Джоузеф Кембъл
Героят с хиляди лица (10)

4. Прекрачване на първия праг

С помощта и напътствията на олицетворенията на съдбата си героят поема към своето приключение, докато не среща „пазителя на прага“ на входа към царството, управлявано от висшите сили. Такива пазачи ограждат света в четирите посоки — също отгоре и отдолу, — определяйки границите на света на героя в настоящия момент или неговия житейски хоризонт. Отвъд тях има мрак, неизвестност и опасност, точно както всичко отвъд погледа на родителя е опасност за малкото дете и всичко отвъд закрилата на общността е опасност за члена на племето. Обикновеният човек е повече от доволен, дори е горд да остане в рамките на установените граници и популярните вярвания му дават много причини да се страхува да направи дори една крачка в непознатото. Например моряците от корабите, участвали в дръзките пътешествия на Колумб, които разчупват хоризонта на средновековното мислене — плаващи, както те смятали, в необятния океан на безсмъртното същество, ограждащо Космоса, като безкрайната митологична змия, захапала опашката си^[1], — трябвало да бъдат примамвани и успокоявани като малки деца заради страха им от приказните левиатани, русалки, дракони и други чудовища от бездната.

Митовете на народите населяват с коварни и опасни същества всяко запустяло място встрани от обичайните селски пътеки. Например хотентотите^[2] описват огър, който от време на време бил мяркан из шубраците и дюните. Очите му са долу на ходилата, така че, за да разбере какво става наоколо, трябва да застане на ръце и колена и да вдигне единия си крак. Така окото може да погледне назад, иначе постоянно гледа нагоре към небето. Огърът хваща хората и ги разкъсва на парченца с острите си зъби, дълги като пръсти. Също така ловува в глутница.^[3] Друго едно привидение на хотентотите, Хай-ури, се движи, като прескача храсталаците, вместо да ги заобикаля.^[4] Една опасна еднокрака и едноръка фигура с половин тяло — половин човекът — който не може да бъде видян, ако го гледаш откъм липсващата страна, се среща в много части на света. В Централна Африка се смята, че този половин човек казва следното на онзи, който го срещне: „Щом си ме срещнал, хайде да се бием“. Ако падне, започва да се моли: „Не ме убивай. Ще ти покажа много лекове“, и тогава късметлията става изкусен лечител. Но ако половин човекът (наречен Чируи, „мистериозното нещо“) победи, жертвата му умира.^[5]

Зоните на неизвестното (пустинята, джунглата, откритото море, чуждата земя и т.н.) са свободни полета за проекция на материала от несъзнаваното. Оттам кръвосмесителното libido и отцеубийственото destrudo се оттласкват обратно към индивида и неговата общност във форми, които предполагат заплахи от насилие и въображаема опасна наслада — не само като огри, но също и като сирени със загадъчно-прелъстителна, носталгична красота. Руските селяни например разказват за „дивите жени“ от горите, които имат жилища в пещери в планината, където поддържат домакинства като човешките същества. Те са красиви, с хубави широки лица, буйни коси и космати тела. Дивите жени замятат гърдите си през рамо, когато тичат или когато кърмят децата си. Движат се в групи. Могат да се намажат с мехлеми, приготвени от горски корени, и да станат невидими. Обичат да танцуват или да гъделичкат до смърт хората, които ходят сами в гората, и всеки, който случайно се натъкне на техните невидими хороводи, умира. Но, от друга страна, на тези, които им оставят храна, те жънат житото, предат, гледат децата и чистят къщата и ако някое момиче им чисти конопа за предене, те й дават листа, които се превръщат в злато. Обичат да имат човешки любовници, често се женят за млади селяни и от тях стават чудесни съпруги. Но като всички свръхестествени невести, в момента, в който съпругът им дори леко засегне капризните им схващания за брачните правила, те изчезват безследно.^[6]

Фигура 16. Одисей и сирените (детайл, полихромна живопис върху бял лекит, Гърция, V в. пр.н.е.)

Още един пример, илюстриращ либидната асоциация на опасния дяволит огър с принципа на прелъстяването, е Дедушка водяной, руският Воден старец. Той ловко променя вида си и за него казват, че удавя хората, които плуват в полунощ или по обяд. Жени се за удавените девойки и за тези, оставени без наследство. Има специална дарба да примамва в капаните си нещастните жени. Обича да танцува в лунните нощи. Когато някоя негова жена ще ражда, той обикаля селото да търси акушерка. Може да бъде разпознат по вадичките вода, които се стичат от дрехите му. Той е плешив, с корем като бъчва, с дебели бузи, със зелени дрехи и висока шапка от тръстика, но също така може да се яви като привлекателен млад мъж или като някой добре познат човек от селото. Този Воден господар не е много силен на сушата, но в своята стихия е вездесъщ. Обитава дълбините на реките, потоците и езерата, като предпочита да е близо до някоя воденица. През деня остава скрит, маскиран като стара пъстърва или сьомга, но през нощта излиза, пляскайки като риба, и изкарва подводните си крави, овце и коне на брега да пасат или сяда на воденичното колело и тихо реши дългата си зелена коса и брада. През пролетта, когато се събужда от дългия си зимен сън, разчупва леда покрай брега на реката и го струпва на големи купчини. Обича да чупи воденичните колела. Но когато е благоразположен, подкарва рибните си стада към мрежата на рибаря и предупреждава за предстоящи наводнения. На акушерката, която тръгне с него, плаща богато със злато и сребро. Красивите му дъщери, високи, бледи и винаги някак тъжни, облечени в зелени полупрозрачни дрехи, измъчват удавниците. Те пеят прекрасно и обичат да се люлеят по дърветата.^[7]

Аркадският бог Пан е най-познатият класически пример за това опасно присъствие, криещо се отвъд защитената зона на селските граници. Силван и Фавн са латинските му съответствия.^[8] Той е изобретателят на пановата флейта, на която свири, за да танцуват нимфите, а сатирите са неговите придружители мъже.^[9] Емоцията, която предизвиквал у хората, случайно навлезли в неговата територия, се нарича „паника“: внезапен, безпричинен страх. Тогава всяка нищожна причина — припукване на клонка, изшумоляване на листо — залива съзнанието с въображаеми опасности и в неистов опит да избяга от собственото си възбудено подсъзнание жертвата издъхва в безумен бяг. Но Пан бил благоразположен към тези, които го почитали, раздавайки им даровете на божествената природа: изобилие за земеделците, пастирите и рибарите, които посвещавали първите плодове или първия улов на него, и здраве на всички, които пристъпвали към неговите храмове на изцелението по подобаващ начин. Също така можел да дарява мъдрост — мъдростта на Омфал, пъпа на света, защото прекрачването на прага е първата стъпка в свещената зона на универсалния източник. В планината Ликайон имало оракул, покровителстван от нимфата Ерато, когото Пан вдъхновявал така, както Аполон — пророчицата в Делфи. А Плутарх поставя екстаза от оргиастичните обреди на Пан редом с екстаза на Кибела, вакхическата лудост на Дионис, поетическата лудост, вдъхновена от музите, воинската лудост на бог Арес (= Марс) и най-жестоката от всички — любовната лудост — като пример за божествения „ентусиазъм“, който побеждава разума и освобождава силите на разрушително-съзидателния мрак.

— Сънувах — заявява един женен господин на средна възраст, — че искам да вляза в една прекрасна градина. Но пред нея стоеше пазач, който не ми разрешаваше да вляза. Видях, че моята приятелка, госпожица Елза, бе вътре и искаше да ми протегне ръка през оградата. Но пазачът й попречи, хвана ме за ръката и ме съпроводи до вкъщи.

— Бъди разумен, все пак! — каза той. — Знаеш, че не бива да го правиш.^[10],^[11]

Този сън разкрива смисъла на първата функция на пазителя на прага — защитната. По-добре е човек да не предизвиква пазачите на установените граници. Но все пак единствено чрез прекрачване отвъд тези граници и провокиране на другия, разрушителния аспект на същата тази сила индивидът преминава — или жив, или в смъртта — в една нова зона на опитност. В езика на пигмеите от Андаманските острови думата oko-jumu („сънуващ“, „който говори от сънищата“) назовава тези високоуважавани и вдъхващи страх индивиди, които се отличават от останалите по това, че притежават свръхестествени таланти, които може да бъдат придобити само чрез среща с духовете — лице в лице в джунглата, чрез необикновен сън или чрез завръщане от смъртта.^[12] Приключението винаги и навсякъде е преминаване отвъд булото на известното — в неизвестното. Силите, които пазят границата, са опасни, да се изправиш срещу тях, е рисковано, но опасността отстъпва пред този, който има познания и смелост.

На островите Банкс в Нови Хебриди, ако по залез някой млад мъж се връща от риболов и случайно срещне

девойка, чиято глава е украсена с цветя, която му кима от склона на хълма, към който води пътеката му, и той разпознае лицето на девойка от своето или съседно село, младежът спира разколебан и се замисля дали това не е мае^[13]. Вглежда се по-внимателно и забелязва, че лактите и колената й се огъват наобратно — това разкрива истинската й природа и той бяга оттам. Ако младежът успее да уцели изкусителката с листо от драцена, тя приема истинската си форма на змия и запълзява надалеч.

Но според вярванията същите тези страшни змии, мае, стават близки приятели на онези, които се сношат с тях.^[14] С подобни демони — едновременно опасни и даряващи вълшебни сили — трябва да се срещне всеки герой, който направи и една крачка извън пределите на своята традиция.

Две ярки източни истории ще ни послужат да осветлят двусмислията на този сложен преход и да ни покажат как, макар ужасът да отстъпва пред истинската психологическа подготвеност, твърде самоувереният приключенец, надценил възможностите си, ще бъде безцеремонно унищожен.

Първата история е за един водач на керван от Бенарес^[15], който си позволил волността да поведе богато натоварения си керван от петстотин коли през безводната пустиня на демоните. Той бил предупреден за опасностите и предвидливо сложил в колите големи глинени съдове, пълни с вода, така че, разумно погледнато, изгледите му да осъществи прехода от не повече от шестдесет левги през пустинята били много добри. Но когато стигнал средата на пътя, огърът, който живеел в тази пустош, решил: „Ще накарам тези хора да изхвърлят водата, която носят“. Той създал красива кола, която била радост за окото, теглена от чисто бял млад вол, с колела, оцапани с кал, и тръгнал да пресрещне кервана. Пред и зад него крачели демоните от свитата му с мокри глави и мокри дрехи, накичени с гирлянди от водни лилии, сини и бели, в ръце носели букети от лотоси, червени и бели, и дъвчели влакнестите стъбла на лилиите, от които капели вода и кал. И когато керванът и дружината демони отбили от пътя, за да се разминат, огърът поздравил дружелюбно водача.

— Къде отивате? — попитал учтиво той.

А водачът на кервана отговорил:

— Ние, сър, идваме от Бенарес. Но гледаме, че вие сте окичени с водни лилии, сини и бели, носите в ръце лотоси, червени и бели, дъвчете влакнестите стъбла на лилиите, оцапани с кал, а от вас капе вода. Да не би да вали по пътя, по който идвате? И езерата да са целите покрити с водни лилии, сини и бели, и лотоси, червени и бели?

А огърът рекъл:

— Виждаш ли онази тъмнозелена ивица дървета? Отвъд нея цялата гора е пълна с вода, там вали постоянно, кухините са пълни с вода, навсякъде има езера, целите покрити с лотоси, червени и бели.

А след това, докато колите минавали една по една, заразпитвал:

— Какви стоки карате в тази кола?… А в онази? Последната се движи много бавно, какво карате в нея?

— В нея имаме вода — отговорил водачът.

— Постъпили сте мъдро, разбира се, да докарате вода чак дотук, но от тук насетне няма нужда да се затруднявате с нея. Счупете глинените съдове на парченца, излейте водата и си пътувайте спокойно.

Огърът отминал по своя път и когато се скрил от погледа, се върнал в своя град на огрите.

Водачът на кервана, воден от собствената си глупост, последвал съвета на страшилището, счупил глинените съдове и продължил с колите напред. Пред тях нямало ни капчица вода. Без вода за пиене мъжете се изморили. Пътували до залез и после разпрегнали колите, наредили ги в кръг и вързали воловете за колелата. Нямало нито вода за воловете, нито овесена каша и варен ориз за хората. Изнемощелите мъже налягали по земята и заспали. В полунощ огрите дошли от своя град, избили воловете и хората, всички до един, погълнали плътта им, оставяйки само голи кости, и след това си заминали. Костите на ръцете им и всички останали кости се разпилели по четирите главни и четирите спомагателни посоки, а петстотинте коли си останали пълни със стока.^[16]

Втората история е от друг вид. Тя разказва за един млад принц, който тъкмо бил приключил военното си обучение при прочут учител. След като получил титлата принц „Петте оръжия“, като символ на своето отличие той приел петте оръжия, които учителят му дал, поклонил се и въоръжен с тях, поел към града на своя баща, царя. По пътя стигнал до една гора. Хората в края на гората го предупредили.

— Господин принце, не влизайте в гората — рекли те, — един човекоядец живее там, казва се Лепкава коса и убива когото види.

Но принцът бил самоуверен и безстрашен като буйногрив лъв. Той влязъл в гората въпреки това. Когато стигнал насред нея, огърът се показал. Той бил увеличил ръста си колкото палмово дърво, бил си направил главата голяма колкото лятна беседка, с купол като камбана, с очи колкото купи за подаяния и две бивни като гигантски израстъци. Освен това имал клюн като ястреб, коремът му целият бил покрит с петна, а ръцете и крака му били тъмнозелени.

— Къде си тръгнал? — поискал да узнае той. — Стой! Ти си моя плячка!

Принц Петте оръжия отговорил без страх, с голяма увереност в уменията, които бил придобил.

— Чудовище — казал той, — знаех какво ме очаква, когато влязох в тази гора. Добре ще направиш, ако гледаш да не ме нападнеш, защото ще пронижа плътта ти със стрела, напоена с отрова, и ще те поваля на място!

След като заплашил огъра, младият принц поставил в лъка си една стрела, напоена със смъртоносна отрова, и я пуснал. Тя се забила право в косата на чудовището. След това изстрелял една след друга петдесет стрели. Всички те се забили в косата на чудовището. То се изтръскало от стрелите и когато те паднали долу в краката му, приближило младия принц.

Принц Петте оръжия заплашил огъра втори път, извадил меча си и замахнал силно с него. Мечът, дълъг тридесет и три инча^[17], залепнал за косата на чудовището. После принцът хвърлил копието си. То също залепнало в косата на чудовището. Като видял, че копието залепнало, той замахнал със сопата си. Тя също се залепила в косата на чудовището.

Когато видял, че и сопата залепнала, принцът казал:

— Господин човекоядецо, ти досега не си чувал за мен. Аз съм принц Петте оръжия. Когато влязох в тази гора, в която върлуваш ти, не разчитах на лъкове и други подобни оръжия; когато влязох в тази гора, аз разчитах само на себе си. Сега ще те набия и ще те разпердушиня на пух и прах!

След като по този начин заявил решимостта си, принцът надал вик и ударил чудовището с дясната си ръка. Ръката му залепнала за косата на чудовището. Ударил го с лявата си ръка. Тя също залепнала. Ритнал го с десния си крак. Той също залепнал. Ритнал го с левия си крак. И той залепнал. Помислил си: „Ще те победя с главата си и ще те разпердушиня на пух и прах!“ Ударил го с главата си. Но и тя също се залепила за косата на чудовището.^[18]

Принц Петте оръжия се хванал в капана пет пъти, залепнал здраво на пет места, провесен от тялото на чудовището. Но въпреки всичко той не се уплашил, бил безстрашен. А пък огърът си помислил: „Този човек е неустрашим, с благороден произход — не е обикновен човек! Защото, макар да го залови чудовище като мен, изглежда, окото му не трепва! Откакто тормозя минаващите по този път, не съм виждал човек, който да ми се опълчи! Защо не се страхува?“ Без да смее да го изяде, той попитал:

— Младежо, защо не се страхуваш? Защо не си ужасен от страх от смъртта?

— Защо да се страхувам, човекоядецо? В един живот смъртта е абсолютно неизбежна. Освен това в корема си имам още едно оръжие — мълния. Ако ме изядеш, няма да можеш да смелиш това оръжие. То ще разкъса вътрешностите ти на парченца и ще те убие. В този случай и двамата ще загинем. Затова не се страхувам!

Принц Петте оръжия, за информация на читателя, имал предвид оръжието на знанието, което било вътре в него. Всъщност младият герой бил не някой друг, а самият бъдещ Буда в свое по-ранно превъплъщение.

Мълнията (vajra) е един от главните символи в будистката иконография, изразяващ духовната сила на състоянието буда (неразрушимо просветление), което разбива илюзорната същност на света. Абсолютът, или Адхи Буда, е изобразен в тибетското изкуство като Vajra-Dhara (тибетски: Dorje-Chang), Държащия диамантената мълния.

В изображенията на боговете, които достигат до нас от Древна Месопотамия (Шумер и Акад, Вавилон и Асирия), мълнията в същата форма като ваджра е ясно различим елемент (вж. фиг. 62) — оттам я наследява Зевс.

Знаем също, че сред примитивните общества воините понякога наричат оръжията си мълнии. Sicut in caelo et in terra^[19]: посветеният воин е средство на божествената воля; неговото обучение не е свързано само с физически, но и с духовни умения. Смъртоносната енергия на неговия удар идва както от физическата сила и химическата отрова, така и от магията (свръхестествената сила на мълнията). На един опитен майстор изобщо не му трябва физическо оръжие, силата на магическите му думи е достатъчна. Притчата за принц Петте оръжия илюстрира тази тема. Но също така ни учи, че този, който разчита или се гордее единствено с чисто практически, физически качества, вече е победен. „Тук имаме един герой — пише д-р Кумарасвами^[20], — уловен в клопката на естетическо преживяване [«петте точки» са петте сетива], който обаче успява благодарение на вроденото си морално превъзходство да се освободи и дори да освободи другите.“^[21]

„Това, което казва този младеж, е вярно — помислило си чудовището, ужасено от страха от смъртта. — Моят стомах няма да може да смели и една мъничка част, дори колкото бобено зърно, от тялото на този човек — същински лъв. Ще го пусна!“ И той пуснал принц Петте оръжия. Бъдещият Буда му разяснил учението, укротил го, научил го как да бъде себеотрицателен и жертвоготовен и после го превърнал в дух, който има право да получава дарове в гората. След като предупредил огъра да внимава, младежът си тръгнал и на края на гората разказал на хората своята история, после си продължил по пътя.^[22]

Фигура 17. Баал с копие от мълния (варовикова стела, Асирия, XV-XIII в. пр.н.е.)

Като символ на света, към който петте сетива ни прилепват и който не може да бъде отстранен чрез действията на физическите органи, Лепкава коса е укротен чак когато бъдещият Буда, изгубил защитата на петте оръжия на кратковременното си име и физическа форма, се обръща към безименното, невидимо шесто оръжие: божествената мълния на знанието за трансцендентния принцип, който е отвъд осезаемото царство на имената и формите. Веднага след това ситуацията се променя. Той вече не е пленник, а е освободен, защото това, което самият той си спомня, е, че е вечно свободен. Силата на чудовището на света на явленията е отнета и той става себеотрицателен. Ставайки себеотрицателен, той става божествен — дух, който има право да получава дарове, — какъвто е светът сам по себе си, когато бъде опознат не като краен, а просто като име и форма на това, което е трансцендентно и в същото време е присъщо на всички имена и форми.

„Стената на рая“, която скрива Бог от човешкия поглед, е описана от Николай Кузански като изградена от „съвпадането на противоположностите“, а портите й са пазени от „най-висшия дух на разума, който прегражда пътя, докато не бъде преодолян“^[23]. Двойките противоположности (битие и небитие, живот и смърт, красота и грозота, добро и зло, и всички останали полярности, които привързват съзнанието към надеждата и страха и въвличат органите на действието в дела, целящи самозащита и придобиване) са блъскащите се скали (Симплегадите), които премазват пътника, но между които героите винаги преминават. Това е мотив, популярен в целия свят. Древните гърци го свързват с двата скалисти острова в Черно море, които се удряли един в друг под порива на ветровете. Но Язон с кораба „Арго“ преминал оттам и тогава те завинаги спрели да се движат^[24]. Героите близнаци от легендата на навахо са предупредени за същата опасност от Жената паяк. Но са защитени от цветния прашец, символ на пътя, и от орловите пера, отскубнати от живата птица на слънцето, и успяват да преминат.^[25]

Като издигащия се през слънчевата порта дим от жертвоприношение героят преминава, освободен от егото, през стените, ограждащи света — оставил егото залепнало за Лепкава коса, той продължава напред.