Ники Френч
Черен понеделник (38)

37

Фрида очакваше да намери полицейското управление тихо и пусто, с изгасени светлини. Но когато влезе вътре, навсякъде се чуваше тракане, шум от местене на метални столове, от отваряне и затваряне на врати, звън на телефони, далечни викове от гняв или страх, тропот на крака по коридора. Тя си помисли, че полицейските управления и полицейските участъци може би бяха най-оживени по Коледа, когато пияниците бяха по-пияни от всякога, самотниците потъваха в още по-дълбока самота, отчаяните и лудите минаваха отвъд предела си и цялата болка и грозота на живота изплуваха на повърхността. Все се случваше някой да се строполи пред вратата с нож, забит в гърдите, или с игла, стърчаща от вената, или пък жена с насинено лице и залитаща походка да се озове във фоайето, твърдейки, че той не е искал да я нарани.

— Някакъв напредък? — попита тя Карлсън, когато той дойде да я посрещне на рецепцията, въпреки че беше излишно да го пита.

— Времето изтича — отвърна той. — След това ще трябва да ги освободя. Те ще излязат победители. Никаква следа от Матю Фарадей, никаква следа от Кати Рипън.

— Какво се иска от мен?

— Нямам представа. Можете да поговорите с тях. Нали това ви е работата?

— Не съм магьосница. Не си служа с магии.

— Жалко.

— Ще поговоря с тях. По официален начин ли ще бъде?

— Официален?

— Вие ще присъствате ли, ще бъде ли записан разговорът?

— Вие как предпочитате?

— Искам да се срещна с тях насаме.

Дийн Рийв не беше уморен. Точно обратното — изглеждаше по-свеж от всякога, все едно черпеше сили от ситуацията. Придърпвайки стола си към масата, Фрида си помисли, че той очевидно се забавлява. Дийн й се усмихна.

— Значи така, изпратили са ви да си поговорите с мен. Прекрасно. Една хубава жена насреща ми.

— Няма да говоря — поправи го Фрида. — Ще слушам.

— И какво ще слушате? Това ли?

Той започна да потропва с показалеца си по масата, с неизменната приятна, едва доловима усмивка на лицето.

— И така, оказва се, че имате брат близнак — продължи Фрида.

Троп, троп-троп, троп.

— При това еднояйчен. Как се чувствате от този факт?

Троп, троп-троп, троп.

— Не знаехте, нали?

Троп, троп-троп, троп.

— Майка ви никога не ви го е казала. Какво е усещането да знаеш, че не си уникален? Да знаеш, че има още някои, който изглежда като теб, говори като теб, мисли като теб? През цялото време сте си мислили, че сте единствен. — Той й се усмихна приятно и тя продължи в същия дух. — Вие сте като клонинг. И никога не сте го знаели. Тя ви е държала в пълно неведение. Това не ви ли кара да се чувствате предаден? Или може би се чувствате като глупак?

Късият му дебел показалец отново затропа по масата, а очите му се приковаха в нея. Усмивката му си остана все същата, но Фрида почувства гнева му със сетивата си. Стаята се изпълни с напрежение.

— Плановете ви напълно се провалиха. Всички знаят какво сте извършили. Какво е усещането, когато онова, което си планирали тайно, изведнъж излезе наяве? Не трябваше ли той да бъде вашият син? Не беше ли това планът ви?

Потропването се усили. То арогантно отекваше в главата на Фрида.

— Ако сте се изживявали като баща на Матю, как можахте да го изложите на опасност? Длъжен сте да го защитавате. Ако ми кажете къде е, това означава, че ще спасите и него, и себе си. И ще контролирате поведението си.

Фрида знаеше, че той няма да проговори. Щеше да продължава да се усмихва кротко и да потропва с пръст по масата. Нямаше да се пречупи; щеше да бъде по-твърд от всеки, който влезеше и седнеше срещу него; щеше да го гледа, без да трепне и без да каже нито дума, и всеки път щеше да печели поредната победа, от която да черпи сили. Тя стана и се отправи към вратата, усещайки зад себе си подигравателната му усмивка.

Тери беше по-различна. Когато Фрида влезе в стаята, тя спеше, опряла глава на ръцете си, и похъркваше леко. Устата й беше отворена и от нея се стичаше слюнка. Дори и когато се събуди, тя остана свлечена на стола си. Погледна Фрида със сънени очи и в първия момент като че ли не я позна. От време на време облягаше глава на масата, сякаш отново се готвеше да заспи. Гримът й се беше размазал. По зъбите й имаше червило. Косата й беше мазна. Фрида не усети у нея страх или силен гняв, а само негодувание, че часове наред я държаха в тази гола и неприветлива стая. Тя искаше да се прибере в добре затоплената си къща, при котките си. Пушеше й се. Беше й студено. Беше гладна; храната, която й бяха донесли, беше отвратителна. Беше уморена; лицето й беше подпухнало, а очите й бяха възпалени. От време на време обгръщаше с ръце едрото си тяло, сякаш за да се стопли от собствената си прегръдка.

— Откога се познавате с Дийн? — попита я Фрида.

Тери сви рамене.

— Откога сте женени?

— От сто години.

— Как се запознахте?

— Познаваме се още от деца. Сега може ли да изпуша една цигара?

— Ходите ли на работа, Тери?

— Каква сте вие? Не ми приличате на полицайка.

— Още тогава ви казах, че съм лекар.

— С мен всичко е наред. Лошото е, че съм тук.

— Винаги ли трябва да правите това, което Дийн ви нареди?

— Ужасно ми се пуши.

— Не е нужно да му се подчинявате.

— Точно така. — Тя се прозина насила. — Свършихте ли?

— Разкажете ни за Матю. Разкажете ни за Джоана и Кати. Това ще бъде смела постъпка от ваша страна.

— Не знам за какво говорите. Мислите си, че знаете неща от живота ми, но се лъжете. Хора като вас не знаят нищо за хора като нас.