Джоузеф Кембъл
Героят с хиляди лица (39)

5. Героят като император и като тиран

Героят на действието е движещата сила на цикъла, продължаващ в настоящия момент импулса, дал първи тласък на света. Тъй като нашите очи са затворени за парадокса на двойния фокус, ние виждаме подвига като постигнат от могъща десница сред опасности и болка, докато от другата перспектива, както в архетипното убиване на дракона Тиамат от Мардук, той само кара неизбежното да се случи.

Най-великият герой обаче не е този, който просто продължава динамиката на космогоничния цикъл, а този, който отново отваря очите, за да може — сред цялото неспирно движение, сред всички наслади и страдания на световната панорама — Единното Присъствие пак да бъде видяно. Това изисква по-дълбока мъдрост от другото и дава като резултат модел не на действие, а на смислово представяне. Символът на първия модел е добродетелният меч, а на втория — скиптърът на властта или книгата на закона. Характерното приключение на първия е спечелването на невястата — невястата е животът. Приключението на втория е отиването при бащата — бащата е невидимото неизвестно.

Приключенията от втория тип попадат директно в моделите на религиозната иконография. Дори в най-простата фолклорна приказка изведнъж откриваме дълбочина, когато синът на девицата един ден се обърне към майка си с въпроса: „Кой е баща ми?“ Въпросът докосва проблема за човека и невидимото. Неизбежно следват познатите митологични мотиви за помирението.

Героят на народа пуебло, Стомничко, задал въпроса на майка си.

— Кой е баща ми? — рекъл той.

— Не знам — отговорила тя.

Той пак я попитал:

— Кой е баща ми? — Но тя само плачела и не отговаряла. — Къде е домът на баща ми?

Майка му не можела да му отговори.

— Утре ще намеря баща си.

— Не можеш да намериш баща си — казала му тя, — аз никога не съм излизала с момче, така че няма къде да търсиш баща си.

Но момчето настояло:

— Аз имам баща, знам къде живее, ще отида да го видя.

Майката не искала той да тръгва, но момчето било непреклонно. Така че рано на следващата сутрин тя му приготвила обяд и той поел на югоизток, където наричат извора Уайю Поуиди — Конското плато. Приближавайки се към извора, забелязал някой да се отдалечава оттам. Тръгнал към него. Това бил мъж. Той попитал момчето:

— Къде отиваш?

— Отивам да видя баща си — отговорило то.

— Кой е баща ти? — попитал мъжът.

— Ами, баща ми живее в този извор.

— Никога няма да намериш баща си.

— Е, искам да вляза в този извор, той живее в него.

— Кой е баща ти? — отново попитал мъжът.

— Мисля, че ти си баща ми — отговорило момчето.

— Откъде знаеш, че аз съм баща ти? — учудил се мъжът.

— Ами, знам, че ти си баща ми.

Тогава мъжът просто го погледнал, за да го уплаши. А момчето продължило да твърди:

— Ти си баща ми!

Съвсем скоро мъжът казал:

— Да, аз съм баща ти. Излязох от извора, за да те посрещна — и сложил ръка около врата на момчето.

Бащата много се зарадвал, че синът му бил дошъл, и го завел вътре в извора.^[1]

Там, където целта на усилията на героя е да открие неизвестния баща, основната символика остава тази на проверките и саморазкриващия се път. В горния пример проверката е сведена до настоятелните въпроси и плашещия поглед. В по-ранната история за Жената мида синовете бяха изпитани с бамбуков нож. В нашия обзор на приключението на героя видяхме докъде може да стигне суровата взискателност на бащата. За паството на Джонатан Едуардс той се превръща в същински огър.

Героят, благословен от бащата, се завръща, за да представлява бащата сред хората. Като учител (Мойсей) или император (Хуанди), неговата дума е закон. Тъй като сега героят е поставен в средоточието на източника, той прави видими покоя и хармонията на центъра. Той е отражение на оста на света, от която се разпростират концентричните кръгове — Световната планина, Световното дърво — той е съвършеното микрокосмическо огледало на макрокосмоса. Да го видиш, означава да разбереш смисъла на съществуването. От неговото присъствие произтича благодат; думата му е вятърът на живота.

Но в характера на представляващия бащата може да покълне поквара. Подобна криза е описана в зороастрийската персийска легенда за Джамшид, царя през Златния век.

Към трона всички гледаха; чуваха и виждаха

единствено Джамшид, той сам бе цар,

поемаха му всяка мисъл; и в своята възхвала

и обожание към този смъртен мъж

забравиха великия Създател да почитат.

Той с гордост към дворяните изрече,

опиянен от шумното им възхищение:

„Аз съм ненадминат, защото на мен

земята дължи науката си, нивга не е имало

царство като моето, тъй благодетелно

и славно, което от земите хорски

прогони болест и лишения. Радости и мир

от мен произхождат, всичко добро и хубаво

очаква моята повеля; гласът всемирен

обявява величието на мойта власт

отвъд човешко всяко въображение

и мен — единствен властелин в света“.

Щом думите от устните му се откъснали,

тез думи нечестиви и оскърбителни за небесата,

великолепието му земно намаляло —

езиците все по-шумно и нахално зазвучали.

Светлината на Джамшид отслабнала, блясъкът помръкнал.

Каква поука тук се крие? „Когато цар си,

покорни са слугите ти, но който в гордостта си

почитта към своя Бог забравя,

в дома и къщата си кани разрушение.“

И щом видя на хората си дързостта,

разбра, че предизвикал е гнева на небесата,

и ужас го обхвана.^[2]

Корените на персийската митология се крият в общата индоевропейска система, която от аралско-каспийските степи се разпространява към Индия и Иран, както и към Европа. Главните божества в най-ранните свещени писания (Авеста) на персите съответстват съвсем пряко на тези в най-ранните индийски текстове (Ведите: вж. с. 112 по-горе). Но двете разклонения попадат под значително различаващи се влияния в новите си домове: ведическата традиция постепенно се подчинява на дравидските индийски сили, а персийската — на шумеро-вавилонските.

В началото на I хил. пр.н.е. пророкът Заратустра (Зороастър) реформира персийската религия в съответствие със строгия дуализъм на доброто и злото начало, на светлината и тъмнината, на ангелите и дяволите. Тази криза засяга дълбоко не само персийските религиозни вярвания, но и тези на техните поданици юдеите, а по този начин (векове по-късно) повлиява и върху християнството. Тя представлява радикално отдалечаване от по-разпространената митологична интерпретация на доброто и злото като следствия, произтичащи от един неповторим източник на съществуването, който се издига над всички полярни противоположности и ги помирява.

Персия е залята от последователите на Мохамед през 642 г. Тези, които не приемат новата религия, биват избити. Една малка група перси успява да избяга в Индия, където те живеят и до ден-днешен и са наричани „парсите“ („персийците“) от Мумбай. След около три века обаче настъпва мохамеданско-персийска литературна „реставрация“. Големите имена в този процес са: Фирдоуси (940-1020?), Омар Хаям (?-1123?)^[3], Низами (1140–1203)^[4], Джалал ад-Дин Руми (1207–1273), Саади (1184–1291)^[5], Хафез (?-1389?)^[6] и Джами (1414–1492). Поемата Шах-наме (Книга за царете) на Фирдоуси е разказ в прости и тържествени стихове за историята на древна Персия до мохамеданското нахлуване.

След като престава да приписва даровете на своето царуване на техния трансцендентен източник, царят разрушава стереоскопичната визия, която самият той трябва да поддържа. Той вече не е посредникът между двата свята. Перспективата на хората става плоска, включвайки единствено човешкия аспект на уравнението, а досегът с висша сила става невъзможен. Идеята, сплотяваща обществото, е изгубена. Грубата сила е единственото, което го държи. Императорът се превръща в тирана огър (Ирод — Нимрод), узурпатора, от когото сега светът трябва да бъде спасен.