Джоузеф Кембъл
Героят с хиляди лица (28)

4. В пространството — живот

Първият резултат от космогоничните еманации е рамкирането на световната сцена на пространството; вторият е създаването на живот в тази рамка — живот, поляризиран за самовъзпроизвеждане чрез дуалната форма на мъжкото и женското. Целият процес може да бъде представен със сексуални понятия като бременност и раждане. Тази идея е изразена превъзходно в друга метафизична генеалогия на маорите:

От зачеването — плоденето,

от плоденето — мисълта,

от мисълта — паметта,

от паметта — съзнанието,

от съзнанието — желанието.

 

Думата стана плодовита;

тя заживя със слабото сияние;

тя роди нощта: великата нощ, дългата нощ,

най-нисшата нощ, най-висшата нощ,

плътната нощ, която може да бъде усетена,

нощта, която може да бъде докосната,

нощта, която не може да бъде видяна,

нощта, завършваща със смърт.

 

От нищото — пораждането,

от нищото — плоденето,

от нищото — изобилието,

силата на плоденето,

живото дихание.

То заживя с празното пространство и породи

атмосферата, която е над нас.

 

Атмосферата, която се носи над земята,

великата небесна твърд над нас,

Заживя с ранната зора и луната се роди.

Атмосферата над нас

заживя с греещото небе

и оттам произлезе слънцето.

Луната и слънцето бяха хвърлени горе

като главни очи на небето:

после Небесата станаха светли:

ранната зора, ранният ден, денят по пладне:

блясъкът на деня от небето.

Небето горе заживя с Хауайки^[1]

и породи земята.^[2]

Фигура 58. Тангароа, създаващ боговете и хората

(дърворезба, остров Руруту, началото на XVIII в.)}

Около средата на XIX в. Пайоре, върховният вожд на полинезийския остров Анаа, създал рисунка, изобразяваща началата на сътворението. Първият елемент на рисунката бил малко кръгче, съдържащо два елемента: Те Туму — „основата“ (от мъжки пол) и Те Папа — „скалния пласт“ (от женски пол).^[3]

Фигура 59. Схема на сътворението от Туамоту Долу: Космическото яйце. Горе: Появяват се хората и оформят Вселената (Туамоту, XIX в.

*

Вселената — казва Пайоре — била като яйце, което съдържало Те Туму и Те Папа. То най-накрая се пукнало и породило три пласта един над друг — един отдолу, подкрепящ другите два. На най-долния пласт останали Те Туму и Те Папа, които създали човека, животните и растенията.

Първият човек бил Матата, родил се без ръце. Той умрял малко след като дошъл на този свят. Вторият бил Аиту, който имал една ръка, но нямал крака. Той също умрял като по-възрастния си брат. Най-накрая третият човек бил Хоатеа (Небе — пространство) и той бил съвършено оформен. След това се родила жена на име Хоату (Плодородие на земята). Тя станала съпругата на Хоатеа и от тях произлязла човешката раса.

Когато най-долният пласт се изпълнил с творения, хората направили отвор в средата на горния пласт, така че да могат да се качат и на него. Те се установили там, като взели със себе си растения и животни от долния пласт. След това повдигнали третия пласт (така че да оформи таван на втория) (…) и накрая се установили и на него, така че човешките същества имали дом на три места. Над земята били небесата, също едно над друго, достигащи до долу и подкрепяни от съответните свои хоризонти, като някои били свързани с тези на земята. И хората продължили да работят, разпростирайки по същия начин едно небе над друго, докато всичко се подредило.^[4]

Основната част от нагледното описание на Пайоре показва как хората разстилат света, стъпили един другиму на раменете, за да повдигнат небесата. На най-долния слой на този свят се виждат двата първични елемента Те Туму и Те Папа. От лявата им страна са растенията и животните, които те родили. А отдясно може да видим първия човек — деформиран — и първите успешни мъже и жени. На най-горното небе виждаме пожар, заобиколен от четири фигури, който илюстрира едно събитие от ранната история на света: „Сътворението на света едва било приключило, когато Тангароа, който обичал да прави злини, запалил пожар на най-високото небе, като целял да разруши всичко. Но за щастие, Таматуа, Ору и Руануку видели как пожарът се разраства, бързо се изкачили от земята и загасили пламъците“^[5].

Образът на космическото яйце е познат в много митологии, появява се в старогръцката орфическа митология, в египетската, финската, будистката и японската.

В началото този свят бе просто небитие — четем в един свещен индуистки текст. — Той се яви. Той се разви. Той се превърна в яйце. То се измъти в продължение на една година. То се разцепи на две. Една от двете яйчени черупки стана сребърна, другата — златна. Тази, която бе сребърна, е земята. Тази, която бе златна, е небето. Това, което бе външната ципа, са планините. Това, което бе вътрешната ципа, са облаците и мъглата. Това, което бе вените, са реките. Това което бе течността вътре, е океанът. А това, което се роди отвътре, е слънцето ей там.^[6]

Черупката на космическото яйце е световната рамка на пространството, а плодородната зародишна сила вътре в нея символизира неизчерпаемата жизнена динамика на природата.

„Пространството е безгранично посредством повторението на формата, не посредством безкрайно разширяване. Това, което е, е черупка, носеща се в безбрежността на това, което не е.“ Тази кратка формулировка на един съвременен физик, обрисуваща картината на света такъв, какъвто той го вижда през 1928 г.^[7], извиква представата именно за митологичното космическо яйце. Освен това еволюцията на живота, описана от съвременната биология, е темата на ранните етапи от космогоничния цикъл. И накрая, унищожението на света, което физиците ни казват, че ще настъпи с угасването на нашето слънце и пълното изразходване на целия Космос^[8], е предизвестено от белега, останал след пожара на Тангароа — пагубните за света въздействия на създателя — разрушител, постепенно ще се усилват, докато най-сетне във втората част на космическия цикъл всичко потъне в морето на блаженството.

Нерядко космическото яйце се разчупва, за да освободи напираща отвътре величествена фигура в човешка форма. Това е антропоморфното олицетворение на възпроизвеждащата сила, Могъщия човек^[9], както се нарича в Кабала. „Могъщият Та’ароа^[10], чието проклятие била смъртта, той е създателят на света.“ Това научаваме в Таити, друг от островите в Южно море.^[11]

„Той бил сам. Нямал баща, нито пък майка. Та’ароа просто живеел в празнотата. Нямало земя, нито небе, нито море. Земята била безформена — нямало здрава основа. Тогава Та’ароа казал:

О, пространство за земя, о, пространство за небе,

безполезен свят там долу, съществуващ във безформие,

непрекъснато и непрекъснато от време незапомнено,

безполезен свят там долу, разпростри се!

Лицето на Ta’apoa се показало навън. Черупката на Ta’apoa се смъкнала надолу и станала земя. Ta’apoa погледнал — земята била възникнала, морето било възникнало, небето било възникнало. Ta’apoa живял богоподобно, съзерцавайки творението си.“^[12]

Египетски мит разкрива как демиургът създал света чрез мастурбиране.^[13] Индуистки мит го изобразява в йогистка медитация, като формите на вътрешното му зрение излезли от него (за негово собствено изумление) и се наредили наоколо като пантеон от великолепни богове.^[14] А в друг разказ от Индия Всеотецът първо се разделя на мъжко и женско начало и след това създава всички същества по видове:

В началото атма наистина беше във формата на пуруша. Той се огледа и не видя друг освен себе си. „Аз съм това (со хам асми)“ — това каза най-напред. Така се появи думата „аз“ (ахам). Тъкмо затова и сега запитаният отначало казва „аз съм“ и (след това) другото име, което е негово. (…)

Той се страхуваше. Затова самотният се страхува. И той се почуди: „Няма никой освен мен, от кого се страхувам?“. Тогава неговият страх се махна. (…) Той не се радваше; затова самотният не се радва. Той пожела втори. Той стана като мъж и жена, събрани в прегръдка. Той раздели себе си на две части, така се появиха съпругът и съпругата. „Затова сме като двете половини на едно грахово зърно.“^[15] (…) Той се съедини (с нея) — така се родиха хората.

Тя си помисли: „Как, след като ме роди от себе си, се съединява с мен? Да, ще се скрия“. Тя стана крава, той пък — бик, той се съедини с нея, така се родиха кравите. Тя стана кобила, той пък — жребец, тя — магарица, той пък — магаре, съедини се с нея, така се родиха еднокопитните. Тя стана коза, той пък — козел, тя овца, той пък — овен, и се съедини с нея, така се родиха козите и овцете. Така всичко, което е по двойки, чак до мравките, всичко това създаде той.

Той разсъди: „Наистина аз съм Вселената, аз наистина сътворих всичко това“.

Така той стана Вселената.^[16]

Според тези митологии устойчивият субстрат на индивида и на прародителя на Вселената е един и същ, затова демиургът в този мит е наречен „Себе“^[17]. Източният мистик открива това дълбоко скрито, устойчиво присъствие в неговото първично андрогинно състояние, когато се потопи, медитирайки, в собствения си вътрешен свят.

Него, от когото небето, земята и атмосферата

са изтъкани, и умът, заедно с всички жизнени дихания,

Него само познавай като единствената Душа.

Други думи отпращай. Той е мостът към безсмъртието.^[18]

Така, макар тези митове за сътворението да разказват за най-далечното минало, същевременно те говорят за настоящия произход на индивида.

Всяка душа и дух — четем в юдейския Зохар, — преди да влезе в този свят, се състои от мъжка и женска половина, обединени в едно същество. Когато се спуснат на тази земя, двете части се разделят и вдъхват живот на две различни тела. При женитбата Светият, благословено да е името му, който познава всички души и духове, ги събира отново, както са били преди, и те отново съставляват едно тяло и една душа, формирайки, както и преди, дясната и лявата половина на един индивид. (…) Този съюз обаче е повлиян от делата на мъжа и начина, по който се държи. Ако мъжът е чист и неговото поведение радва очите на Бог, той го съединява с тази женска половина на неговата душа, която е била негова съставна част преди раждането му.^[19]

Този кабалистичен текст е коментар към сцената в Битие, в която Ева се ражда от Адам. Подобна идея се появява в Пирът на Платон. Според този мистицизъм на сексуалната любов върховното преживяване на любовта е осъзнаването, че под илюзията за двойност се крие тъждественост: „всеки е и двете“. Това осъзнаване може да се разшири и да премине в откритието, че под многобройните индивидуалности в цялата заобикаляща ни Вселена — хора, животни, растения, дори минерали — се крие тъждественост. При което преживяването на любовта става космическо и образът на възлюбения, който първоначално разкрива това видение, израства и се превръща в огледало на сътворението. Човекът, който познава подобно преживяване, владее това, което Шопенхауер нарича „науката за красотата във всичко“. Той „крачи нагоре и надолу из тези светове, хранейки се с каквото пожелае, приемайки каквато форма пожелае“; той седи и пее песента на вселенското единство, която започва така: „О, прелестно! О, прелестно! О, прелестно!“.^[20]