Ники Френч
Черен понеделник (37)

36

Когато Фрида предложи на Алън да го придружи до дома му, той не отговори. Гледаше я напрегнато.

— Алън? Обади ли се на Кари?

— Не.

— Можеш да й се обадиш, докато пътуваме.

— Няма да тръгна, преди да съм го видял.

— Имаш предвид Дийн?

— Моят брат. Моят близнак. Моето друго аз. Трябва да го видя.

— Невъзможно е.

— Няма да тръгна, преди да съм го видял.

— В момента го разпитват.

— Прекарах първите четиресет години от живота си, без да знам нищо за семейството си, без дори да имам име, а сега научавам, че родната ми майка е все още жива и че имам брат близнак, който в момента е на няколко крачки от мен. Как мислите, че се чувствам? Предполага се, че сте наясно с тези неща. Отговорете ми!

Фрида седна и се наведе към него.

— Защо искаш да го видиш?

— Не знам. Не мога просто за си тръгна, знаейки, че ни делят само няколко крачки.

— Съжалявам — каза Фрида. — Невъзможно е. Не точно сега.

— Добре. — Алън се изправи и пъхна ръце в джобовете на якето си. — Тогава ще отидем при нея.

— При нея?

— При майка ми. Тази, която е запазила брат ми, а мен ме е захвърлила.

— Затова ли искаш да го видиш? За да разбереш защо е предпочела него?

— Трябва да е имало някаква причина, нали?

— Вие сте били просто две бебета. А и тя няма да си спомни за теб.

— Трябва да я видя.

— Късно е.

— Не ме интересува, ако ще да е полунощ. Ще ми кажете къде се намира тя или аз сам ще трябва да я открия. По някакъв начин. Може би вашият приятел, полицейският инспектор, ще ми каже.

Фрида се усмихна и също се изправи.

— Аз ще ти кажа, щом толкова настояваш. Но се обади на Кари и й кажи кога ще се прибереш, кажи й, че си добре. Таксито ме чака.

— Ще дойдете ли с мен?

— Да, щом искаш.

 

 

Карлсън седеше срещу Дийн Рийв. На всеки въпрос, който му задаваше, той отвръщаше с бърз и кратък отговор, с неизменната лека усмивка на лицето. И така до безкрай — като игра на бейзбол с изхабена бухалка. Дийн наблюдаваше Карлсън. Той усещаше, че Карлсън едва сдържа гнева си, и долавяше неговото нарастващо безсилие.

По същия начин се беше държал и с Ивет Лонг — с тази разлика, че очите му през цялото време се плъзгаха по тялото й и за свой ужас тя се беше изчервила.

— Той се подиграва с нас! — изфуча тя.

— Не му позволявай да те извади от равновесие — напомни й Карлсън. — В противен случай той ще излезе победител.

— Той вече е победител.

 

 

— Сигурен ли си, че си готов за това? — попита Фрида.

Алън стоеше до нея, по-изплашен от всякога и готов да се разплаче.

— Ще влезете ли с мен?

— Ако наистина го искаш…

— Да. Моля ви. Аз не мога… — Той преглътна мъчително.

— Добре тогава.

Фрида го хвана за ръката, сякаш беше малко дете. Поведе го по коридора към малката стая, която майка му обитаваше. Краката му се тътреха, а пръстите на ръцете му бяха студени. Тя му се усмихна окуражително, почука на вратата и я отвори. Алън пристъпи напред, дишайки тежко. За момент остана неподвижен, загледан във възрастната жена, която седеше приведена в креслото си. После отиде, препъвайки се, до нея и коленичи на пода.

— Майко? Мамо?

Фрида се обърна, за да не гледа ужаса и смирената молба, изписани на лицето му.

— Пак ли си бил непослушно момче?

— Не е той. Това съм аз. Другият.

— Ти винаги си бил непослушен.

— Ти си ме изоставила.

— Никога, никога не съм те изоставяла. Бих си откъснала езика, преди да те изоставя. Кой ти е наговорил тези глупости?

— Изоставила си ме. Защо си ме изоставила?

— Нашата малка тайна, а?

Седнала на леглото, Фрида наблюдаваше внимателно госпожа Рийв. Вероятно говореше за това, което тя и синът й бяха сторили преди много години.

— Защо мен?

— Ти си едно лошо момче. Какво да те правим, а?

— Аз съм Алън. Не съм Дийн. Аз съм другият ти син. Твоят изгубен син.

— Носиш ли ми поничка?

— Трябва да ми кажеш защо си го направила. Имам право да знам. После ще си тръгна.

— Обичам понички.

— Увила си ме в тънка хавлиена кърпа и си ме изоставила на улицата. Можел съм да умра. Не те ли е било грижа?

— Искам да си отида вкъщи.

— Какво не си харесала у мен?

Госпожа Рийв го погали леко по главата.

— Ти, непослушен, палав Дийн. Няма значение.

— Що за майка си ти?

— Аз съм твоята майка, миличък.

— А знаеш ли колко много е загазил твоят скъпоценен Дийн? Направил е нещо много лошо. Нещо отвратително.

— Нищо не знам.

— Сега е в полицията.

— Нищо не знам.

— Погледни ме, погледни мен. Аз не съм Дийн.

— Нищо не знам.

Тя започна да се клати напред-назад в креслото си, напявайки монотонно думите, все едно че пееше приспивна песен:

— Нищо не знам. Нищо не знам. Нищо не знам.

— Майко — каза Алън. Той взе внимателно ръката й, сгърчи лицето си и насила произнесе думата: — Мамо?

— Непослушен. Много непослушен.

— Никога не те е било грижа, нали? Дори не си се сещала за мен. Що за човек си ти?

Фрида стана и хвана ръката на Алън.

— Хайде, стига толкова — подкани го тя. — Трябва да се прибереш вкъщи. Мястото ти е там.

— Да — отвърна той. По лицето му се стичаха сълзи. — Права сте. Тя е просто една отвратителна старица. Тя не е моята майка. Аз дори не я мразя. Тя не означава нищо за мен. Абсолютно нищо.

 

 

Те седяха в таксито и мълчаха. Алън гледаше съсредоточено дланите си, а Фрида се взираше в падналия мрак. Снегът отново се сипеше, но този път се задържаше по улиците, по покривите и по клоните на чинарите. Щеше да бъде истинска бяла Коледа, помисли си Фрида, първата от много години насам. Спомни си как като дете заедно с брат си се спускаше с шейна по хълма близо до къщата на баба си. Студът щипеше бузите й, снежинките полепваха по миглите й, а тя крещеше с пълно гърло, докато шейната летеше надолу и всичко наоколо се сливаше в снежнобяла маса. Колко време беше минало, откакто за последно се беше пързаляла с шейна, беше правила снежен човек и беше хвърляла снежни топки? Това я накара да се замисли и за друго: от колко време не беше виждала брат си? А родителите си? Целият й детски свят беше изчезнал и на негово място тя си беше изградила свят, изпълнен с отговорности, с болката и нуждите на чужди хора, с правила и ясно очертани и добре пазени граници.

— Ето тук, вляво — каза Алън на шофьора и той спря таксито. Алън слезе и остави вратата отворена, но Фрида не го последва.

— Няма ли да влезете с мен? — попита той. — Не знам как да й кажа за това.

— На Кари?

— Ще ми се вие да й помогнете да разбере.

— Но, Алън…

— Нима не разбирате как се чувствам след всичко, което открих днес, и след това, което се случи? Аз трудно бих могъл да й обясня. Тя ще бъде шокирана.

— И смяташ, че ти е нужна моята намеса?

— Вие ще го направите както трябва, професионално. Можете да й разкажете това, което разказахте на мен, а и от вас то ще прозвучи някак си… успокоително.

— Ще тръгваме ли, или ще слезете тук? — попита шофьорът.

Фрида се поколеба. Тя погледна разтревоженото лице на Алън, снежинките, които танцуваха в светлината на уличната лампа, стелеха се по земята и се посипваха по пепеляво рижата му коса. Помисли си и за Карлсън, който чакаше в полицейското управление, ръмжащ от чувство на безизходица.

— Ти нямаш нужда от мен. Имаш нужда от нея. Разкажи й това, което знаеш и й кажи как се чувстваш. Дай й възможност да разбере. А утре ела при мен в единайсет и ще поговорим за това. — Тя се обърна към шофьора на таксито:

— Бихте ли ме закарали обратно в полицейското управление?