Джоузеф Кембъл
Героят с хиляди лица (6)

4. Пъпът на света

Приключението на героя, увенчано с успех, отключва потока на живота и го влива отново в тялото на света. Чудото на този прилив може да бъде представено във физически план като кръговрат на хранителни вещества, в динамичен — като поток енергия, или в духовен — като проявление на благодатта. Различните вариации на образа се сменят лесно, като представят три степени на концентрация на единната жизнена сила. Богатата жътва е знак за Божията благодат; Божията благодат е храна за душата; мълнията е предвестник на плодородния дъжд и в същото време е проявление на освободената божествена енергия. Благодат, храна, енергия: те се вливат в живия свят, а където ги няма, животът се разпада в смърт.

Потокът се излива от невидим източник, а точката, през която влиза, е центърът на символичния кръг на Вселената, неподвижната точка от легендата за Буда^[1], около която може да се каже, че се върти светът. Под тази точка е главата на космическата змия, крепяща земята, драконът, символизиращ водите на бездната, които са божествената животворяща енергия и материя на демиурга — този аспект на безсмъртното божество, от който се ражда светът.^[2] Дървото на живота, т.е. самата Вселена, израства от тази точка. То е вкоренено в устоите на мрака; златната слънчева птица е кацнала на върха му; един извор, непресъхващият кладенец, бълбука в основата му. Или образът може да е този на космическата планина с града на боговете — като лотос от светлина на нейния връх, а в дълбините й — градовете на демоните, осветени от скъпоценни камъни. Също така фигурата може да е тази на космическия мъж или жена (например самият Буда или танцуващата индуистка богиня Кали), седящи или стоящи върху тази точка, или дори приковани към дървото (Атис, Иисус, Один) — защото самият герой като въплъщение на Бог е пъпът на света, точката, през която енергиите на вечността проникват във времето. По този начин пъпът на света е символ на безспирното сътворяване: тайнството на подхранването на света чрез това непрестанно чудо на оживяването, което блика във всички неща.

Фигура 8. Игдрасил, Световното дърво (гравюра, Скандинавия, началото на XIX в.)

По време на церемонията хако на племето поуни в Северен Канзас и Южна Небраска жрецът очертава кръг с палеца на крака си.

„Кръгът представлява гнездо — казва един жрец според документите — и го очертаваме с пръста на крака, защото орелът строи гнездо с ноктите си. Макар да имитираме как птицата прави гнездото си, в това действие има още едно значение — представяме си как Тирауа създава света, за да живеят хората в него.

Ако отидеш на някой хълм и се огледаш, ще видиш, че небето докосва земята от всяка страна и в това ограждение живеят хората. Така че кръговете, които правим, не са само гнезда, но също така представляват кръгът, който Тирауа-атиус е направил като дом за всички хора. Кръговете също така символизират рода, клана и племето.“^[3]

Куполът на небесата е разположен върху четирите посоки на света, понякога поддържани от четирима царе, джуджета, великани, слонове или костенурки, подобни на кариатиди. Оттук идва традиционната важност на математическата задача за квадратурата на кръга: той съдържа тайната на превръщането на небесните форми в земни. Огнището в дома, олтарът в храма е центърът на колелото на земята, утробата на Вселенската майка, чийто огън е огънят на живота. А отворът на върха на колибата — или короната, върхът на покрива или оберлихтът^[72] в купола — е центърът или средата на небето: слънчевата порта, през която душата се връща обратно от времето към вечността, като аромата на жертвоприношенията, изгорени в огъня на живота и понесени нагоре по оста на издигащия се дим — от центъра на земното към центъра на небесното колело.^[73]

Напълнено по този начин, слънцето е купата за хранене на Бога, неизчерпаем граал, изобилстващ със същинската материя на жертвоприношението, чиято плът е наистина храна и чиято кръв е наистина питие.^[74] В същото време то е хранителят на човечеството. Слънчевият лъч, запалващ огнището, символизира връзката на божествената енергия с утробата на света — и отново представлява оста, обединяваща и въртяща двете колела. През слънчевата порта кръговратът на енергията е безкраен. Богът слиза и човекът се възкачва през нея. „Аз съм вратата: който влезе през Мене, ще се спаси, и ще влезе, и ще излезе, и паша ще намери.“^[75] „Който яде Моята плът и пие Моята кръв, пребъдва в Мене, и Аз в него.“^[76]

За една култура, която все още се подхранва от митологията, природата, както и всеки етап от човешкото съществуване, черпи живот от символни внушения. Хълмовете и дъбравите имат свои свръхестествени покровители и се свързват с популярни епизоди от местната история за създаването на света. Тук-там освен това има специални светилища. Мястото, където е роден даден герой, трудил се е или е преминал обратно в празнотата, е белязано и превърнато в свещено. Там е издигнат храм, за да обозначи и вдъхнови чудото на съвършената центрираност, защото оттук може да се проникне в неизчерпаемото изобилие. В тази точка някой е открил вечността. Затова мястото може да служи за пълноценна медитация. По правило подобни храмове са проектирани така, че да съответстват на четирите посоки на света, а светилището или олтарът в центъра символизират неизчерпаемата точка. Този, който прекрачва границите на храма и пристъпва към олтара, имитира подвига на първия герой. Неговата цел е да повтори универсалния модел, за да пробуди в себе си спомена за формата, центрираща и възраждаща живота.

Древните градове са построени като храмове, портите им са обърнати към четирите посоки на света, а в центъра е разположен голям храм на божествения основател на града. Гражданите живеят и работят в рамките на този символ. По същия начин цялата територия на една национална или световна религия е организирана около града майка — западното християнство около Рим, ислямът около Мека. Поклоните, които по едно и също време изпълнява три пъти на ден мохамеданската общност навсякъде по света, всички насочени към централната Кааба, като спиците на колело, грамадно колкото света, представляват огромен, жив символ на „покорството“ (ислям) на всеки и всички пред волята на Аллах. „Той — четем в Корана — ще ви извести какво сте вършили.“^[77] Или с други думи, велик храм може да бъде издигнат навсякъде. Защото в крайна сметка Всичко е навсякъде, всяко място може да се превърне в местообиталище на силата. Всяко стръкче трева в мита може да приеме образа на спасител и да поведе търсещия скитник към светая светих на неговото собствено сърце.

Пъпът на света следователно е навсякъде. И тъй като е източникът на цялото съществуване, той ражда всемирното изобилие от добро и зло. Грозота и красота, грях и добродетел, удоволствие и болка се създават поравно. „За Бог всички неща са справедливи и добри, и правилни — заявява Хераклит, — но хората обявяват някои за грешни, а други за правилни.“^[78] Затова фигурите, боготворени в храмовете по света, в никакъв случай не са винаги красиви, винаги милостиви или дори задължително добродетелни. Като божеството в Книгата на Йова, те далеч надхвърлят измеренията на човешкото. По подобен начин митологията не почита като свой най-велик герой този, който е просто добродетелен. Добродетелта не е нищо повече от педагогическа прелюдия към кулминацията на прозрението, което достига отвъд всички опозиционни двойки. Добродетелта обуздава себичното его и прави възможна надличностната центрираност. Но когато това бъде постигнато, какво става с болката или удоволствието, с порока или добродетелта, с нашия собствен Аз или с този на някой друг? Тогава във всичко долавяме трансцендентната сила, която живее във всичко, във всичко е прекрасна и заслужава, във всичко, нашата дълбока почит.

Както твърди Хераклит: „Противоположностите се обединяват и от различията се ражда най-красивата хармония и всичко съществува чрез противопоставянето“^[79]. Или както се е изразил поетът Уилям Блейк: „Ревът на лъвовете, воят на вълците, яростта на бурното море и унищожителният меч са късчета от вечността, твърде велики за човешкото око“^[80].

Не е лесно човек да приеме това и един анекдот от земите на йоруба (Западна Африка), който разказва за божеството трикстер Едшу, ни го демонстрира.

Фигура 9. Омфал (златна фиала, тракийска, България, IV-III в. пр.н.е.)

Един ден този странен бог слязъл да се разходи по пътеката между две ниви. Той съзрял и в двете ниви по един земеделец, зает с работата си, и решил да им скрои номер. Надянал една шапка, която от едната страна била червена, а от другата бяла, зелена отпред и черна отзад [това са цветовете на четирите посоки на света, т.е. Едшу е персонификация на центъра, axis mundi, или пъпа на света], така че когато двамата приятели земеделци се прибрали вечерта в селото и единият казал на другия: „Ти видя ли днес онзи старец, дето мина с бялата шапка?“, другият отговорил: „Как, шапката беше червена!“ На което първият се сопнал:

— Не беше, беше бяла.

— Не, беше червена — настоял приятелят му, — видях я със собствените си две очи.

— Ами, явно си сляп — заявил първият.

— А ти явно си пиян — отвърнал му вторият.

И така спорът се разраснал и двамата се сбили. Когато извадили и ножове един срещу друг, съседите ги хванали и ги отвели при старейшината на съд. Едшу бил сред тълпата на процеса и когато старейшината изпаднал в недоумение, неспособен да разбере къде се крие истината, старият измамник се разкрил, казал какъв номер бил погодил и показал шапката.

— Двамата нямаше как да не се скарат — казал той. — Аз исках да стане така. Да предизвиквам кавги е най-голямата ми радост.^[81]

Там, където моралистът ще се изпълни с възмущение, а трагическият поет — със състрадание и ужас, митологията превръща целия живот в една необятна, потресаваща божествена комедия. Олимпийският й смях ни най-малко не бяга от действителността, а е суров със суровостта на самия живот — може да приемем, че това е суровостта на Бог, на Създателя. От тази гледна точка митологията прави трагическата поза да изглежда някак истерична, а чисто моралната преценка — твърде късогледа. Все пак суровостта е балансирана от една увереност, че всичко, което виждаме, е просто отражение на една сила, която устоява, незасегната от страданието. Така разказите са едновременно лишени от жалост и лишени от ужас — изпълнени с радостта от трансцендентната анонимност, оглеждаща се във всички себични, воюващи проявления на егото, родени и умрели във времето.