Ники Френч
Черен понеделник (10)

9

Двамата стояха един до друг на моста Ватерло.

Фрида не гледаше нито към сградата на Парламента, нито към Окото на Лондон, нито към катедралата „Сейнт Пол“. Великолепието на града се отразяваше в кафявите води на Темза. Тя наблюдаваше водовъртежа, който те образуваха в подножието на моста. Почти беше забравила за присъствието на Санди, докато той не я попита:

— Не ти ли харесва повече Сидни?

— Сидни?

— Или Берлин?

— Не. Виж, Санди, чака ме работа.

— А може би Манхатън?

— Човек може да обича истински само един град. Това е моят град.

 

 

— Това Есекс ли е? — попита Алън, вглеждайки се в картината на стената.

— Не — отвърна Фрида.

— А кое е мястото?

— Не знам.

— Защо тогава сте го окачили?

— Исках картина, която да не е много интересна, за да не разсейва посетителите.

— Харесвам картини, които изобразяват конкретни неща, като например едновремешни кораби, на които се виждат всички детайли, въжета и платна. Тази тук не е моята картина. Много е размазана, липсва настроение.

На Фрида й се прииска да му каже, че мнението му не я обижда, защото не са тук, за да си говорят за картини, но се спря навреме.

— Липсата на настроение винаги ли е нещо лошо?

Алън кимна в знак на съгласие.

— Сега разбирам — каза той. — Според вас във всяко нещо се крие определен смисъл. В момента вие се опитвате да гадаете какво се крие зад думите ми.

— И така, вие за какво искате да разговаряме?

Алън се облегна назад и скръсти ръце, като че ли да се изолира от Фрида. В понеделник той беше притеснен, нуждаеше се от помощ. Днес беше самоуверен и готов да се отбранява. Поне се беше появил.

— Вие сте лекарят. Или нещо подобно. Вие ми кажете. Искате ли да ви разкажа за сънищата си? Или може би за детството си?

— Добре — каза Фрида — аз съм лекар. Така че кажете ми какво не е наред с вас. Кажете ми защо сте тук.

— Доколкото знам, аз съм тук, за да не подам оплакване срещу вашия колега. Но той е позор за клиниката. Наясно съм, че всички се подкрепяте взаимно. И все пак, не съм се отказал да напиша жалба.

Алън постоянно правеше нещо. Разтваряше скръстените си ръце, прокарваше длани през косата си, поглеждаше към Фрида, после отвръщаше поглед.

— Има си места, където можете да се оплачете — каза Фрида. — Ако решите да го направите. Но не тук. Това е място, където идвате и говорите за себе си — напълно откровено. Имате възможност да го направите така, както не бихте го направили пред никой друг — нито пред най-близките си приятели, нито пред жена си, нито пред колегите си. Не пропускайте този шанс.

— Това, което ме притеснява тук — Алън посочи с ръка наоколо, — е, че вие си мислите, че можете да решите нечии проблеми просто като говорите за тях. Винаги съм смятал себе си за практичен човек. Ако някой има проблем, нека да действа активно, за да се справи с него. Проблемите не се решават, ако само говориш за тях.

Изражението на Фрида остана непроменено, но вътре в себе си тя почувства познатата умора. И този път пак същото. Толкова често първият сеанс приличаше на лошо протекла първа любовна среща. При първия сеанс пациентите твърдо заявяваха, че изобщо не се нуждаят от помощ, че не знаят защо са тук, че не виждат смисъл просто да се говори за нещата. Понякога минаваха седмици, преди да излязат от тази фаза. Понякога така и не успяваха да излязат от нея.

— Както отбелязахте, аз съм лекар — продължи спокойно Фрида. — Опишете ми симптомите си.

— Те са същите, както тогава.

— Както кога? — Фрида леко се наведе напред в креслото си.

— Кога? Не знам точно. Бях млад. В началото на двайсетте си години — трябва да е било преди двайсет и една, двайсет и две години. Защо?

— Как се справихте с тях тогава?

— Те отзвучаха. — Алън направи пауза, на лицето му се появи странна, тревожна гримаса. — След време.

— Значи в продължение на повече от двайсет години не сте усещали тези симптоми и сега те се появяват отново.

— Да. Но това не означава, че трябва непременно да идвам тук. Смятам, че личният ми лекар ме насочи към тази терапия, за да се отърве от мен. Според моята теория повечето лекари предпочитат пациентите им да си тръгнат възможно по-бързо и да не им се мяркат пред очите. Начинът да го постигнат е като ти предпишат хапчета и ако те не ти помогнат, да те изпратят при друг лекар. Разбира се, това, което в действителност искат…

Той изведнъж млъкна. Настъпи пауза.

— Добре ли сте? — попита го Фрида.

Алън бавно извърна глава.

— Чувате ли това?

— Кое?

— Някакво скърцане. Идва оттам.

Той посочи далечния край на стаята, където беше стената с прозореца.

— Сигурно е от строителните дейности — каза Фрида. — Отсреща има строителен обект…

Тя се намръщи. Наистина се чуваше някакво пропукване и то не идваше от отсрещната страна на улицата. Беше нещо в самата къща. Но като че ли не идваше точно от вътрешността й. Шумът се усили, пропукването се превърна в трясък, те го усещаха и го чуваха. Последва нещо като експлозия в тавана на стаята и вътре се изсипаха разни неща: парчета мазилка, дървени отломки, а накрая на килима се строполи и човек. Късове гипс се посипаха отгоре му. Стаята се изпълни с бял прах. Фрида остана в креслото си. Всичко бе толкова неочаквано, че й беше трудно да осъзнае какво точно се случва. Тя гледаше втренчено, все едно пред очите й се разиграваше театрален спектакъл. Чакаше да види какво ще стане по-нататък. През това време Алън скочи и се спусна към свилия се на пода човек. Мъртъв ли беше? Фрида се зачуди. Как е възможно мъртвец да падне през тавана й? Алън приклекна, побутна мъжа и той се размърда. Бавно се обърна, застана на колене, а после се изправи. Беше едър, с дълга сплъстена коса, облечен в работен гащеризон. Трудно беше да се види нещо повече, тъй като целият бе покрит с дебел слой сив прах, но все пак можеше да се забележи струйката кръв, която се стичаше от едната му вежда надолу по скулата. Мъжът погледна объркано първо към Алън, после към Фрида.

— Това кой етаж е? — попита той. Беше чужденец, говореше с източноевропейски акцент.

— Кой етаж ли? — каза Фрида. — Третият. Вие добре ли сте?

Човекът погледна пред дупката на тавана, после към Фрида. Изтупа ръцете и тялото си, вдигайки облак от прах.

— Извинете ме за момент — каза той и излезе от стаята.

Фрида и Алън се спогледаха. Алън посочи към креслото, където преди това беше седнал.

— Може ли?

— Какво по-точно?

Той премести креслото под дупката и се покачи отгоре му. Фрида вдигна поглед към него, после към краката му, стъпили с обувки върху креслото, и осъзна, че не знае какво да каже. Главата на Алън изчезна в отвора. Тя чу едно приглушено „здравейте“ и други думи, които не разбра. Чу и един друг глас, който идваше по-отдалеч. Накрая Алън слезе от креслото.

— Много ли е сериозно? — попита го Фрида.

Алън направи гримаса.

— Има късмет, че тези дни не съм на работа.

— Със строителство ли се занимавате?

— Работя в Министерството на архитектурата и благоустройството. Ако бях на работа, щях да информирам, когото трябва.

— Ще трябва да се справя с щетите. Трудно ли ще бъде?

Алън погледна към пробития таван, поклати неодобрително глава и издаде цъкащ звук.

— По-добре вие да се справите с положението, вместо аз да се заема с това — каза Алън. — Нещастници! Ако този си беше счупил врата, кой щеше да плати за това? Проклети поляци.

— От Украйна съм — каза гласът през дупката.

— Чувате ли ме? — попита Фрида.

— Какво? — отвърна гласът.

— Много ли се контузихте?

— Всъщност пострада вашият таван — намеси се Алън.

— Идвам след малко — каза гласът.

Фрида се отдалечи от падналите отломки.

— Съжалявам за случилото се — обърна се тя към Алън. — Ще се наложи да прекъснем сеанса.

— Вие ли организирахте това? — попита Алън. — Да не би да е начин за стопяване на леда?

— Ще трябва да си уговорим нова среща. Ако сте съгласен.

Алън погледна нагоре към дупката.

— Смущаващото в случая е — започна той, — че освен преживения шок разбираме колко близко живеем един до друг. Ние сме като животни в клетки, поставени една над друга.

Фрида повдигна вежди.

— Говорите като психоаналитик. Понякога някой, който пада през дупка в тавана, е просто някой, който пада през дупка в тавана. Не означава абсолютно нищо. Просто е един инцидент. — Тя погледна нападалите късове и праха, който се стелеше навсякъде. — Един изключително неприятен инцидент.

Лицето на Алън придоби сериозно изражение.

— Аз съм този, който трябва да се извини — каза той. — Държах се грубо с вас. Не сте виновна нито за поведението на вашия колега, нито за решението на моя личен лекар. Има неща, за които бих искал да говоря с вас. Спохождат ме мисли. Главата ми е пълна с тях. Може би вие ще успеете да ги прогоните.

— Не бяхте груб с мен. Изобщо. Така че ще се видим отново в петък. При положение че успея да се справя с тази бъркотия.

Фрида изпрати Алън до вратата и после, както обикновено, отиде до бюрото си и започна да си пише бележки за сеанса, въпреки че той бе продължил едва десет минути. В същото време някой почука на вратата. Почукване, а не позвъняване отдолу, от входния звънец — може би беше Алън. Оказа се, че е мъжът от горния етаж, все още покрит с прах.

— Пет минути — каза той.

— Пет минути за какво? — попита Фрида.

— Вие стойте тук, аз идвам след пет минути.

Фрида проведе два телефонни разговора, за да отмени сеансите, планирани за същия ден. След това, докато си довършваше бележките, отново се почука на вратата. В първия момент тя не можа да познае, че това беше същият човек — вече изкъпан, ухаещ на сапун, облечен с тениска и дънки и обут с маратонки, но без чорапи. Тъмнокестенявата му коса беше сресана назад. Той подаде ръка.

— Казвам се Джоузеф Морозов.

Почти като насън Фрида протегна ръката си, стисна неговата и се представи, макар че за момент й се стори, че всеки миг той ще доближи ръката й до устните си и ще я целуне.

В другата си ръка мъжът държеше пакет шоколадови бисквити.

— Обичате ли бисквити?

— Не.

— Трябва да поговорим. Имате ли чай?

— Непременно трябва да поговорим.

— Нека да пием чай. Аз ще го направя.

Фрида не държеше почти нищо в малкия апартамент, където приемаше пациентите си, но от време на време си правеше чай или кафе. Тя го заведе в кухнята, наблюдавайки го как се суети. Чаят щеше да стане готов много по-бързо, ако вместо да му казва кое къде стои, го беше направила тя самата. Наляха си по една голяма чаша и се върнаха обратно в кабинета.

— Можехте да се пребиете — каза Фрида. — Добре ли се чувствате?

Джоузеф вдигна лявата си ръка и я огледа, все едно че не беше негова. По протежение на вътрешната й страна се виждаше бледочервен белег.

— Падал съм от стълба — каза той. — Също и през прозорец. А веднъж си счупих крака, когато… — Направи неопределен жест. — Когато ме връхлетя кола, а зад мен имаше стена. Днешното не беше нищо особено.

Отпи от чая и се загледа в разрушените сгради отсреща.

— Грандиозна работа — отбеляза той.

— А сега да поговорим за грандиозната работа тук.

Джоузеф се обърна и се загледа в нападалите отломки по пода, после вдигна поглед към зейналата дупка на тавана.

— Лоша работа — заключи той.

— Аз работя тук — каза Фрида.

— Сега няма как да работите тук — смотолеви той.

— И какво да правя? — попита го Фрида. — Иначе казано, вие какво смятате да правите?

Джоузеф погледна отново към дупката и се усмихна смутено.

— Вината е моя — каза той, — но истинският виновник е този, който е построил пода.

— Не ме е грижа за вашия под, а за моя таван — отвърна рязко Фрида.

— Подът не е мой. Правя ремонт, докато собствениците са във вилата си на село. Това е градският им апартамент. — Той се огледа наоколо. — Всеки ден ли работите тук?

— Всеки ден. С изключение на съботите и неделите.

Той се обърна към нея и сложи ръката, с която не държеше чашата, на сърцето си. Направи го доста театрално и дори леко се поклони.

— Всичко ще оправя.

— Кога?

— Ще стане по-хубаво, отколкото беше, преди да падна през дупката.

— Вие не паднахте през дупката. Вие направихте дупката.

Той се замисли.

— Кога трябва да работите тук?

— Бих искала да работя тук утре, но както виждам, и дума не може да става за това.

Джоузеф хвърли поглед наоколо, после се усмихна.

— Тук ще сложа една подвижна стена — предложи той. — Аз ще работя зад нея, а вие ще си имате кабинет. Когато не сте тук, ще сменя тапетите. А после ще ги боядисам. Ще избера подходящ цвят.

— Сегашният цвят с подходящ.

— Дайте ми ключа и днес ще поставя подвижната стена. Кабинетът ви отново ще бъде на разположение, макар и по-малък.

Той протегна ръка. За миг Фрида се поколеба. Даваше ключа си на човек, когото никога преди това не беше виждала. Но какво друго й оставаше? Да търси друг строителен работник? Какво лошо можеше да се случи? Никога не биваше да си задава този въпрос. Отвори едно чекмедже, извади резервен ключ и го подаде на Джоузеф.

— Вие украинец ли сте? — попита го тя.

— Не съм поляк.

 

 

Най-подходящи са срамежливите, които се усмихват притеснено и хапят долната си устна. Тези, които не могат без майките си и седят в очакване на стълбите в студеното и влажно време, докато не дойде учителката им и не ги накара да станат и да потичат наоколо. Търсиш такива, които са отзивчиви и покорни. Тях можеш лесно да моделираш.

Едно малко момче е седнало в долния край на една климушка и чака някой да се качи в горния й край. Но никой не идва и детето продължава да седи на люлката. Отначало то се усмихва с надежда, но малко по малко усмивката му застива на лицето. Оглежда се наоколо. Вижда, че другите деца го гледат, но не искат да дойдат при него. Опитва се да повика едно момче, но то не му обръща внимание.

Това дете изглежда подходящо. Трябва да си наясно какво точно търсиш, но и много да внимаваш. Няма значение колко ще ти се наложи да чакаш. Времето не е проблем.