Ники Френч
Черен понеделник (18)

17

— Шефът ще побеснее — каза мрачно детектив Форман.

В залата за разработване на оперативни действия имаше няколко детективи. Самият Карлсън беше извън сградата и го очакваха да дойде всеки момент. Те прелистваха сутрешните вестници, където истерията около изчезването на Матю продължаваше да заема първите страници. В един таблоид на изчезналото момче бяха посветени девет страници — няколко негови снимки, интервюта с хора, които го познаваха или твърдяха, че го познават, информация за изготвянето на психологически профил на предполагаемия престъпник, дълга статия за семейството на Матю. Имаше спекулации относно брака на господин и госпожа Фарадей. Вестникът се позоваваше на „източници, близки до разследването“.

— Кой е подал такава информация?

— Това са сапунени мехури. Журналистите знаят, че най-често виновникът е бащата или пастрокът.

— Но в онзи момент бащата е бил на доста отдалечено място. Няма как да бъде заподозрян. Защо публикуват подобно нещо?

— Ясно е защо. Блазнят ги парите, които трупат от историята с Матю. Някъде четох, че вестниците увеличават многократно тиража и съответно печалбите си, ако на първа страница публикуват информация за момчето. Това може да продължава до безкрайност.

— Мръсни пари.

— Лесно ти е да го кажеш. На някого тук предлагани ли са пари?

— Какво? За изтичането на информация ли?

— Ще ви предложат. Само почакайте.

— На шефа това никак няма да му хареса.

— Нито пък на неговия шеф. Знам със сигурност, че комисарят проявява персонален интерес към разследването.

— Крофорд е гадняр.

— Гадняр, който може да ни стъжни живота.

— Карлсън е ченге до мозъка на костите си. Ако някой може да разплете случая, това е той.

— Не вярвам, че ще успее.

 

 

Двайсет и две години: но когато Карлсън се представи на Дебора Тийл, видя надеждата в очите й; видя също и страха. Тя хвана с два пръста долната си устна и се облегна на рамката на вратата, все едно че земята се раздвижи под краката й.

— Нямаме новини за дъщеря ви — побърза да каже той.

— Не, разбира се — промълви жената и се засмя със слаб треперлив глас, притискайки с ръка гърдите си.

— Казахте ми го, когато се обадихте. Но просто… — Тя млъкна, защото какво друго би могла да каже, освен че е невъзможно да престанеш да чакаш, да престанеш да се надяваш и да се страхуваш. Карлсън от своя страна не можеше да се отърве от мисълта как ли се чувства тя, макар и след толкова години. Намирането на малко телце в някоя канавка би било облекчение за нея. Поне щеше да знае истината и щеше да има гроб, на който да оставя цветя.

— Може ли да вляза? — попита той. Тя кимна и се отмести, давайки му възможност да влезе.

Всяка къща има собствен мирис. В дома на Танър се усещаше неприятна миризма на влага и на застояло, като че ли не беше проветрявано от месеци. Удряше те в носа като престояла вода във ваза с цветя. Къщата на Дебора Тийл ухаеше на препарати за почистване, но наред с това се долавяше лек мирис на пържено. Тя го въведе във всекидневната, извинявайки се за безпорядъка, който всъщност не съществуваше. Из цялата стая бяха наредени фотографии. Фотография на Джоана обаче нямаше.

— Исках да ви задам няколко въпроса. — Той се настани на един стол, който му стана доста нисък, когато потъна в меката седалка.

— Въпроси? Нима са останали незададени въпроси?

Карлсън не знаеше какво да отговори. Вътрешно се питаше какво прави тук, защо е дошъл при семейството, чиято трагедия едва ли имаше общо със случилото се с Матю Фарадей. Той погледна жената насреща, тясното й лице и слаби рамене. Беше прочел данните за нея в архивите. Сега би трябвало да е на петдесет и шест. Някои хора с годините наедряваха — като например новия приятел на бившата му съпруга — но тази жена бе сякаш смачкана от времето, което бе изличило цялата й младост и женственост.

— Отново четох материалите по случая.

— Защо?

— Защото остана неразгадан — отговори Карлсън. Това не беше лъжа, но не беше и цялата истина.

— Джоана е мъртва — каза Дебора Тийл. — О, аз постоянно си представям, че тя е някъде там, но всъщност знам, че е мъртва и съм сигурна, че и вие го знаете, най-вероятно е умряла още в деня, в който изчезна. Защо да ровим в стари рани? Ако намерите останките й, елате и ми кажете. А и вече едва ли ще откриете убиеца й, нали?

— Не знам.

— Предполагам, че заради бюрократични изисквания от време на време ви се налага да се връщате към неразкрити престъпления. Но аз съм казала всичко, каквото имах да казвам. Повтарях го многократно — докато си помислих, че ще откача. Имате ли представа какво е да загубиш детето си?

— Не.

— Е, това вече е нормален отговор — въздъхна тя. — Не е нужно да ме уверявате, че знаете как се чувствам.

— Описали сте Джоана като притеснително дете.

— Да — намръщи се Дебора Тийл.

— И знаеше, че не бива да се доверява на непознати?

— Разбира се.

— И въпреки това е изчезнала в ранния следобед, на оживена улица, без никой да забележи.

— Да, като насън.

Или просто се е доверила на човека, който я е отвлякъл, помисли си Карлсън.

— Идва момент, когато трябва да си кажеш, че всичко е свършило. Разбирате ли? Човек е длъжен да го направи. Забелязах, че като влязохте, хвърлихте поглед към фотографиите. Знам какво сте си помислили — че няма нито една снимка на Джоана. Вероятно ви се струва странно.

— Ни най-малко — каза Карлсън напълно откровено. Той твърдо вярваше, че истината трябва да се приема такава, каквато е. Опитът му показваше, че това помага на хората да не загубят разсъдъка си.

— Това е Роузи, а това е съпругът ми Джордж. А това са двете ми по-малки дъщери Аби и Лорън. Плаках и се молих и бях потънала в скръб. Но накрая й казах сбогом, продължих напред и не искам да се връщам в миналото. Заради новото си семейство. Може би си мислите, че съм коравосърдечна?

— Не.

— Някои хора смятат, че съм такава. — Устните й потрепнаха горчиво.

— Имате предвид бившия си съпруг?

— Ричард смята, че съм чудовище.

— Виждате ли се още с него?

— Затова ли сте дошли? Все още ли мислите, че той го е направил?

Карлсън погледна седящата срещу него жена, изпитото й лице и ясните й очи. Беше му симпатична.

— Нищо не мисля. Освен че случаят си остава загадка.

— Превърнал е дома си в светилище. Света Джоана сред бутилки с уиски. Но не смятам, че това означава нещо.

Нищо не означаваше — въпреки че от досегашния си опит Карлсън се беше убедил, че убийците често са сантиментални или нарцистични хора. Не му беше трудно да си представи баща, който убива дъщеря си, а после потъва в сълзи с пиянско, патетично самосъжаление.

— Все пак, виждате ли се понякога?

— От години не съм го виждала. За разлика от горката Роузи. Опитвам се да я убедя да стои далеч от баща си, но тя се чувства отговорна за него. Прекалено е добра. Ще ми се… — Тя млъкна.

— Да?

Дебора Тийл поклати енергично глава.

— Не знам какво исках да кажа. Просто ми се ще. Това е всичко.

 

 

Ричард Вайн настоя да дойде в полицейския участък, вместо да посрещне Карлсън в апартамента си. Беше се облякъл с износен костюм, който му бе отеснял около кръста и гърдите, и с бяла риза, закопчана до яката и притискаща адамовата му ябълка. Над нея лицето му бе подпухнало, а очите му — леко кървясали. Ръцете му трепереха, когато пое чашата с кафе и отпи голяма глътка от нея.

— Ако няма някакви новини, защо поискахте тази среща?

— Разглеждам отново случая — отвърна Карлсън предпазливо. Предпочиташе да разговаря с Ричард Вайн в дома му: можеш да си направиш много изводи от обстановката в нечий дом, въпреки че стопаните старателно подреждат всичко, когато очакват гости. Но вероятно Вайн се срамуваше да кани непознати хора.

— Тогава колегите ви, вместо да работят интензивно по разследването, изгубиха доста ценно време, за да ме накарат да си призная. И истинският престъпник успя да избяга. — Той помълча, после избърса уста с опакото на ръката си. — Видяхте ли се с нея, или разговаряте само с мен?

Карлсън не отговори. Чувстваше се потиснат от мъката и объркания живот на тези хора. Защо трябваше да се среща с този мъж? Заради някакво свое хрумване, някакъв свой вътрешен инстинкт или поради безнадеждност и защото нямаше никакви улики? Между случаите на Матю Фарадей и Джоана Вайн имаше промеждутък от двайсет и две години и ги обединяваше единствено фактът, че и двамата бяха на една и съща възраст и бяха изчезнали безследно, посред бял ден, близо до сладкарница.

— Тя е виновна, че изгубихме Джоана, Беше длъжна да се грижи за нея, а вместо това поверила грижите на едно деветгодишно дете. А после се отказа да я чака. Прибра снимките й в една кутия, премести се в друга къща, омъжи се за господин Великолепни, а мен и Джоана забрави. Животът трябва да продължи. Дойде при мен, специално, за да ми го каже. Животът трябва да продължи. Е, аз пък ще продължа да чакам дъщеря ни.

Карлсън слушаше, подпрял глава с едната си ръка, а с другата чертаеше с молив чудати фигури в бележника си. Мъжът очевидно често беше разказвал това на готови да го слушат посетители в бара.

— Бихте ли определили Джоана като доверчиво дете? — зададе той същия въпрос, както на Дебора Тийл.

— Тя беше една малка принцеса.

— Но беше ли доверчива към хората?

— В този свят не можеш да вярваш на никого. Това трябваше да й кажа.

— Би ли се доверила на непознат човек?

На лицето на Ричард Вайн се появи странно изражение, предпазливо и заинтригувано.

— Не знам — каза той накрая. — Може би да, а може би не. Та тя беше само на пет, за бога. Случилото се с нея разби живота ми. До определен момент всичко вървеше добре, а после — все едно че си издърпал конец от плетивото, което Роузи винаги плете, когато идва да ме види — всичко се разплита и след няколко мига не остава нищо, което да подсказва какво е било преди това. — Той погледна към Карлсън и за момент детективът видя в лицето му мъжа, какъвто е бил преди години. — Затова не мога да й простя. За нея нещата не се развиха така зле, както се развиха за мен. Тя трябваше да страда повече. Трябваше да плати много по-висока цена.

В края на разговора, докато се надигаше от стола, той каза на Карлсън:

— Ако се срещнете с Роузи, кажете й да дойде да се видим. Тя поне не изостави стария си баща.

 

 

Първият удар не улучи челюстта му и попадна в шията му. Вторият го уцели в стомаха. Дори когато със залитане отстъпваше назад, пазейки с ръце лицето си, Алек Фарадей беше изненадан от това колко тихо се случваше всичко. Чуваше бръмченето на самолет в небето, шума от трафика по булеварда вдясно, дори някакво радио свиреше в далечината, но нападателите му не издаваха нито звук; единственото, което чуваше, бе тежкото им дишане, което се превръщаше в глухо ръмжене всеки път, щом го удареха.

Бяха петима. На главите си имаха качулки, а един от тях носеше плетена маска. Алек Фарадей падна на колене, а после се свлече на земята. Сви се на топка, за да се защити от ударите им и да предпази лицето си. Усети силен ритник от ботуш в ребрата си и още един в бедрото. Някой го ритна жестоко в слабините. Някъде по него нещо изпука. Устата му се напълни с кръв и той я изплю. Болката се разливаше по цялото му тяло. Под себе си видя заскрежения асфалт и затвори очи. Нямаше смисъл да се съпротивлява, нито побоят да продължава. Нима не разбираха, че за него смъртта щеше да бъде облекчение?

Накрая някой проговори:

— Нещастен перверзник!

— Мръсен педофил!

После един от мъжете се изхрачи и нещо мокро се залепи на врата му. Последва още един удар, но този път като че ли се стовари върху някого другиго. Чу отдалечаващи се стъпки.

* * *

Беше погълнал малко картофено пюре със сос, защото не можеше да го държи повече в устата си; по-голямата част от него беше изплюл на пода и то още си стоеше там, все едно че го бе повърнал. На пода имаше и пилешко бутче, което миришеше особено. Беше погълнал и няколко спагети, защото плачеше и те се плъзнаха надолу в гърлото му, а той нямаше как да ги спре. Цялата стая миришеше на развалена храна и на собственото му тяло. Той наведе главата си и подуши кожата си — издаваше неприятен кисел мирис. Близна я и вкусът й го отврати.

Беше открил, че ако стъпеше на пръсти на матрака и с енергични движения на главата си повдигнеше малко тежката щора, можеше да се провре под нея и да гледа през прозореца. Само от долния ъгъл. Стъклото беше мръсно и допълнително се замъгляваше от собствения му дъх. Ако допреше челото си до него, то беше толкова студено, че му причиняваше болка. Можеше да вижда небето. Днес то бе синьо, а дневната светлина дразнеше очите му. Отсреща имаше покрив, който беше бял и блестеше, а отгоре му бе кацнал гълъб, който гледаше право в него. Ако се напънеше и се повдигнеше още малко, можеше да види и улицата. Тя не приличаше на улицата, където живееше той, когато беше Матю. Всичко бе изпотрошено. Всичко бе празно. Всички бяха избягали, защото знаеха, че нещо лошо ще се случи.

* * *

— Не си спомням. Наистина не си спомням. Разбирате ли? Не съм наясно какво точно знам аз самата и какво са ми разказвали другите; какво съм си измислила за мое собствено успокоение и какво е било просто сън. Всичко е една голяма каша. Безполезно е да ме разпитвате — с нищо не мога да ви помогна. Съжалявам. — Жената насреща му звучеше извинително. Карлсън беше виждал снимки на Роузи Тийл като малко дете, а сега бе на трийсет и една. Има нещо особено у хората, които порастват преждевременно: тъмната й коса бе опъната силно назад и откриваше слабо, триъгълно лице, на което нямаше никакъв грим; черни очи, които изглеждаха прекалено големи; бледи устни, които бяха леко напукани; кокалести ръце и пръсти без пръстени, които бе сплела в скута си. Тя изглеждаше едновременно по-млада, и по-възрастна за годините си, както и леко недохранена, помисли си Карлсън.

— Знам. Тогава сте били на девет години. Но се питам дали не сте се сетили за нещо, откакто за последен път сте била разпитвана от полицията. Нещо, което сте видели или чули, или пък — знам ли? — помирисали, усетили. Нещо. Тя е там, а след малко я няма — и в тези няколко секунди трябва да е имало нещо.

— Разбирам. И понякога си мисля… — Тя млъкна.

— Да?

— Мисля си, че наистина знам нещо, само че не знам, че го знам — сигурно ви звучи глупаво.

— Не, напротив.

— Но нищо не се получава. Нямам представа какво точно е то и колкото повече се напрягам да го уловя в мислите си, то толкова повече ми се изплъзва. Вероятно е някаква илюзия. Опитвам се да изровя нещо в съзнанието си, което очевидно никога не е било там, само защото така отчаяно искам да го открия. А ако действително някога е било там, вече отдавна го няма. Паметта ми е нещо като сцена на местопрестъпление: отначало изобщо не желаех да стъпвам там, просто не можех да го понеса. След това толкова пъти обхождах мястото с кални обувки, че всички следи се изгубиха.

— Ако все пак се сетите за нещо, нали ще ми се обадите?

— Разбира се. — После добави: — Това има ли връзка с изчезването на онова малко момче, Матю Фарадей?

— Защо питате?

— Защо иначе бихте ме потърсили — оттогава изминаха толкова много години.

Карлсън се почувства длъжен да каже нещо.

— Били сте едва деветгодишна. Никой здравомислещ човек не би ви обвинил.

Тя му се усмихна.

— Тогава аз не съм здравомислеща.