Ники Френч
Черен понеделник (43)

42

Фрида стоеше край леглото, загледана в малкото телце, което все още беше свито в положението, в което го бяха открили. Тогава момчето беше полуоблечено, защото в своя делириум беше разкъсало дрехите, които носеше — карираната риза беше копие на ризите, които двамата братя близнаци предпочитаха — и беше лежало почти голо на каменния под на гробницата. Сега лежеше на матрак с топла вода, беше покрито с няколко пласта леки завивки, а сърцето му беше свързано към монитори. Лицето му, кръгло, румено и весело на снимките, които бе виждала, сега бе тебеширено бяло, със зелен оттенък. Луничките му изпъкваха като ръждиви монети. Устните му бяха безкръвни. Едната му буза бе охлузена и подпухнала. Ръцете му бяха превързани, защото беше разранило пръстите си, драскайки по каменните стени. Косата му бе нескопосано боядисана с черна боя, но в средата корените й бяха останали червени. Само мониторите свидетелстваха, че е живо.

Детектив Мънстър седеше в ъгъла на болничната стая. Той беше млад човек с тъмна коса и тъмни очи и още от първия ден беше включен в екипа, разследващ изчезването на Матю. Беше почти толкова блед и неподвижен, колкото беше и момчето, все едно че бе издялан от камък. Детективът чакаше момчето да дойде в съзнание. Очите на Матю примигаха и отново се затвориха. Миглите му бяха дълги и рижи, а клепачите — прозрачни. Карлсън беше помолил Фрида да остане, докато дойде детският психиатър. Но макар да не участваше в предприетите спешни медицински мерки, тя ясно чуваше бързите стъпки, тракането на носилките, тихия говор на лекарите и сестрите. Нещо повече — разбираше професионалния жаргон, който използваха: интравенозно вливане на топъл солен разтвор, опасност от хиповолемичен шок^[1]. Опитваха се да повишат телесната му температура, а тя бе просто един страничен наблюдател.

Вратата отново се отвори и вътре влязоха родителите на Матю. По техните бледи, изпити и измъчени лица лесно можеше да се отгатне, че са прекарали дни наред в очакване на лоши новини. Сега бяха изпълнени с надежда, което беше друг вид агония. Жената коленичи до леглото на сина си, бутна настрани тръбичките и хвана бинтованата му ръка, притискайки лице в тялото му. Две сестри я дръпнаха назад. Мъжът изглеждаше объркан и зачервен от гняв, очите му се стрелкаха из стаята, погледът му се спираше ту на апаратурата, ту на забързаните действия на медицинския екип.

— Какво е състоянието му?

Лекарят разглеждаше картата с медицинските показатели на момчето. Свали очилата си и потърка очи.

— Правим всичко, което е по силите ни, но той е много обезводнен и е със силна хипотермия. Много е измръзнал.

Госпожа Фарадей изхлипа.

— Моето малко момче. Моят красив син. — Тя вдигна бинтованите му пръсти до устните си и ги целуна, а после започна да гали ръката и врата му, повтаряйки отново и отново, че сега е в безопасност и всичко ще бъде наред.

— Но нали ще се оправи? — изрече с надежда господин Фарадей. — Непременно ще се оправи — повтори той настойчиво, като че ли това щеше да помогне думите му да се сбъднат.

— В момента го рехидратираме — обясни лекарят. — Предстои да му направим кардиопулмонарен байпас. Това означава, че ще го включим към специален апарат, ще изпомпаме кръвта му, ще я затоплим и ще я върнем обратно в тялото му.

— А когато направите това, той ще се оправи, нали?

— Ще трябва да почакате отвън — каза лекарят. — Ще ви съобщим, ако настъпи някаква промяна.

Фрида пристъпи напред и хвана ръката на госпожа Фарадей, която беше толкова замаяна, че просто се остави да я изведат. Съпругът й я последва. Посочиха им една малка чакалня без прозорци, в която имаше само четири стола и масичка, на която беше поставена ваза с изкуствени цветя. Госпожа Фарадей погледна Фрида, като че ли едва сега я бе забелязала.

— Вие лекар ли сте? — попита тя.

— Да — отвърна Фрида и поясни, — съдействах на полицията. Очаквах ви.

И приседна до тях, а госпожа Фарадей не спираше да говори. Съпругът й обаче мълчеше. Фрида видя, че ноктите му бяха мръсни, а клепачите му — зачервени. Фрида почти не говореше, но по едно време госпожа Фарадей се обърна, погледна я в очите и я попита дали има деца. Фрида й каза, че няма.

— Тогава не можете да разберете.

— Не.

След малко господин Фарадей наруши мълчанието. Гласът му беше сипкав, все едно че гърлото му беше възпалено.

— Колко време е прекарал на онова място?

— Не много.

Твърде много: Кати Рипън се беше появила в къщата на Дийн в събота следобед. Сега беше сряда, денят преди Коледа. Фрида се замисли за последните няколко дни. Дъжд, лапавица, сняг. Вероятно по каменните стени се беше стичала вода и той ги беше близал като животно. Тя отново си спомни първия миг, в който го бе видяла — израненото му тяло бе само кожа и кости, очите му бяха отворени, но не виждаха, устата му бе изкривена от ужас. Гледката беше потресаваща. Отначало не беше разбрал, че е спасен. Беше си помислил, че онези са дошли за него. Тя се сети и за Кати. Къде ли беше? Дали и тя не беше затворена някъде между влажни стени?

— Какво ли е трябвало да преживее? — каза с мъка господин Фарадей. Той се наведе към Фрида. — Бил ли е… бил ли е…, разбирате, нали?

Фрида поклати отрицателно глава.

— Случилото се е ужасно — отвърна тя. — Но според мен е мислил за него като за собствено дете.

— Негодник! — изрече гневно господин Фарадей. — Полицията успя ли да го хване?

— Не знам — каза Фрида.

— Той заслужава да бъде погребан жив, заради това, което стори на сина ми.

Една специализантка влезе в чакалнята. Беше млада и много красива, с прасковена кожа и руса коса, вързана на конска опашка. Лицето й сияеше. Фрида разбра, че ги очакват добри новини.

Те бяха коленичили от двете страни на леглото му, под ярките светлини и между висящите тръбички. Държаха бинтованите му ръце, викаха го по име и мълвяха нежни думи, сякаш беше новородено бебе. Сладурче, захарче, сладкишче, гълъбче, скъпото ни момче, Мати. Очите му все още бяха затворени, но лицето му беше загубило мъртвешката си бледност, вдървените му крайници се бяха поотпуснали. Госпожа Фарадей едновременно хлипаше и говореше. Нежните думи на обич излизаха от нея на пресекулки. Той беше сънен и замаян, като че ли го бяха събудили от дълбок сън посред нощ.

— Матю, Матю — зовеше го тихо госпожа Фарадей, опитвайки се да се сгуши в него. Той изрече нещо и тя се наведе още по-близо. — Какво казваш? — Матю повтори думата. Тя се огледа наоколо, озадачена.

— Той каза „Саймън“. Какво означава това?

— Така са го наричали — обясни Фрида. — Дали са му ново име.

— Какво? — разплака се госпожа Фарадей.

Детектив Мънстър дръпна настрана господин Фарадей и се надвеси над леглото. Започна да говори на Матю и тикна пред лицето му снимката на Кати Рипън. Момчето не можеше да съсредоточи погледа си.

— Това не е честно — възмути се госпожа Фарадей. — Той е много болен. Не бива да правите това. Не е добре за него.

Една сестра им съобщи, че детската психиатърка е на път за болницата, но се е обадила да каже, че е попаднала в задръстване. Фрида чу как детектив Мънстър се опитваше да обясни на семейство Фарадей, че синът им вече е при тях, но че едни други родители в момента се тревожат за изчезналата си дъщеря. Господин Фарадей реагира гневно, а госпожа Фарадей се разплака още по-силно.

Фрида притисна с пръсти слепоочията си. Опита се да се изолира от шума, за да съсредоточи мислите си. Матю беше отвлечен, укрит, наказван, оставен да гладува, излъган, че майка му вече не е негова майка и че баща му вече не е негов баща, че той самият вече е друго момче на име Саймън; после го бяха затворили в каменна гробница и го бяха оставили да умре, гол и самичък. Сега лежеше и примигваше в ярко осветената болнична стая; в полубудното му състояние над него се надвесваха непознати лица и говореха на висок глас думи, които не разбираше. Той беше просто едно малко момче. Но беше оцелял. Когато никой не можеше да го спаси, той сам беше успял да се спаси. Какви ли приказки беше разказвал сам на себе си, докато беше лежал в тъмното?

Тя отиде до другата страна на леглото, срещу госпожа Фарадей.

— Може ли? — попита Фрида.

Госпожа Фарадей я погледна вцепенено, но не възрази. Фрида доближи лицето си до лицето на Матю и заговори шепнешком.

— Спокойно. Вече си в добри ръце. Спасихме те. — Тя забеляза слаб проблясък в очите му. — Тук си в безопасност. Успя да избягаш от къщата на злата вещица.

Той издаде някакъв звук, който Фрида не разбра.

— Кой беше там заедно с теб? — попита го тя. — Кой беше заедно с теб в къщата на вещицата?

Очите на Матю внезапно се отвориха широко, като очите на кукла.

— Натрапница — каза той. — Нахалница.

Фрида се почувства така, сякаш Дийн беше в стаята, сякаш той беше вентролог, а Матю — неговата говореща кукла.

— Къде е тя? — попита Фрида. — Къде оставиха натрапницата?

— Отведоха я — каза той с хриптящ глас. — В тъмнината. — След това започна да хлипа, огъвайки тялото си ту напред, ту назад. Госпожа Фарадей вдигна тресящото се от конвулсии и напъни да повърне дете и го притисна към гърдите си.

— Спокойно, ще се успокои — каза Фрида.

— Какво искаше да каже? — попита я Мънстър.

— Нищо хубаво. Това, което чух, изобщо не ми хареса.

Фрида излезе, мина през чакалнята и тръгна по един коридор. Някакъв санитар караше възрастна жена в инвалидна количка.

— Къде наблизо има вода? — попита го тя.

— Край главния вход има „Макдоналдс“ — каза санитарят.

Фрида пое по дългия коридор, но чу някой да я вика. Обърна се и видя Мънстър, който тичаше към нея.

— Току-що ми се обадиха. Шефът иска да ви види.

— Защо?

— Открили са жената.

— Кати? — От облекчението, което почувства, й се замая главата.

— Не. Съпругата — отвърна Мънстър. — Тери Рийв. Навън ви чака кола.