Ники Френч
Черен понеделник (9)

8

Докато беше на стаж в неврологичната клиника по време на следването си, Фрида беше лекувала мъж, пострадал при автомобилна катастрофа, вследствие на което се беше увредила онази част от мозъка му, свързана с разпознаването на физиономии. Внезапно бе загубил способността си да различава отделните хора: те се превръщаха в смесица от лицеви черти, от лицеви модели без емоционално съдържание. Вече не разпознаваше нито жена си, нито децата си. Това я бе накарало да се замисли колко уникално е всяко човешко лице и колко необикновена е нашата способност да четем по него. У дома си имаше десетки албуми с портрети. Някои от тях бяха заснети от прочути фотографи, докато други, които беше открила в антикварни книжарници, бяха дело на непознати и отдавна починали хора. Понякога, когато не можеше да заспи и дори разходката не й помагаше да потъне в забравата на съня, тя изваждаше някой от тези албуми и го прелистваше, взирайки се в лицата на мъже, жени и деца в опит да разгадае тяхната същност по израза на очите им.

Фрида веднага разпозна в Алън Декър мъжа, когото бе видяла пред кабинета на Рубен. Лицето му — кръгло, с мрежа от бръчици и едри бледи лунички — не беше красиво, но беше изразително. Очите му бяха кафяви и тъжни, и нещо в тях й напомняше на куче, което очакваше да го ударят, но в същото време търсеше обич. Гласът му трепереше, докато говореше, а с юмрука на едната си ръка удряше разтворената длан на другата. Забеляза, че ноктите му са изгризани до живеца.

— Вие мислите — вие мислите — вие мислите — запелтечи той. Беше свикнал да го прекъсват. Повтаряше едно и също, докато намери подходящите думи. — Вие мислите, че ми беше лесно да отида при онзи човек?

— Никога не е лесно — каза Фрида. — Навярно ви е била нужна смелост.

Алън замълча за момент. Изглеждаше смутен.

— Отидох заради жена ми, Кари. Тя ме закара до там. Иначе едва ли бих отишъл. Той ме направи на глупак.

— Не е оправдал очакванията ви.

— Не ми обърна никакво внимание. Дори не беше запомнил името ми.

Той погледна Фрида, но тя само кимна и зачака, навеждайки се леко напред в креслото си.

— Освен това на него му се плаща от парите на данъкоплатците. Няма да го оставя да му се размине.

— Това си е ваше решение — каза Фрида. — Аз просто искам ясно да подчертая, че няма оправдание за поведението му. — Тя замълча, помисли малко и изруга наум. Наистина не виждаше как да се изрази по друг начин. — Каквото и да сте намислили да предприемете, надявам се, че с вас можем да проведем разговор.

— Да не би да се опитвате да ме разубедите?

— Искам да разговаряме за вашите чувства и усещания, за вашето страдание. Защото вие страдате, нали?

— Проблемът не е в това — каза Алън. Очите му се напълниха със сълзи и той примигна няколко пъти. — Не за това съм тук.

— Как бихте го описали?

Алън вдигна поглед към нея. Фрида видя смирение в очите му, като че ли беше решил да се предаде.

— Не умея да си служа добре с думите — измънка Алън. — Нещата са зле. Взех си отпуск по болест. Сърцето ми като че ли едва се побира в гръдния кош. В устата си усещам вкус на метал. Или може би на кръв. В главата ми се блъскат мисли, в съзнанието ми прелитат картини. Заради тях се будя нощем. Не мога… Все едно че не живея собствения си живот. Чувствам се, сякаш не съм аз и това ме плаши. Не мога… — Той замълча и преглътна мъчително. — Не мога да правя любов с жена си. Обичам я, но не съм в състояние да правя секс.

— Случва се — успокои го Фрида. — Дори не можете да си представите колко често се случва.

— За мен това е ужасно — отвърна Алън, — както и всичко останало.

Двамата хвърлиха погледи един към друг.

— Когато отидохте да се срещнете с д-р Макгил, направихте първата стъпка. Нещата не се получиха. Смятате ли, че можете да опитате отново? С мен?

— Не дойдох тук за това, аз… — Той спря и се отказа да продължи, като че ли това му струваше огромно усилие. — Мислите ли, че можете да ми помогнете?

Фрида го погледна. Отново видя изгризаните му нокти, напрегнатото му лице, осеяно с бледи лунички и недобре избръснато, умоляващия му поглед. Тя кимна с глава.

— Бих желала да идвате три пъти седмично — каза му тя. — Искам това да бъде ваш приоритет. Всеки сеанс ще трае петдесет минути и ако закъснеете, ще приключваме точно в определеното време. Смятате ли, че ще се справите?

— Мисля, че ще се справя. Да.

Тя извади дневника си от чекмеджето.