул много разговори, както е казал поетът:

Решите ли да питате какво са днес жените,

там познавач, вещ лекар съм и зная им душите:

Мъжът щом побелее и свършат му парите,

на женската любов не може да разчита^[18]

А един друг е казал:

От жените откажи се, тъй Аллах почиташ ти;

предадеш ли им юздите, за успехи забрави!

Ще ти пречат те по пътя, ще изпуснеш всяка цел,

(без значение дали си учен, работлив и смел.^[19]

И добавил след последния стих:

— О, татко мой, бракът е нещо, с което никога няма да се съглася. Не, по-скоро ще изпия чашата на смъртта.

Когато султан Шахраман чул тези думи от сина си, светлината в погледа му помръкнала и се изпълнил със скръб. Въпреки това, заради голямата любов, която изпитвал към него, не искал да повтаря желанието си и не се ядосал, а го обсипал с всички прояви на добрина.

След година бащата повдигнал въпроса отново, но младежът упорствал в отказа си и продължил да рецитира стихове на поети. Царят се допитал до везира си и министърът го посъветвал:

— О, царю, изчакай още една година и ако след това си склонен да разговаряш с него по въпроса за женитбата, недейте да говорите насаме, а се обърни към него в деня на тронния съвет, когато всички емири и везири присъстват и цялата армия стои пред теб. И когато всички се съберат, изпрати да повикат сина ти Камр аз-Заман. И когато дойде, повдигни темата за женитбата пред везирите и големците, министрите и военачалниците. Тогава той със сигурност ще се посвени и притесни от присъствието им и няма да смее да се противопостави на волята ти.

Когато дошъл моментът обаче и цар Шахраман изрекъл своята заповед пред всички държавници, принцът навел глава за миг, после я вдигнал към баща си и подтикнат от младежка глупост и детинско невежество, отвърнал: „Що се отнася до мен, аз никога няма да се оженя! Не, по-скоро ще изпия чашата на смъртта! А що се отнася до теб, годините ти са много, но умът малко — нима не ме пита два пъти преди този ден по повод женитбата и аз отказах съгласието си? Ти наистина не си способен да управляваш и стадо овце!“ И като казал това, Камр аз-Заман разтворил скръстените си зад гърба ръце и навил ръкави над лактите си в пристъп на ярост. Освен това добавил още доста думи към баща си, без да знае какво казва поради състоянието на духа си.

Царят се смутил и се засрамил, тъй като това се случило в присъствието на неговите големци и офицери, събрани по повод голямо празнично и държавно събитие, но скоро величието на царския му сан взело връх и така изкрещял на сина си, че той се разтреперил. След това се обърнал към стражите, които били пред него, и заповядал: „Арестувайте го!“ Те пристъпили, хванали го, вързали го и го отвели пред отца му, който наредил да стегнат здраво лактите зад гърба му и в тази поза да го изправят пред него. И принцът навел глава от страх и лошо предчувствие, веждите и лицето му били обсипани с капчици пот, а срам и объркване го терзаели дълбоко. Тогава баща му го нахокал, наругал го и му викнал: „Горко ти, отроче на изневярата и кърмаче на ненавистта! Как смееш да ми отговаряш по този начин пред моите офицери и бойници? Досега никой не те е наказвал. Не знаеш ли, че деянието, което извърши, би било позорно и за най-низшия от поданиците ми?“.

И царят заповядал на своите стражи да го затворят в един от бастионите на крепостта.

Така отвели принца и го хвърлили в една стара кула, в която имало разнебитен салон, а в средата му — разрушен кладенец. Първо помели пода, почистили килимите, внесли едно легло, метнали върху него някакъв матрак, кожена завивка и една възглавница. После донесли голям фенер и восъчна свещ, защото там било тъмно дори през деня. Накрая стражите вкарали вътре Камр аз-Заман и поставили един евнух на вратата. И след всичко това принцът се хвърлил на леглото, натъжен и печален, обвинявайки се и разкайвайки се за своето оскърбително държание към баща си.

Междувременно в далечната Китайска империя дъщерята на цар Гаюр, владетел на островите, моретата и Седемте палата, била в подобна ситуация. Когато красотата й се прославила и името й се разнесло из съседните страни, всички царе проводили пратеници при баща й да я искат за жена. Той се допитал до нея по този въпрос, но тя ненавиждала самата дума брак. „О, татко мой — отговорила му тя, — нямам намерение да се женя, не, в никакъв случай. Защото аз съм независима жена и владетелка, която управлява мъжете, и не желая мъж, който да управлява мен.“

Но колкото повече ухажори отпращала, толкова повече нараствало тяхното нетърпение и всички царски особи от Вътрешните острови на Китай изпращали скъпи и редки подаръци на баща й с писма, в които искали ръката и. Той я притискал отново и отново със съвети, свързани с бракосъчетанието, но тя винаги му се противопоставяла, докато най-накрая се обърнала към него гневно и извикала: „О, татко мой, ако ми споменеш за женитба още веднъж, ще се кача в стаята си, ще взема меч, ще закрепя дръжката му на пода, ще насоча острието му към корема си, ще се притисна върху него, докато излезе през гърба ми, и така ще се убия“.

Когато царят чул тези думи, светлината в погледа му помръкнала и сякаш огън изгорил сърцето му, защото се уплашил тя да не се самоубие, а бил изпълнен с тревога за нейната съдба и заради царете, нейни ухажори. Затова й рекъл: „Ако си решена, че няма да се омъжиш и няма никакъв шанс за това — въздържай се да ходиш където и да било и да излизаш навън“. След това я настанил в една къща и я затворил в стая, като назначил десет възрастни жени за нейни компаньонки да я пазят и й забранил да стъпва в Седемте палата.

Освен това направил да изглежда така, че й е разгневен, и изпратил писма на всички царе, с които ги уведомявал, че джинът бил вселил лудост в нея.^[20]

След като и двамата — героят и героинята — поели по пътя на отхвърлянето и след като ги делял целият азиатски континент, трябвало да стане някакво чудо, за да се събере тази двойка, предопределена от съдбата. Откъде може да дойде тази сила, която да развали магията, отричаща живота, и да успокои гнева на двамата бащи?

Отговорът на този въпрос остава един и същ във всички митологии по света. Защото, както е написано на толкова много места в свещените страници на Корана, „Всемилостив е Аллах“. Единственият проблем е какъв да бъде механизмът на чудото. Но тази тайна ще бъде разкрита чак в следващите части на увлекателната приказка от „Хиляда и една нощ“.