Ники Френч
Черен понеделник (46)

45

Карлсън не можеше да стигне с колата до самия канал, затова спря до мост, който пресичаше канала. Там го чакаше един полицай и двамата слязоха по стълбите до утъпканата пътека, от която някога хора и коне са теглили шлеповете.

— Кой е намерил тялото? — попита Карлсън.

— Един възрастен човек, който разхождал кучето си — обясни полицаят. — Нямал мобилен телефон, нито успял да намери телефонна кабина, затова се наложило да извърви с болния си крак целия път до вкъщи. Медицинският екип пристигнал на мястото след около час. Ако човекът е имал мобилен телефон, парамедиците може би са щели да помогнат.

Малко по-нататък се бяха насъбрали хора, повечето от тях деца, любопитни да видят какво се е случило. Карлсън и придружаващият го полицай се провряха под ограждащата лента, отклониха се от утъпканата пътека и тръгнаха покрай тесен залив. В миналото това беше пристан, където закотвяха шлепове в близост до една фабрика. Сега мястото беше пусто и изоставено, цялото осеяно с храсталаци. Отпред се бяха скупчили няколко полицаи, които очевидно не бързаха. Един от тях каза нещо, което Карлсън не можа да чуе, и останалите се разсмяха. Малко по-нататък по пътеката той видя Мелани Хакет, от неговия екип, да разговаря със свой колега, и я повика.

— Свалиха го — каза тя и посочи към зелено платнище на земята. — Искате ли да го видите?

Карлсън кимна с глава. Тя дръпна чаршафа. Беше подготвен, но неволно примигна. Очите бяха широко отворени и гледаха нагоре в нищото, зениците им бяха разширени, подутият език се показваше между зъбите. Хакет дръпна чаршафа по-надолу. Въжето го нямаше, но отпечатъкът от него, минаващ около врата и продължаващ зад ухото, се виждаше съвсем ясно.

— Изобщо не се е преобличал — отбеляза тя. — Облечен е със същите дрехи, с които беше в полицейското управление.

— Не се е прибирал вкъщи — отвърна Карлсън.

Той сбърчи нос. Усещаше се мирис на изпражнения. Хакет забеляза изражението му и дръпна обратно чаршафа.

— Така се получава, когато човек посяга да се обеси — каза тя. — Ако хората знаеха за това, сигурно биха се отказали да свършат по този начин.

Карлсън се огледа наоколо. Старата фабрика имаше прозорци, но те всички отдавна бяха заковани.

— Това място вижда ли се отнякъде?

— Не — отговори Хакет. — Тази част от канала е тиха и спокойна и никой не идва насам.

— Предполагам, че затова е дошъл тук.

— Знаел е какво го очаква — каза Хакет.

— Как разбрахте?

— В джоба му имаше писмо.

— Какво писмо?

— Прибрахме го заедно с останалите вещи, които намерихме в джобовете му.

Хакет отиде до малка синя касетка и извади прозрачна папка.

— В себе си имаше мобилен телефон, пакет цигари, запалка, химикалка и това. Беше в пощенски плик без надпис.

Тя му подаде папката. Той можеше да прочете писмото и без да го изважда. Отиде малко по-нататък, за да излезе отсянката на моста. Беше написано на откъсната страница от бележник. Карлсън разпозна едрите закръглени букви от подписа на Рийв под свидетелските му показания. Писмото беше кратко и ясно:

Знам какво ме очаква. Не искам това. Кажете на Тери, че съжалявам. Извинявай, че те напускам, кукло. Тя знае, че за мен винаги е била единствената. Тери няма никакво участие в стореното. Тя няма да може да се защити. Кажете й, че съм направил възможно най-доброто. Време е да тръгвам.

Дийн Рийв

Карлсън погледна към Мелани Хакет.

— Значи е стоварил цялата отговорност върху нея.

— Какво ще правим оттук нататък? — попита го тя.

— Ще я притиснем до стената. Тя е всичко, което имаме.

 

 

Карлсън се обади на Фрида вкъщи. Каза й за намереното тяло и за писмото.

— Някак си не можех да си го представя да седи в съдебната зала.

— Не знам какво точно имате предвид — отвърна Карлсън. — Както и да е, казах, че ще ви държа в течение. Ето, вече сте информирана.

— И аз ще ви държа в течение — каза Фрида.

— Какво означава това?

— Не съм сигурна. Ако има някакъв резултат, ще ви се обадя.

След като приключи разговора, Фрида поседя известно време напълно неподвижно. На масата пред нея имаше бяла керамична чаша за кафе. Светлината от прозореца падаше върху нея така, че едната й страна беше в сянка — сянка, която беше почти синя. С парче въглен тя се опита да я нарисува в скицника си, преди светлината да се е преместила и формата на чашата да се е променила. Погледна към чашата, а после към листа. Не й хареса. Сянката в рисунката й изглеждаше така, както една сянка би трябвало да изглежда, а не каквато тя я виждаше в действителност. Откъсна страницата и я скъса на две, а после още на две. Тъкмо се питаше дали ще има търпение да повтори рисунката, когато телефонът иззвъня. Беше Саша Уелс.

— Честта Коледа! — каза тя. — Имам новина за вас.

 

 

Те се уговориха да се срещнат в кафенето на №9, което беше много близо до мястото, където работеше Саша. Когато влезе вътре, Фрида се загледа в гирляндите, звездите и коледните топки, с които беше украсено заведението. Кери я поздрави и й посочи украсата на витрината.

— Харесва ли ти нашият Дядо Коледа?

— Повече би ми харесал прикован на кръст — отвърна Фрида.

Кери беше изумена и поклати глава неодобрително.

— За радост на децата е — каза тя. — Катя сама подреди витрината.

Фрида си поръча най-силното кафе, което можеха да й приготвят. Когато Саша се появи, тя забеляза колко различна изглеждаше от треперещата млада жена, която се бе появила в кабинета й преди няколко седмици. Това, разбира се, не беше гаранция, че състоянието й се е подобрило, но сега беше облечена с костюм, косата й беше прибрана назад и имаше приятен външен вид. Когато видя Фрида, лицето й разцъфна в широка усмивка. Фрида стана, представи я на Кери и й поръча билков чай и кексче. Двете седнаха на масата. Усмивката на Саша изчезна и на лицето й се появи загрижен израз.

— Кога сте спали за последно?

— Имах много работа — отговори уклончиво Фрида. — И така?

Саша отхапа от кексчето и отпи голяма глътка чай.

— Умирам от глад — изфъфли тя с пълна уста и преглътна. — Първо, искам да кажа, че ми дължите голяма благодарност. Работя в областта на генетиката, но не правя тестове. Обаче познавам човек, който познава друг човек, и прочее, и прочее. Измъкнах ги от коледното тържество и цялата работа приключи за трийсет секунди. Така че тестът е готов.

— Какъв е резултатът?

— Тук трябва да кажете „благодаря“.

— Много съм ти признателна, Саша.

— Моля, няма защо. Аз самата ви дължа изключително много, задето цапардосахте онова влечуго и рискувахте да влезете в затвора. Сега аз, с риск да бъда много досадна, ще трябва да ви предупредя, че всичко около теста е напълно неофициално и си остава между нас.

— Абсолютно.

— Да си призная, от една страна, не преставам да се питам защо толкова ви интересува тази употребявана хартиена кърпичка, а от друга си мисля, че колкото по-малко знам, толкова по-добре.

— Уверявам те, че тестът е от изключителна важност — каза Фрида. — И е пълна тайна.

— Вие като лекар знаете, че по закон подобно изследване е конфиденциално и ако ви трябва за целите на някакви съдебни процедури, изобщо не трябва да бъде документирано.

— Не се тревожи. Това не е проблем.

— Зарадвах се, когато ми се обадихте, защото отдавна искам да се срещнем, да отидем да пийнем по нещо и да си побъбрим. Но при тези обстоятелства силно се надявам някой ден да не ме извикат да давам показания.

— Няма, обещавам.

— И така, защо ви трябваше този митохондриален ДНК анализ^[1]?

— Не е ли очевидно?

— Да, донякъде, но като цяло е доста необичайно.

Последва кратка пауза. Накрая Фрида попита с треперещ от вълнение глас:

— И така, какъв е резултатът?

Саша изведнъж придоби сериозно изражение.

— Положителен е.

— Ох! — Фрида изпусна дълга въздишка.

— Това е всичко — каза Саша, като я наблюдаваше внимателно.

— Какво означава това? Какво означава това в действителност? ДНК тестовете доказват висока степен на вероятност, нали така?

Лицето на Саша придоби спокоен вид.

— Не и в този случай. Вие сте доктор по медицина. Изучавали сте биология. Митохондриалната ДНК се унаследява непроменена при лицата от женски пол. Тя или съответства напълно, или изобщо не съответства. В конкретния случай съответствието е пълно.

— Значи, мога да съм сигурна.

— Може би не трябва да питам, но откъде са тези проби?

— Наистина е по-добре да не знаеш. Благодаря ти, много ти благодаря за помощта.

— С нищо не съм ви помогнала.

— Напротив, много ми помогна.

— Определено действах като шпионин — каза Саша. — Това означава, че не съм запазила нито пробите, нито документацията. Съобщавам ви резултата. Това е всичко.

— Разбира се — отвърна Фрида. — Още в началото се уговорихме да бъде по този начин. Аз просто трябваше да разбера истината.

Саша допи чая си.

— Как ще прекарате Коледа?

— Нещата малко се усложниха.

— Предполагам.