Джоузеф Кембъл
Героят с хиляди лица (9)

3. Свръхестествена помощ

За тези, които не са отхвърлили повика, първата среща по пътя на героя е тази с фигурата на покровителя (често дребна старица или старец), който снабдява приключенеца с амулети срещу драконските сили, с които му предстои да се сблъска.

Източноафриканското племе уачага от Танганайка^[1] например разказва историята на един много беден човек на име Киазимба, който, отчаян, поел на път към земята, където изгрява слънцето. Той пътувал дълго, уморил се и просто застанал прав, загледан безнадеждно в посока на крайната си цел, когато чул, че някой се приближава отзад. Обърнал се и съзрял грохнала дребна старица. Тя се доближила и го попитала какво прави там. Когато разбрала накъде бил тръгнал, увила дрехата си около него и издигайки се над земята, го отнесла най-горе в небето, където слънцето спирало по средата на деня. И тогава с шум и врява от изток към мястото приближила голяма група хора и сред тях блестящият им предводител, който, когато пристигнал, заклал един вол и седнал да пирува със свитата си. Старицата го помолила да помогне на Киазимба. Предводителят благословил мъжа и го пратил да си върви. И историята разказва, че той се радвал на благодат до края на дните си.^[2]

Сред северноамериканските индианци от Югозапада любимият персонаж в тази роля на доброжелател е Жената паяк — дребна госпожа, приличаща на баба, която живее под земята. Близнаците, богове на войната на племето навахо, тръгнали към къщата на своя баща, Слънцето, и тъкмо били излезли от дома си, следвайки една свещена пътека, когато срещнали тази чудна малка фигура:

Момчетата пътували бързо по свещената пътека и скоро след изгрев, близо до Дсилнаотил, видели от земята да излиза дим. Те отишли до мястото, откъдето излизал пушекът, и открили, че идвал от комина на една подземна стая. Една стълба, черна от пушека, се подавала от дупката. Като погледнали надолу, те видели една стара жена — Жената паяк, — която вдигнала поглед към тях и казала:

— Добре дошли, деца. Влезте. Кои сте вие и отде идете заедно?

Те не й отговорили, но слезли по стълбата. Когато стъпили на пода, тя отново ги попитала:

— Накъде сте тръгнали вие двамата?

— На никъде — отговорили те. — Дойдохме тук, защото нямаме къде другаде да отидем.

Тя им задала същия въпрос четири пъти и всеки път получавала подобен отговор. Тогава им рекла:

— Може би търсите баща си?

— Да — отвърнали те, — само ако знаехме пътя към неговото жилище!

— А! — казала жената. — Пътят до дома на вашия баща Слънцето е дълъг и опасен. Много чудовища живеят между това място и онова и може би, когато стигнете там, баща ви няма да се зарадва да ви види, а ще ви накаже, че сте отишли. Трябва да преминете през четири опасни места — скалите, които премазват пътника, тръстиките, които го нарязват на парченца, кактусите чоя, които го разкъсват на парченца, и врящите пясъци, които го поглъщат. Но аз ще ви дам нещо, което ще укроти враговете ви и ще запази живота ви.

Тя им дала амулет, наречен „перо от чуждоземните богове“, който представлявал обръч с прикрепени две живи пера (пера, отскубнати от жив орел), и още едно живо перо, за да пази живота им. Също така ги научила на вълшебно заклинание, което, ако повтаряли на своите врагове, щяло да укроти гнева им: „Усмири краката си с цветен прашец. Усмири ръцете си с цветен прашец. Усмири главата си с цветен прашец. Тогава краката ти са цветен прашец, ръцете ти са цветен прашец, тялото ти е цветен прашец, умът ти е цветен прашец, гласът ти е цветен прашец. Пътят е прекрасен. Бъди спокоен“.^[3], *2

Фигура 14. Скалите, които премазват, тръстиките, които прерязват (пясъчна картина, навахо, Северна Америка, 1943 г.)

Доброжелателната старица и вълшебната кръстница са добре познати в европейските вълшебни приказки. В легендите за християнските светци тази роля обикновено се играе от Дева Мария. Чрез своето застъпничество тя може да спечели милостта на Отеца. Жената паяк със своята паяжина контролира движението на Слънцето. Героят, който е под покровителството на Космическата майка, не може да бъде наранен. Нишката на Ариадна извежда Тезей невредим от приключението в лабиринта. Това е напътстващата сила, която в творбите на Данте срещаме в женските образи на Беатриче и Дева Мария и се появява във Фауст на Гьоте последователно като Гретхен, Хубавата Елена и Дева Мария. „Ти на надеждата си извор жив“ отправя молитвата си Данте в края на своето благополучно пътуване през опасностите на трите свята:

Така велика си, че който моли

за милост, а на теб не се обляга,

безкрил, желае да лети на воля.

 

И както добрината ти помага

на този, който иска упование,

така предшествуваха молбата блага.

 

В теб милост, красота и състрадание,

в теб всякоя възможна добрина

са вместени в единствено създание.^[4]

Това, което този образ символизира, е благосклонната, покровителстваща сила на съдбата. Тази фантазия е уверение-обещание, че покоят на рая, познат първо в майчината утроба, няма да бъде изгубен; че той подкрепя настоящето и съществува в бъдещето, както и в миналото (че е омегата, както и алфата); че макар всемогъществото да изглежда застрашено от преминаването на праговете и житейските прозрения, покровителстващата сила винаги и вечно присъства в храма на сърцето и дори се крие във или поне зад всичко непознато в света. Човек трябва само да знае и да вярва и вечните пазители ще се появят. Последвал собствения си зов и продължаващ безстрашно да върви по пътя си, въпреки последствията героят открива, че всички сили на несъзнаваното са на негова страна. Самата майка природа го подкрепя в трудната задача. И когато делата на героя съвпадат с това, за което неговата общност е готова, той сякаш действа в унисон с великия ритъм на историческия процес. „Чувствам се воден — казва Наполеон в началото на своя поход към Русия — към някаква цел, която не зная. Достигна ли я, не съм ли вече необходим, ще е достатъчен и един атом, за да ме унищожи. Но дотогава всички човешки сили не биха могли да ми сторят нещо.“^[5]

Фигура 15. Вергилий води Данте (мастило върху пергамент, Италия, XIV в.)

Нерядко свръхестественият помощник е в мъжки облик. Във фолклорните приказки това може да е някой малък горски човек, вълшебник, отшелник или ковач, който се появява, за да даде амулетите и съветите, които ще са нужни на героя. В по-развитите митологии този персонаж е разгърнат във великия образ на водача, учителя, лодкаря, превеждащ душите в отвъдното. В старогръцките митове това е Хермес — Меркурий, в египетските обикновено е Тот (богът ибис, богът павиан), в християнството — Светият Дух.^[6] Във Фауст на Гьоте мъжът водач е Мефистофел и нерядко акцентът пада върху опасния аспект на тази „изменчива“^[7] фигура, защото той е този, който примамва невинните души в царството на изпитанията. В творбата на Данте тази роля се играе от Вергилий, който я отстъпва на Беатриче на прага на рая. Закрилящ и опасен, съвместяващ едновременно майчиния и бащиния аспект, този свръхестествен принцип на покровителството и наставничеството обединява в себе си всички неопределености на несъзнаваното — като по този начин изразява подкрепата за нашата съзнателна личност от страна на другата, по-обширна система, но също така показва и неразгадаемостта на водача, когото следваме, рискувайки всички наши разумни цели.

Следният сън е ярък пример за сливането на противоположностите в несъзнаваното: „Сънувах, че съм отишъл на улица с бордеи при едно от момичетата. Когато влязох при нея, тя се превърна в мъж, който лежеше полуоблечен на един диван. Той ми каза: «Нали не те притеснява (че сега аз съм мъж)?». Мъжът изглеждаше възрастен, с побелели бакенбарди. Приличаше ми на главния лесничей, който беше близък приятел на баща ми“^[8]. „Всички сънища — отбелязва д-р Щекел — показват склонност към бисексуалност. Когато бисексуалността не може да бъде възприета, тя бива скрита в латентното съдържание на съня.“^[9]

Героят, на когото се явява такъв помощник, обикновено е отвърнал на повика. Всъщност повикът е първият знак за приближаването на този жрец на инициацията. Но свръхестественият пазител може да дойде дори и при тези, които, изглежда, са затворили сърцата си, защото, както видяхме: „Всемилостив е Аллах“.

И така се случило, сякаш случайно, че в древната изоставена кула, където спял Камр аз-Заман, персийският принц, имало римски кладенец^[10], в който живеела една жена джин, потомка на Иблис Прокълнатия, на име Маймуна, дъщеря на Ал Димирят, прочут цар на джиновете.

Сравнете джинията Маймуна с жабата от приказката. В предмохамеданска Арабия джиновете били демони, обитаващи пустините и дивите места. Космати и безформени или пък приличащи на животни — щрауси или змии, те били много опасни за незащитен човек. Пророкът Мохамед признава съществуването на тези езически духове^[11] и ги включва в мохамеданската система, според която под Аллах има три вида разумни същества: ангелите, създадени от светлина, джиновете — от бездимен огън, и човекът — от пръстта на земята. Джиновете имат способността да приемат каквато форма си пожелаят, но не по-тежка от същността на огъня и дима и така могат да станат видими за смъртните. Има три класа джинове: летящи, вървящи и плуващи. Смята се, че много от тях са приели правата вяра и се смятат за добри, останалите са лоши. Последните живеят и работят в близко сътрудничество с падналите ангели, чийто предводител е Иблис (Носещият отчаяние).

Камр аз-Заман продължил да спи до първи петли, а Маймуна излязла от римския кладенец и тръгнала към небесната твърд, за да подслуша тайно разговора на ангелите, но когато стигнала отвора на кладенеца, видяла, че в стаята в кулата проблясва светлина, което било необичайно. Зачудила се, приближила се, влязла през вратата и видяла застланото легло, в което лежало човешко същество, над главата му горяла восъчна свещ, а в краката фенер. Тя сгънала криле, застанала до леглото и дръпнала завивката, откривайки лицето на Камр аз-Заман. И застинала неподвижно цял час във възхита и удивление. „Благословен да е Аллах! Той е най-добрият творец!“, възкликнала Маймуна, когато се осъзнала, защото тя била вярващ джин.

След това си обещала, че няма да навреди на Камр аз-Заман, и се разтревожила да не би, докато се намира в това изоставено място, той да бъде убит от някой от нейните роднини, маридите^[12]. Навела се над него, целунала го между очите и след това дръпнала обратно покривалото върху лицето му. Малко по-късно разперила криле и издигайки се във въздуха, полетяла нагоре, докато приближила най-долното от небесата.

Дали било случайност, или съдба, но летящата Маймуна изведнъж чула близо до нея шумно пляскане на криле. Проследявайки звука, открила, че той идвал от един ифрит на име Дахнаш. Тя се спуснала към него като ястреб и когато той я видял и разпознал, че е Маймуна, дъщерята на царя на джиновете, много се уплашил, разтреперил се и я замолил да го пощади. Но Маймуна поискала да узнае откъде идвал в този час на нощта. Той отговорил, че се връща от островите в Островното море в Китай, владенията на цар Гаюр, господар на островите и моретата и на Седемте палата.

— Там — казал той — видях неговата дъщеря, на която Аллах не е създал равна по красота в нейното време.

И започнал да хвали принцеса Будур.

— Носът й прав е — рекъл той — като остър меч, а бузите й алени — руйно вино искрящо! Устните й — като алени макове, мъхнати като корал и ахати. Слюнката й е сладка като вино — то носи забрава и любовната жажда утолява. Езикът бистър ум разкрива, за всичко красноречив отговор тя намира. А видиш ли гръдта й, оставаш поразен и шепнеш: „Създателю, бъди благословен!“. От нея се спускат закръглени и нежни ръце, досущ както е казал за тях обезумелият от любов поет:

Ако не бяха гривните, ръце потоци бели

през нейните ръкави биха се излели^[13]

Възхвалата на нейната красота продължила и когато Маймуна чула всичко, останала безмълвна в удивление. Дахнаш подхванал отново и описал могъщия цар, нейния баща, неговите богатства и Седемте палата, както и историята на нейния отказ да се омъжи.

— И аз — казал той, — о, господарке, отивам при нея всяка нощ и се наслаждавам на хубостта й и я целувам между очите, но заради любовта си към нея не й навреждам с нищо.

Той пожелал Маймуна да отиде с него до Китай, за да види красотата, прелестна, осанката и съвършенството на пропорциите на принцесата.

— А след това, ако желаеш — рекъл той, — накажи ме или ме пороби, понеже ти се разпореждаш и нареждаш.

Маймуна била възмутена, че някой смее да възхвалява друго същество на земята, след като току-що била зърнала Камр аз-Заман. „Уф! Уф!“ — викнала тя. Изсмяла се на Дахнаш и плюла в лицето му.

— Наистина тази нощ видях един младеж — казала тя, — когото, ако зърнеш макар насън, ще се вкамениш от удивление и ще ти потекат лиги от устата.

И тя разказала неговата история. Дахнаш отказал да повярва, че някой може да е по-красив от принцеса Будур, и Маймуна му заповядала да слезе долу с нея и да види.

— Слушам и изпълнявам — казал Дахнаш.

И така, те слезли и кацнали в салона. Маймуна поставила Дахнаш до леглото, протегнала ръка и дръпнала копринената завивка от лицето на Камр аз-Заман и то грейнало, светнало, блеснало и засияло като изгряващото слънце. Тя го погледнала за момент, после се обърнала остро към Дахнаш и казала:

— Виж, о, проклетнико, и не бъди най-подъл безумец. Аз съм жена, но той покори сърцето ми.

— Кълна се в Аллах, о, господарке, простено ти е — заявил Дахнаш, — но трябва да отчетем още нещо и то е, че женската красота е различна от мъжката. По милостта на Аллах този твой любимец най-много е лика-прилика на моята любимка по красота и прелест, изящество и съвършенство. Сякаш и двамата са излети в един и същи калъп.

Светлината в погледа на Маймуна помръкнала, когато чула тези думи, и тя нанесла такъв свиреп удар с крилото си по главата на Дахнаш, че за малко да го довърши.

— Призовавам те — наредила тя — в името на красотата на моя любимец, върви веднага, о, проклетнико, и донеси тук любимката си, която така наивно и глупаво обичаш, и се върни бързо, за да ги сложим двамата заедно и да ги погледнем, докато спят един до друг. Така ще разберем кой е по-красив и с по-голяма хубост от двамата.

И така, благодарение на нещо, случващо се в зона, която изобщо не осъзнавал, съдбата на противящия се на живота Камр аз-Заман започнала да се сбъдва без участието на неговата съзнателна воля.^[14]