Ники Френч
Черен понеделник (12)

11

— Честно казано, Алън, не мога да си обясня защо изведнъж стана толкова потаен.

Вече бяха приключили с вечерята и Кари превключваше с дистанционното телевизионните канали, но сега спря телевизора и се обърна към него, скръстила ръце. През цялата вечер беше нервна и раздразнителна. Алън очакваше този разговор.

— Не съм потаен.

— Не ми казваш какво се случва там. Нали аз те накарах да отидеш, а сега ме изолираш.

— Не е точно така. — Алън се опита да си спомни как се беше изразила Фрида по-рано същия ден. — Това е едно защитено място, където мога да разговарям свободно.

— Тук не се ли чувстваш защитен? Нима не можеш да разговаряш свободно с мен?

— Не е същото. Тя е чужд човек.

— Значи с непозната жена споделяш неща, които не можеш да споделиш със собствената си съпруга?

— Да — отвърна Алън.

— Какви неща? О, извинявай, забравих, че не можеш да ми кажеш, защото са тайна. — Тя не умееше да бъде саркастична и се изчерви.

— Не е нещо лошо и не става въпрос за някаква особена тайна. Не й разказвам за някоя скрита любовна афера, ако това си мислиш.

— Ако това е, което желаеш… — изрече Кари с рязък тон. Тя сви рамене и пусна отново телевизора.

— Не се дръж така.

— Как?

— Като обидена. Все едно съм те наранил по някакъв начин.

— Не съм обидена — тросна се тя.

Той взе дистанционното от ръката й и изключи телевизора.

— Ако наистина искаш да знаеш, днес разговаряхме за това, че двамата с теб не можем да си имаме бебе.

Тя се обърна и го погледна.

— Затова ли не се чувстваш добре?

— Не знам. Само ти казвам за какво говорихме днес.

— И аз също не мога да имам бебе.

— Знам.

— Аз съм тази, която опипват с пръсти и ръчкат с инструменти и която всеки месец е разочарована от поредната менструация.

— Знам.

— И не е… — Тя млъкна.

— И не е твоя вината. — Алън уморено довърши изречението. — Вината е изцяло моя. Спермата ми е рядка и освен това съм импотентен.

— Не биваше да ти говоря така.

— Всичко е наред. В крайна сметка това е истината.

— Не исках да кажа това; не става въпрос за вина. Не ме гледай така.

— Как?

— Като че ли всеки момент ще се разплачеш.

— Какво лошо има в това човек да плаче? — попита Алън, изненадан от себе си. — Защо аз да не плача? Защо ти да не плачеш?

— Ако искаш да знаеш, аз плача. Когато съм сама.

Той хвана ръката й и си поигра с брачната халка на пръста й.

— Ти също имаш тайни от мен.

— Може би трябва да говорим по-често за това — промълви Кари. — Все си мисля, че нещата ще се оправят. Много жени чакат с години. А ако не се получи, можем да си осиновим дете. Аз все още съм млада.

— Аз искам да имам мой собствен син — каза Алън тихо, сякаш говореше на себе си. — Точно това споделих днес. Фактът, че нямам дете, не само че ме прави нещастен, но и ме кара да се чувствам непълноценен, като изсъхнало дърво. Все едно съм незавършен отвътре и всички тези неща нахлу ват, за да запълнят празнината. — Той се спря. — Звучи глупаво.

— Не, не — каза Кари, макар че й се прииска да изкрещи: Ами аз? Мои собствен син, моя собствена дъщеря? Щях да бъда добра майка. — Продължавай.

— Не е справедливо. И спрямо теб не е справедливо. Разочаровах те и няма как да поправя този факт. Сигурно ти се иска никога да не ме беше срещала.

— Не, не е вярно. — Въпреки че имаше моменти, в които си мислеше колко по-лесно щеше да й бъде с различен мъж — уверен и със сперма, която да прониква в нея на гъста струя, подобно на пасаж от сьомга, плуващ нагоре по реката. Кари примигна. Двете качества като че ли бяха свързани, но тя знаеше, че не е така. Алън не беше виновен.

— Изведнъж всичко се изля от мен — мисли, за които дори не подозирах. Тази жена внушава изключителен респект и даже малко страх, но някак си те предразполага да говориш. След кратък миг вече имах усещането, че не разговарям с човек. Чувствах се сякаш се разхождам из някаква къща, в която никога преди това не съм бил, и намирам разни неща, взимам ги, разглеждам ги, оставям се да бродя вътре в самия себе си. И се чух да казвам онова нещо… — Той замълча и прокара длан по челото си. Изведнъж се почувства зле, едва си пое дъх.

— Онова нещо? Кое нещо? — попита го Кари.

— В съзнанието ми се появява една картина, звучи доста налудничаво. Изглежда толкова реална, все едно че я виждам с очите си или ми напомня за нещо, не е просто въображение. Сякаш ми се случва в действителност.

— Какво ти се случва? За каква картина говориш, Алън?

— Аз, заедно с моя син. Петгодишно момченце с рижа коса и лунички и широка усмивка. Виждам го съвсем ясно.

— Виждаш го съвсем ясно?

— Да. Уча го да играе футбол. — Той посочи с ръка към малката градина зад къщата, която напоследък беше занемарил. — Детето се справя чудесно, насочва топката в правилната посока и аз много се гордея с него. Гордея се и със себе си, защото съм добър баща и общувам със сина си така, както бащите общуват със синовете си. — Усети стягане в гърдите, все едно беше пробягал дълго разстояние. — А ти си застанала на прозореца и ни гледаш.

Кари не каза нищо. По бузите й се стичаха сълзи.

— Напоследък тази картина се е настанила трайно в съзнанието ми и не мога да я залича. Понякога ми се иска да си остане там, но има моменти, в които ме влудява. Тя ме попита дали според мен не виждам себе си — такъв, какъвто съм бил като момче, или пък виждам момчето в себе си, и искам да го спася по някакъв начин. Но не е това. Виждам моя син. Нашият син.

— Господи!

— Този, когото чакаме.

Винаги става така. Идва моментът, за които просто знаеш, че все някога ще дойде. Толкова е просто. След всички тези месеци на стриктно наблюдение, на очакване кордата да помръдне и стръвта да бъде захапана, на търпелива и внимателна преценка, на колебание този ли е по-подходящ, или онзи, на нежелание да се откажеш или да загубиш надежда, изведнъж нещата се случват. Само трябва да бъдеш подготвен за това.

Той е дребен и слаб, може би изглежда по-малък за възрастта си, въпреки че е трудно да се каже. Отначало върви по-назад от съучениците си, погледът му се стрелка насам-натам, за да види къде ще го повикат. Носи дънки, които са му малко големи и дебело яке, което стига почти до коленете му. Приближава се. Има кръгли сини очи и едри лунички с цвят на мед. На главата си има сива вълнена шапка с помпон, но когато я маха, косата му грейва в огненочервен цвят. Това е знак, това е дар, това е невероятен късмет.

Сега всичко е въпрос на време. Трябва да действаш безпогрешно. Едва ли друг път ще се открие по-подходяща възможност.