Джоузеф Кембъл
Героят с хиляди лица (18)

1. Отказ от завръщане

Когато търсенето на героя приключи с проникване до извора или посредством благосклонността на някое мъжко или женско, човешко или животинско въплъщение, на приключенеца все още му предстои да се завърне със своя трофей, преобразяващ живота. Затварянето на пълния цикъл, нормата на мономита, изисква сега героят да положи усилие да отнесе руните на мъдростта, Златното руно или спящата принцеса обратно в царството на хората, където този дар ще спомогне за подновяването на общността, нацията, планетата или десетте хиляди свята.

Но често той отказва да поеме тази отговорност. Дори Буда след своята победа се двоуми дали посланието на самопостигането може да бъде предадено, а знаем, че някои светци са издъхнали, докато били в божествен екстаз. Многобройни са и героите, за които се говори, че са се оттеглили завинаги на благословения остров на неостаряващата Богиня на безсмъртния живот.

Една затрогваща история разказва за древния индуистки цар воин на име Мучукунда. Той се родил от лявата страна на баща си, след като баща му по погрешка глътнал еликсир за зачеване, който брамините били приготвили за жена му^[1]. И в духа на многообещаващата символика на това чудо детето без майка, плодът на мъжката утроба, израсло и се превърнало в такъв цар сред царете, че веднъж, когато демоните взели надмощие в непрестанната си битка с боговете, последните го извикали на помощ. Той им съдействал да извоюват славна победа и в своето божествено благоразположение те обещали да изпълнят най-съкровеното му желание. Но какво да поиска един такъв цар, самият той почти всемогъщ? Какъв най-велик дар на даровете можел да си представи този първенец сред хората? Историята разказва, че цар Мучукунда бил много уморен след битката — той поискал единствено да му дадат безкраен сън и този, който се осмели да го събуди, да стане на пепел от първия му поглед, щом отвори очи.

Царят получил своя дар. Оттеглил се в една пещера, дълбоко в недрата на планината, легнал да спи и така проспал цели векове. Хора, народи, цивилизации, световни епохи се раждали от празнотата и отново изчезвали в нея, а старият цар — в своето състояние на неосъзнато блаженство — все още бил там. Извън времето, като несъзнаваното на Фройд, разположено под драматичния времеви свят на променливите преживявания на нашето его, старецът от планината продължавал да живее, опиянен от дълбокия сън.

Настъпил часът на неговото събуждане — но при един изненадващ обрат, показващ в нова перспектива темата за кръга, който героят описва, както и загадката около молбата на всемогъщия цар да получи сън като най-великия възможен дар.

Вишну, Господарят на света, се бил преродил в красив юноша на име Кришна, който спасил Индия от един тираничен демонски род и се възкачил на трона. И управлявал в утопичен мир, докато орда варвари не нахлули неочаквано от северозапад. Цар Кришна тръгнал срещу тях, но в унисон с божествената си природа спечелил битката като на шега с елементарна хитрост. Невъоръжен и накичен с лотоси, той излязъл от крепостта си и подмамил вражеския цар да го подгони, след това се шмугнал в една пещера.

Когато варваринът го последвал, открил, че вътре в пещерата има спящ човек.

„О! — помислил си той. — Значи, този ме примами тук и се прави на безобидно заспал.“

Ритнал фигурата, която лежала на пода пред него, и тя се размърдала.

Това бил цар Мучукунда. Фигурата се изправила и очите, които били затворени в продължение на безброй цикли на сътворение, световна история и разпад, бавно се отворили за светлината. Първият поглед паднал върху вражеския цар, който лумнал в пламъци и веднага се превърнал в купчина димяща пепел. Мучукунда се обърнал и вторият поглед попаднал върху красивия накичен младеж, когото заради сиянието събуденият стар цар веднага разпознал като превъплъщение на бог. И Мучукунда се поклонил на своя спасител със следната молитва:

— Господи, боже мой! Когато живях и се трудих като човек, аз живях и се трудих, скитайки се без покой; много животи, раждане след раждане, търсих и страдах, без да знам спирка и отмора. Бедата бе моята радост. Миражите, явяващи се над пустинята, приемах погрешно за прясна вода. Отдавах се на удоволствия, но това, което получавах, бе страдание. Царска власт и земни притежания, богатства и сила, приятели и синове, съпруга и поданици — всичко, което примамва сетивата — аз исках всичко това, защото вярвах, че ще ми донесе блаженство. Но в мига, в който станеше мое, то променяше природата си и се превръщаше в изгарящ огън.

Тогава си пробих път до обществото на боговете и те ме приветстваха като другар. Но къде беше краят? Къде бе покоят? Съществата в този свят, боговете включително, са измамени, боже мой, от твоите игриви хитрини. Затова продължават да се въртят в този безплоден цикъл на раждане, житейски страдания, старост и смърт. Между два живота се изправят пред господаря на мъртвите и трябва да понасят адски — във всяка една степен, — безмилостни болки. И всичко това идва от теб!

Господи, боже мой, заблуден от игривите ти хитрини, аз също бях жертва на света, скитах се в лабиринт от грешки, оплетен в мрежите на своето его. Затова сега търся убежище в твоето Присъствие — необятно и възхитително, — желаейки единствено освобождаване от всичко това.

Когато Мучукунда излязъл от пещерата, видял, че в негово отсъствие хората били станали по-дребни на ръст. Той бил като великан сред тях. И отново ги напуснал, оттеглил се в най-високите планини и там се отдал на аскеза, която най-накрая да го освободи от последната му привързаност към формите на живота.^[2]

С други думи, вместо да се завърне, Мучукунда решил да се оттегли с още една степен по-далеч от света. Кой би казал, че решението му не е основателно?