Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Hero with a Thousand Faces, 1949 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Милена В. Иванова, 2017 (Пълни авторски права)
- Форма
- Научен текст
- Жанр
-
- Антропология
- Етнология
- Културология
- Литературознание
- Митология
- Монография
- Приказна словесност
- Психология
- Фройдизъм и неофройдизъм
- Характеристика
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- NomaD (2024)
Издание:
Автор: Джоузеф Кембъл
Заглавие: Героят с хиляди лица
Преводач: Милена В. Иванова
Издание: първо (не е указано)
Издател: Издателство „ЕЛЕМЕНТИ“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2017
Тип: научнопопулярен текст
Националност: американска (не е указана)
Отговорен редактор: Методий Петриков
Редактор: доц. д-р Огнян Ковачев
Художник: Цветан Четъшки
Коректор: Нели Германова
ISBN: 978-954-9414-33-2
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/18827
История
- — Добавяне
Глава IV
Разпади

1. Краят на микрокосмоса
Могъщият герой с необикновена сила, който може да вдигне планината Говардхана на пръста си и да се изпълни с ужасяващата слава на Вселената, е всеки един от нас — не физическият Аз, който виждаме в огледалото, а царят отвътре. Кришна заявява: „Аз съм Атманът, разположен във вътрешността на всички същества. Аз съм също така началото, средата и краят на всички същества“[1]. Точно това е смисълът на молитвите за починалите в момента на личния разпад: сега индивидът трябва да се завърне към своето първично знание за божеството, създало света, което приживе е намерило отражение в неговото сърце.
Когато се изтощи [тялото], изтощи се от старост или болест, то както се освобождава от връзката плодът на мангото или на удумбарата, или на пипалата, така и този пуруша, освободен от тези членове на тялото, отново бърза към следващата утроба. Както стражите, съдиите, водачите на колесници и старейшините чакат идващия цар с храна, питиета, място за нощуване: „Ето, идва, ето, приближава се“, така и всички същества чакат този, който така знае: „Ето, идва Брахма, ето, приближава се“.[2]
Тази идея вече е разгласена в Текстовете на саркофазите в Древния Египет, в които мъртвият възпява себе си като единен с Бога:
Аз съм Атум в съществуването му, когато беше сам в Нун.
Аз съм Ре във възсияванията му (…)
Аз съм великият бог, създал сам себе си (…)
Това е сътворението на боговете, които са след него.
Този, на когото не се опълчват боговете (…)
Аз съм вчерашният ден, аз знам утрешния ден (…)
Направено бе бойното поле на боговете според заповяданото от мен (…)
И аз знам този велик бог, който е в него (…)
Прослава на Ре е името му (…)
Но както и при смъртта на Буда, силата да направиш пълния преход назад през епохите на еманация зависи от характера на човека приживе. Митовете разказват за опасно пътуване на душата, с препятствия, които трябва да бъдат преодолени. Ескимосите от Гренландия изброяват врящ котел, тазова кост, огромна горяща лампа, чудовища пазители и две скали, които се удрят една в друга и после пак се отварят.[6] Подобни елементи са стандартни отличителни черти на световния фолклор и героичните легенди. Обсъдихме ги по-горе в главите от „Приключението на героя“. Те са разгърнати най-обстойно и значимо в митовете за последното пътуване на душата.
Една молитва на ацтеките, която се казва на смъртно легло, предупреждава покойника за опасностите по обратния път към бога скелет на мъртвите, Тзонтемок, „този с падащата коса“.
Скъпо дете! Ти премина през теглилата на живота и оцеля в тях. Сега на нашия Господ се понрави да те отнесе. Защото ние не се радваме на този свят безкрайно, а само за кратко; нашият живот е като сгряването под топлите слънчеви лъчи. И Господ ни е удостоил с благословията да се познаваме и да си общуваме в това съществуване; но сега, в този момент, богът, който се нарича Миктлантекутли или Акулнауакатъл, или Тзонтемок, и богинята, известна като Миктекасиуатъл, те отнесоха далеч. Заведен си пред трона Му, Защото ние всички трябва да отидем там — това място е предназначено за всички нас и е необятно. Повече няма да имаме спомени от теб. Ти ще пребиваваш в това място най-тъмно, където няма нито светлина, нито прозорец. Няма да се завърнеш или да си тръгнеш оттам, нито ще мислиш или ще се тревожиш с въпрос за завръщане. Няма да те има сред нас нивга веч. Бедни и сиротни остави децата си, внуците си; и не ще разбереш техния край, нито как те ще преминат през теглилата на този живот. А пък ние, ние скоро ще поемем натам, където ти ще бъдеш.
Възрастните и жреците на ацтеките приготвяли тялото за погребението и след като го увивали хубаво, взимали малко вода и я изливали върху главата, казвайки на починалия: „На това се радваше, докато живееше на този свят“. Взимали малка кана с вода и му я поднасяли с думите: „Заповядай нещо за пътуването ти“, после я слагали в гънките на покрова му. След това увивали починалия в одеялата му, стягали го здраво и поставяли пред него поред определени книжа, предварително подготвени: „Виж, с това ще можеш да преминеш между планините, които се блъскат“. „С това ще можеш да извървиш пътя, където пази змията.“ „Това ще умилостиви малкия зелен гущер Шочитонал.“ „И погледни, с това ще направиш прехода през осемте пустини от смразяващ студ.“ „Заповядай това, с което ще преминеш през осемте малки хълма.“ „Заповядай това, с което ще оцелееш при вятъра на ножовете от обсидиан.“
Покойникът трябвало да вземе със себе си малко куче със светлочервеникава козина. Около врата му връзвали мека памучна прежда, убивали го и го кремирали заедно с тялото. Върху това малко животно починалият преплувал реката в подземния свят. И след четири години преход той пристигал с него пред Бога, на когото предавал книжата и даровете си. След което го допускали заедно с верния му спътник в Деветата бездна.[7][8]
Китайците разказват за преминаването на Вълшебния мост под водачеството на Нефритената девойка и Златния младеж. Индуистите описват извисяващи се едно над друго небеса и подземни пъкли на много нива. След смъртта душата гравитира около нивото, съответстващо на нейната относителна плътност, и там обмисля и усвоява целия смисъл на своя отминал живот. Когато урокът бъде научен, тя се връща в света, за да се подготви за следващата степен на придобиване на опит. Така постепенно преминава през всички равнища на житейските ценности, докато разчупи границите на космическото яйце. Divina Commedia на Данте е изчерпателно описание на етапите: „Ад“ — страданията на духа, привързан към гордостта и деятелността на плътта, „Чистилище“ — процесът на превръщане на плътското преживяване в духовно, „Рай“ — степените на духовно самопостигане.
В египетската Книга на мъртвите откриваме едно задълбочено и величествено видение на това пътуване. Починалият мъж или жена се отъждествява с Озирис и всъщност бива наричан по този начин. Текстовете започват с химни в прослава на Ре[9] и Озирис и продължават с тайнствата на разповиването на духа в долния свят. В „Заклинание за даване на устата на NN“ четем фразата: „Аз съм изгрял в яйцето, което е сред тайнствената земя“[10]. (Там, където пише NN, се изговаря името на починалия; например Озирис Ауфанкх, Озирис Ани.) Това е оповестяването на идеята за смъртта като прераждане. След това в „Заклинание за отваряне на устата на Озирис-NN“ пробуждащият се дух се моли: „Отворена е устата ми от Птах, освободени са оковите на пазачите на моята уста от бога на моя град“[11]. „Заклинание за даване на паметта на NN в некропола“ и „Заклинание за даване на сърце на Озирис-NN в некропола“ отвеждат процеса на прераждането два етапа по-нататък. След това започват главите с опасностите, които самотният пътник трябва да срещне и преодолее по пътя към трона на величествения съдник.
Погребвали Книгата на мъртвите заедно с мумията като пътеводител за премеждията по трудния път и рецитирали заклинания от нея по време на погребението. В един етап от подготовката на мумията разрязвали сърцето на починалия и вътре поставяли базалтов скарабей в златен обков, символ на слънцето, с молитвата: „О, сърце иб на моята майка, о, сърце иб на моята майка, / о, сърце хати на моите превъплъщения“[12]. Това е предписано в „Заклинание да не се позволи опълчването на сърцето на NN в некропола“. След това в „Заклинание за отблъскване на крокодила, който идва в некропола да вземе магията на духа Ах“ четем:
Обърни се назад, крокодил [който е] в Запада (…)
Обърни се назад, крокодил, който си в Юга (…)
Обърни се назад, крокодил, който си в Севера (…)
Тези, които съществуват, са в юмрука ми,
а тези, които не съществуват, са в тялото ми.
Облечен съм, разполагам с твоята магия,
о, Ре, тези, които са над мен и които са под мен.[13]

Следва „Заклинание за отблъскване на змията“, после „Заклинание да се отблъсне бръмбарът (хлебарката)“ Душата извиква срещу последния демон: „Отдалечи се от мен, ти, с кривите устни!“[14]. В „Заклинание да се отблъснат Мерти (Двете змии)“ душата обявява своята цел и се защитава, заявявайки претенцията си, че е дете на бащата: „Аз съм този, който изгрява в Нощната ладия. / Аз съм Хор, синът на Озирис. / Дойдох, за да видя моя баща Озирис“[15]. „Заклинание за живот чрез вятъра в некропола“ и „Заклинание за отблъскване на (змията) Ререк в некропола от NN“ отвеждат героя още по-нататък по пътя му и след това в „Заклинание да се отблъсне заколението, извършвано в Хераклеопол“ идва великото провъзгласяване:
Косите ми са Нун,
лицето ми е слънчевият диск
и очите ми са [тези на] Хатхор,
и ушите ми са [на] Упууаут,
носът ми е [на] Хенет хаес,
и устните ми са [на] Анубис,
и зъбите ми са [на] Селкит,
и кътниците ми са [на] Изида, богинята,
и ръцете ми са [на] Банебджедет,
и гърдите ми са [на] Нейт, господарката на Саис,
и гърбът ми е [на] Сет,
и фалосът ми е [на] Озирис.
И плътта ми е [на] Господарите на Хер аха,
и гръдта ми е на Великия със страха (…)
… няма плът в мен, която да не е бог.
И Тот е в защита на цялата ми плът.
Аз съм Ре на всеки ден!
Не ще бъда хванат аз за ръцете ми,
не ще бъда сграбчен за дланите ми…[16]
Както в много по-късния будистки образ на бодхисатвата, чийто ореол е обсипан с петстотин преобразени буди, всеки придружен от петстотин бодхисатви, които на свой ред са придружени от безчет богове, така и тук душата достига целостта на своя ръст и мощ чрез асимилирането на божествата, за които преди това се е смятало, че са отделно от нея и извън нея. Те са проекции на собствената й същност и с връщането й към нейното истинско състояние всички те биват приети обратно.
В „Заклинание за вдишване на вятъра и да има сила над водата в некропола“ душата се провъзгласява за пазител на космическото яйце:
О, ти, тази Сикомора на Нут,
дай ти на мен водата и вятъра, който е в теб!
Аз съм този, който обитава това място, което е сред Уну
Опазих аз това яйце на Великия гъсок.
Щом то расте, и аз ще раста, щом то живее, и аз ще живея,
щом то вдишва вятъра, и аз ще вдишвам вятъра —
(каза) Озирис-NN в качеството на правогласен.[17]

Следва „Заклинание да не се отнеме Ба[18] на човека от него в некропола“ и „Заклинание да се пие вода и да не се изпече човек в огъня“, а после достигаме до великата кулминация — „Заклинание за излизане през деня в некропола от NN“, където душата и вселенското създание са припознати като едно:
Аз съм този, който принадлежи на вчерашния ден,
на утрото на следващия ден, далеч от своето раждане
в някой друг момент,
тайнствен с Ба, който създаде боговете,
който дава жертвите на обитателите на Дуат[19] от запада на небето,
източното гребло, Господарят на двете лица,
чиито лъчи са видени, господар на въздиганията,
който е излязъл от здрача,
чието явление е в Дома на акостирането (смъртта).
О, Два негови сокола, които са начело на своите съвети,
които изслушват нещата като Този, който го обвинява,
които водят акостиралия (мъртвия) към тайнствените места,
тези, които теглят Ре, които следват в мястото на висините,
[към] светилището, което е върху висините,
Господарят на светилището, издигащо се сред насипите на земята,
аз съм той и той е аз!
Ето фаянсът е разтопен за Птах.[20]
От тогава насетне душата може да броди из Вселената когато си поиска, както е показано в „Заклинание за забързване на краката и за излизане на земята“, „Заклинание за пътуване до Иуну и заемане на място там“, „Заклинание за превръщане във всяка желана форма“, „Заклинание за влизане във Великия двор“ и „Заклинание за влизане в залата на Двете истини, възхваляване на Озирис, който е начело на Запада“. Заклинанията от така наречената „Отрицателна изповед“ заявяват моралната чистота на човека, който е спасен: „Не съм вършил аз зло (…). Не съм крал аз (…). Не съм бил алчен (…). Не съм ограбвал (…). Не съм убивал хора (…). Не съм вършил неправди…“[21]. Книгата завършва с възхвали на боговете и след това: „Заклинание да се съществува в близост до Ре“, „Заклинание да се даде на човек да се обърне около себе си, за да види своя дом върху земята“, „Книга, за да стане отличен духът Ах“ и „Заклинание за плаване в ладията на Ре“.