Джоузеф Кембъл
Героят с хиляди лица (14)

3. Жената като изкусителка

Мистичният брак с богинята — владетелка на света, е символ на пълното господство на героя над живота, защото жената е живот, а героят — негов познавач и господар. А изпитанията, през които преминава преди своето върховно преживяване и подвиг, са символ на онези кризи в осъзнаването, чрез които съзнанието му се разширява и развива, за да понесе пълната власт над майката унищожителка, неговата неизбежна невяста. С това той узнава, че той и бащата са едно — той е на мястото на бащата.

Така формулиран в своята крайност, проблемът като че ли звучи далеч от делата на обикновените човешки същества. Въпреки това обаче всеки неуспех в справянето с дадена житейска ситуация трябва в крайна сметка да бъде приписан на определено ограничение на съзнанието. Войните и емоционалните изблици са заместители на невежеството; съжаленията са закъснели прозрения. Целият смисъл на вездесъщия мит за пътя на героя се крие в това, че той служи като универсален модел за мъжете и жените, на каквото и ниво да се намират те. Затова е формулиран възможно най-общо.

Индивидът трябва само да открие своята позиция по отношение на тази общочовешка формула и след това да й позволи да му помогне да премине през стените на собствените си ограничения. Кои и къде са неговите огри? Те са отражение на нерешените загадки на собствената му човешка природа. Кои са идеалите му? Те са знаците на неговото схващане за живота.

В кабинета на съвременния психоаналитик етапите на приключението на героя отново излизат наяве в сънищата и халюцинациите на пациента.

Една по една дълбините на незнанието за самия себе си получават ясни измерения с помощта на аналитика, влязъл в ролята на помагача, жреца на посвещаването. И винаги, след като отмине първото вълнение от тръгването на път, приключението се превръща в пътуване през мрак, ужаси, отвращение и фантасмагорични страхове.

Основната причина за това странно затруднение се крие във факта, че нашите съзнателни представи за това какъв трябва да е животът много рядко съвпадат с това какъв наистина е животът. Обикновено ние отказваме да допуснем колко всеобхватна е вътре в нас или в нашите приятели тази напориста, самозащитна, зловонна, кръвожадна, развратна, трескава възбуда, която е самата същност на живата клетка. По-скоро сме склонни да я парфюмираме, варосаме и преизтълкуваме, като междувременно си представяме, че всички въшки в мехлема и всички косми в супата са по вина на някой неприятен друг.

Но когато внезапно ни стане ясно — или сме принудени да осъзнаем, — че всичко, което мислим или правим, е неизбежно покварено от миризмата на плътта, тогава нерядко преживяваме момент на отвращение: животът, всяка житейска постъпка, органите на живота, по-специално жената като великия символ на живота стават непоносими за чистата, чиста, пречиста душа.

Да би могла таз омърсена плът

като зацапан сняг да се стопи

и върне във пречистена роса

или всевишният да бе допускал

самоубийството! О, боже, боже!

Така възкликва великият изразител на това преживяване Хамлет:

Как чужд, безсмислен, плосък ми се вижда

тоз свят със нравите му! Пфу, че гадост!

Пфу, сякаш е запусната градина,

останала до семе! В пълна власт

на туй, което е трънак и плевел,

сред гнус и смрад! Пфу! Пфу! Дотам да стигне!^[1]

Невинната наслада на Едип, когато за първи път обладава царицата, се превръща в агония на духа, щом научава коя е жената. Подобно на Хамлет, той е преследван от моралния образ на бащата. Подобно на Хамлет, той се отвръща от хубавото в света, за да търси в мрака по-висше царство от това на разточителната и непоправима майка, обременена с кръвосмешение и прелюбодеяние. Търсачът на живота отвъд живота трябва да я преодолее, да потисне изкушението на нейния зов и да се извиси до неопетнения ефир отвъд.

Глас божи го зовеше и повтаряше:

„Едипе, хей, Едипе, хей, защо стоиш?

Защо не тръгваш? Много се забавихме!“^[2]

Там, където това отвращение на Едип — Хамлет продължава да преследва душата, светът, тялото и преди всичко жената се превръщат в символ вече не на победата, а на поражението. Тогава една монашеско-пуританска, отричаща света етична система незабавно и радикално трансформира всички митологични образи. Героят вече не може да отдъхне невинно в обятията на богинята на плътта, защото тя вече е царица на греха.

Докато човек обича това смъртно тяло — пише индуисткият монах Шанкара Ачаря, — той остава нечист и по всякакъв начин бива обезпокояван от враговете си. Той е изложен още на болест, смърт и прераждане. Но когато медитира върху Атман като чистия, непроменливия, като олицетворение на доброто, той се освобождава от всяко зло. (…) Освободи се напълно от тази обвивка, тялото, което е лениво и покварено. След това не мисли никога повече за себе си. Да си спомняш за собствената си храчка е само гнусно.^[3]

Тази гледна точка е позната на Запад от живота и писанията на светците.

Когато св. Петър забелязал, че дъщеря му Петронила станала твърде красива, той измолил с Божията помощ тя да легне болна от треска. Един ден, когато учениците му били с него, Тит му казал: „Ти, който лекуваш всички страдания, защо не направиш така, че да стане Петронила от леглото си?“ А Петър му отвърнал: „Защото съм доволен от състоянието й каквото е“. С това съвсем не искал да каже, че няма силата да я излекува, защото веднага след това й казал: „Стани, Петронила, и бързичко ни сервирай!“ Младото момиче се изцерило, станало и дошло да им сервира. Но когато приключило, баща й казал: „Петронила, върни се в леглото си!“ Тя се върнала в постелята и веднага била завладяна от треската. А след време, когато станала съвършена в любовта си към Бог, баща й възстановил идеалното й здраве.

По това време един благородник на име Флак, поразен от нейната красота, дошъл да моли за ръката й. Тя му отвърнала: „Ако искаш да се ожениш за мен, изпрати група девойки да ме съпроводи до дома ти!“ Но когато те пристигнали, Петронила веднага се отдала на пост и молитва. Получила причастие, легнала на легло и след три дни предала Богу дух.^[4]

Като дете свети Бернар от Клерво страдал от главоболие. Един ден дошла да го види млада жена, за да облекчи страданията му с песните си. Но детето я изгонило от стаята с негодувание. И Бог го възнаградил за усърдието, защото той веднага станал от леглото и бил изцерен.

След това старият враг на човека, като усетил, че малкият Бернар има такъв добродетелен нрав, впрегнал силите си да постави капани пред неговото целомъдрие. Когато веднъж под подстрекателството на дявола детето гледало дълго време една жена, изведнъж се засрамило от себе си, влязло в ледените води на едно езерце, за да се накаже, и останало там, докато измръзнало до кости. Друг път, докато Бернар спял, една чисто гола девойка легнала в леглото му. Той усетил присъствието й, отстъпил безмълвно своята част на леглото, обърнал се на другата страна и продължил да спи. След като го галила и милвала известно време, нещастната девойка била така завладяна от срам въпреки безсрамието си, че станала и избягала, изпълнена с ужас от себе си и с възхищение от младия мъж.

А веднъж, когато Бернар заедно с приятели приел гостоприемството на една заможна дама, тя, забелязвайки красотата му, била обладана от страстно желание да спи с него. Същата нощ станала от леглото си, отишла и легнала до госта си. Но в мига, в който усетил някого близо до себе си, той започнал да вика: „Крадец! Крадец!“. Жената веднага избягала, цялата къща се вдигнала на крак, запалили фенерите и всички се заоглеждали за крадеца. Но тъй като не намерили никого, всички се върнали по леглата си и заспали, с изключение на дамата, която, не можейки да затвори очи, отново станала и се вмъкнала в леглото на своя гост. Бернар започнал да вика: „Крадец!“ И отново се вдигнала тревога и започнало търсене! След това дори и трети път дамата си позволила да бъде отблъсната по този начин, като накрая се отказала от порочния си план — било от страх, било от обезсърчаване. Когато си тръгнали на другия ден, спътниците на Бернар го попитали защо бил сънувал крадци цяла нощ. А той им отвърнал: „Наистина трябваше да отблъсна атаките на крадец, защото домакинята се опита да ми отмъкне съкровище, което, ако бях загубил, никога нямаше да мога да си върна“.

Всичко това убедило Бернар, че е твърде рисковано да се живее с дявола. Затова решил да се откаже от света и да влезе в монашеския Орден на цистерианците.^[5]

Но нито манастирските стени, нито дори усамотеността на пустинята могат да осигурят защита срещу женското присъствие, защото, докато плътта на отшелника е още върху костите му и пулсира, образите на живота ще продължават да нахлуват в съзнанието му. Свети Антоний, който се отдал на аскетизъм в египетската Тиваида, бил безпокоен от сладострастни халюцинации, скалъпени от дяволици, привлечени от магнетичното му уединение. Видения от този вид, с неустоимо привлекателни бедра и гърди, горящи от желание да бъдат докоснати, са познати във всички отшелнически убежища в историята. Ah! bel ermite! bel ermite! (…) Si tu posais ton doigt sur mon épaule, ce serait comme une traînée de feu dans tes veines. La possession de la moindre place de mon corps t’emplira d’une joie plus véhémente que la conquête d’un empire. Avance tes lèvres!.^[6]

Котън Матър от Нова Англия пише:

Пустошта, през която преминаваме на път за Обетованата земя, цялата е пълна с летящи огнени змейове. Но, слава на Бога, никой от тях до този момент не се е насочил към нас, за да ни смути сериозно! Целият ни път към рая минава покрай бърлоги на лъвове и планини с леопарди; има невероятни тълпи от дяволи по пътя ни. (…) Ние сме бедни пътешественици в свят, който е царство на дявола, затвор на дявола; свят, в който дяволът е заел всяко кътче с разбойнически банди, които да тормозят обърналите взор към Цион.^[7]