Джоузеф Кембъл
Героят с хиляди лица (30)

6. Фолклорни истории за сътворението

Простотата на историите за произхода в неразвитите митологии на народите контрастира с подтикващите към дълбок размисъл митове от космогоничния цикъл. В тях не личи този непрестанен стремеж да се проумеят тайнствата зад булото на пространството. През празната стена на безвремието преминава една неясна фигура на създател, който влиза в света, за да моделира неговите форми. Неговата глина по своята трайност, гъвкавост и обгръщаща сила е подобна на съня. Земята все още не се е втвърдила, има още много работа, за да стане тя обитаема за бъдещите хора.

Може най-общо да разделим митологиите на такива, които принадлежат на наистина първобитните народи (занимавали се с рибарство, лов, събиране на корени и плодове), и тези на цивилизациите, появили се след развитието на земеделието, млекарството и скотовъдството около 6000 г. пр.н.е. Повечето от така наречените първобитни митологии обаче всъщност са колониални, т.е. произхождат от някой високоразвит културен център и са адаптирани към нуждите на едно по-просто общество. За да избегна подвеждащия термин „първобитни“, наричам тези неразвити или закърнели традиции „митологии на народите“. Терминът е пригоден за целите на настоящото встъпително сравнително изследване на универсалните форми, макар със сигурност да не е подходящ за един прецизен исторически анализ.

Стареца странствал по земята, разказват чернокраките^[1] от [щата] Монтана, създавал хора и подреждал нещата.

Той дошъл от юг и поел на север, правейки животни и птици ей тъй, както си вървял. Най-напред сътворил планините, прериите, горите и храстите.

Сетне продължил на север, като по пътя правел разни неща — тук-таме прокарвал реки и им слагал водопади, тук-таме оцветявал почвата в червено — изобщо нареждал света така, както го виждаме днес. Той направил Милк Ривър (р. Тетон), сетне я прекосил и понеже бил уморен, се изкачил на едно малко хълмче и легнал да си почине. Докато лежал по гръб, проснат на земята с протегнати ръце, той отбелязал с камъни очертанията на тялото си — глава, крака, ръце и всичко останало. Тези скали може да се видят там и в наши дни. След като си починал, Стареца се отправил пак на север, но по пътя се спънал в една могила и паднал на коленете си. Тогава казал: „Ти си лошо място за препъване“, и издигнал там два големи хълма, които назовал Коленете; те се наричат така и до ден-днешен. Сетне продължил на север и с някои от скалите, които носел със себе си, направил хълмовете Суитграс^[2] (…)

Един ден Стареца решил да създаде жена и дете; направил и двамата — жената и детето, нейния син — от глина. След като ги омесил и им придал човешка форма, той казал на глинените изображения:

— Вие трябва да бъдете хора.

Сетне ги покрил, оставил ги и си тръгнал. На следващата сутрин се върнал на това място и като махнал покривалото, видял, че глинените фигурки малко са се променили. На втората сутрин промяната била по-голяма, а на третата — още по-голяма. На четвъртата сутрин той пак се върнал, снел покривалото, погледнал фигурите и им казал да станат и да ходят; те така и направили. Отишли до реката заедно със своя Създател и там той им казал, че името му е На’пи, Стареца.

Докато стояли край реката, жената го запитала:

— Какво ще стане с нас — вечно ли ще живеем? Ще има ли край животът ни?

Стареца отвърнал:

— Никога не съм мислил за това. Ще трябва да го решим сега. Ще взема онова късче бизонов тор и ще го хвърля в реката. Ако не потъне и се понесе по водата, щом хората умрат, след четири дни пак ще се съживяват отново; смъртта им ще трае само четири дни. Но ако потъне, животът им ще има край.

Той хвърлил късчето изсъхнал тор в реката и то заплувало на повърхността й. Тогава жената вдигнала един камък и рекла:

— Сега пък аз ще хвърля този камък в реката; ако не потъне, ще живеем вечно, а ако потъне, хората ще трябва да умират, за да могат винаги да тъгуват един за друг.

Сетне запратила камъка във водата и той потънал.

— Ето, ти избра — казал Стареца. — Човешкият живот ще има край.^[3]

Подреждането на света, създаването на човека и отсъждането за смъртта са типични теми от приказките за първобитния създател. Трудно е да кажем доколко сериозно или в какъв смисъл хората са вярвали в тях. Препратките в митологичния разказ не са преки, а по-скоро косвени: като че ли Стареца е направил това и това. Много от приказките, които са определени като истории за сътворението в сборниците, несъмнено са били възприемани по-скоро като популярни вълшебни приказки, отколкото като разказ за произхода. Подобно игрово митологизиране е характерно за всички цивилизации — както за високоразвитите, така и за примитивните. Възможно е по-наивните членове на общностите да се отнасят към породените образи с неуместна сериозност, но като цяло не можем да кажем, че те дават израз на някакво учение или местна „митология“. Маорите например, в чиято традиция откриваме една от най-изящните космогонии, имат история за яйце, пуснато от птица в първичния океан. То се пукнало и от него излезли мъж, жена, момче, момиче, прасе, куче и кану. Всички се качили в кануто и отплавали за Нова Зеландия.^[4] Това очевидно е бурлеска по мотива за космическото яйце. От друга страна, жителите на Камчатка напълно сериозно твърдят, че Бог отпърво живеел на небето, но после слязъл на земята. Докато я обхождал със снегоходките си, новата земя поддавала под краката му като тънък, мек лед. И оттогава земята е неравна.^[5] А пък киргизите в Централна Азия разказват как двама от първите човеци останали много дълго без вода и почти щели да умрат от жажда, когато огромният вол, който пасели, им осигурил вода, като разтворил земята с големите си рога. Така били създадени езерата в Киргизстан.^[6]

Много често в митовете и народните приказки се появява една фигура на шут, която постоянно противодейства на добронамерения създател и с която се обясняват злините и трудностите в живота от тази страна на булото. Меланезийците от Нова Британия^[7] разказват как едно загадъчно същество, „този, който бил първи“, нарисувал две човешки фигури на земята, раздрал собствената си кожа и напръскал рисунките с кръвта си. После взел две големи листа и покрил фигурите, които след известно време се превърнали в двама човеци. Имената им били То Кабинана и То Карвуву.

То Кабинана се изкачил сам на една кокосова палма със светложълти плодове, откъснал два, които още не били узрели, и ги хвърлил на земята. Те се счупили и се превърнали в две красиви жени. То Карвуву се възхитил на жените и попитал брат си как се е сдобил с тях.

— Качи се на някоя кокосова палма — казал То Кабинана, — избери два неузрели ореха и ги хвърли на земята.

Но То Карвуву хвърлил кокосовите орехи с върха надолу и жените, които се появили, имали грозни сплескани носове.^[8]

Един ден То Кабинана издялал от дърво риба тум и я пуснал да плува в океана, за да заживее там за вечни времена. Тази риба тум изкарала рибите маливаран на брега, откъдето То Кабинана просто ги събрал. То Карвуву се възхитил на рибата тум и също поискал да направи такава, но като му обяснили как, вместо нея направил акула. И тази акула не изкарала рибите маливаран до брега, ами ги изяла. То Карвуву отишъл разплакан при брат си и му казал:

— Иска ми се да не бях създавал такава риба, тя не прави нищо друго, освен да изяжда останалите.

— Каква е тази риба? — попитал той.

— Ами — отговорил То Карвуву, — направих акула.

— Ти наистина си ужасен — казал брат му. — Направил си я, за да страдат нашите смъртни потомци. Тази твоя риба не само ще изяжда всички останали риби, но ще яде и хора.^[9]

Фигура 63. Хнум оформя сина на фараона на грънчарско колело, докато Тот отбелязва продължителността на живота (папирус, династия на Птолемеите, Египет, ок. III-I в. пр.н.е.)

Зад тези глупави постъпки можем да видим, че първопричината (загадъчното същество, което разрязва собствената си плът) поражда в рамките на света двоен резултат — добър и лош. Историята не е толкова наивна, колкото изглежда.^[10] Нещо повече, в странната логика на последния диалог се загатва метафизичното предсъществуване на един платонически архетип на акулата. Това е идея, присъща на всеки мит. Универсално е и поставянето на антагониста, представителя на злото, в ролята на шута. Дяволите — било яките глупци, било хитрите измамници — винаги са шутове. Въпреки че може да тържествуват във времепространствения свят, и те, и делата им просто изчезват, когато перспективата се измести към трансценденталното. Те бъркат същността с привидността; те символизират неизбежните несъвършенства в царството на привидността и докато се намираме от тази страна на булото, не може да минем без тях.

Черните татари в Сибир разказват, че когато демиургът Паджана оформил първите човешки същества, установил, че не може да създаде дух, който да им вдъхне живот. Затова трябвало да се качи в небесата и да набави души от Кудай, Висшия бог, като междувременно оставил едно куче без козина да пази фигурите, които бил изработил. Докато го нямало, дошъл дяволът Ерлик. Той казал на кучето: „Ти нямаш никаква козина. Ще ти дам златна козина, ако предадеш в моите ръце тези хора без души“. Предложението се харесало на кучето и то предало на изкусителя хората, които пазело. Ерлик ги осквернил със своята храчка, но избягал, щом видял Бог да се приближава, за да ги дари с живот. Бог видял какво било сторено и затова обърнал човешките тела наопаки. Затова имаме храчки и нечистотии в червата си.^[11] Митологиите на народите подхващат историята за сътворението чак от момента, в който трансцендентните еманации навлизат в пространствени форми. Въпреки това те не се различават съществено от великите митологии в оценката, която дават на човешкия живот. Техните символни персонажи съответстват по значимост, често и по характеристики и подвизи на тези от по-висшите иконографии, а приказният свят, из който странстват, е точно този от великите откровения: светът и вечността между дълбокия сън и будното съзнание, зоната, в която Едното се разтрошава на много части и многото се помиряват в Едното.

Фигура 64. Едшу Трикстерът (дърворезба, раковини и кожа; йоруба; Нигерия; XIX — началото на XX в.)

Откъсвайки се от космогоничните асоциации, негативният, шутовско-дяволският аспект на демиургичната сила се превръща в любим герой в забавните истории. Ярък пример за това е Койота от американските равнини. В Европа едно от въплъщенията на тази фигура е Ренар Лисицата^[12].