Ники Френч
Черен понеделник (13)

12

На Джоузеф му харесваше да работи по този начин. Клиентите бяха надалеч и се появяваха приблизително на всеки две седмици. Можеше да живее в апартамента през повечето време. Ако искаше, можеше да се храни там. В миналото беше работил предимно с бригади и това си имаше своите предимства, защото всеки беше специалист по нещо — гипсаджия, дърводелец, електротехник. Бяха като семейство, в което спореха и се караха и се опитваха да се приспособят един към друг. Но сега работеше самостоятелно и се чувстваше като на почивка. Можеше да работи, когато си пожелае, дори посред нощ, когато навън беше тъмно и тихо. А денем, например в ден като днешния, когато беше почти два следобед, а клепачите му натежаваха, той захвърляше инструментите и лягаше на пода. Лежеше със затворени очи и се замисли за дупката в тавана и колко трябваше да я разшири, за да изчисти парчетата дърво и напукан гипс. След малко, без никаква причина, си представи жена си Вера и синовете си. Запита се какво ли правеха сега и не след дълго те бавно изчезнаха като в мъгла, а той се унесе в сън и засънува сънища, които после нямаше да помни — той никога не помнеше сънищата си.

Отначало си помисли, че гласът е част от съня му. Беше мъжки глас и преди да разбере значението на думите, които човекът изричаше, той усети тъгата в тях, неподправена тъга, която звучеше странно от устата на един мъж. Последва мълчание, след моето заговори друг глас, който той познаваше. Това бе гласът на жената от долния етаж, лекарката. Джоузеф вдигна ръката си и пръстите му се допряха до грубата повърхност на талашитената плоскост. Видя пробития таван над себе си и бавно, все още замаян от съня, осъзна къде се намира: на пода в нейния кабинет. Джоузеф слушаше треперещия глас на мъжа и ясния и спокоен глас на жената и у него се надигна растяща тревога. Беше станал неволен свидетел на изповед — нещо, което не беше предназначено за чужди уши. Погледна стълбата. Ако се опиташе да се изкачи по нея, щяха да го чуят. По-добре беше да остане на мястото си и да се надява, че скоро ще приключат.

— Жена ми ми се сърди — каза мъжът. — Държи се, сякаш ревнува. Поиска да й кажа какво сме говорили с вас.

— Казахте ли й? — попита Фрида.

— Донякъде — отвърна мъжът. — Малко преиначих разговора. Но докато й разказвах, изведнъж осъзнах, че не съм бил искрен докрай с вас.

— Какво не сте ми казали?

Последва дълга пауза. Джоузеф усещаше силните удари на сърцето си. Дъхът му вонеше на алкохол. Как не го чуваха или надушваха?

— Наистина ли тук мога да говоря открито? — попита мъжът. — Задавам ви този въпрос, защото докато разговаряхме с Кари си помислих, че винаги съществува граница за нещата, които можеш да кажеш. Имам предвид, че на нея мога да кажа само онези неща, които мъжете обикновено казват на жените си, а когато съм навън с приятели, мога да кажа само онова, което е прието да се споделя между приятели.

— Тук можете да говорите свободно за всичко. Не съществуват ограничения.

— Може да ви се стори глупаво…

— Не ме интересува дали е глупаво, или не.

— И няма да кажете на никого това, което ще споделя с вас?

— А защо да го правя?

— Обещавате ли?

— Алън, мое професионално задължение е да спазвам конфиденциалност. Освен ако не си признавате за извършено тежко престъпление. Или не планирате такова.

— Признавам си, че ме измъчват странни мисли.

— Кажете ми какви са те.

Джоузеф си помисли, че би трябвало да запуши ушите си с пръсти. Не биваше да слуша тази изповед. Предполагаше се, че не трябва да я слуша. Но не си запуши ушите. Не можеше да се въздържи. Искаше да чуе за какво става дума. Какво пък толкова?

— Размишлявах много — каза мъжът. — Споделих с вас, че искам дете. Искам син. Така че защо да не се подложа на лечение за безплодие и да взимам виагра? Това е медицински проблем, а не психологически.

— А защо не го направите?

— Имам натрапчиви мисли за мой собствен син, за малко момче, което прилича на мен. Нещо като неутолим глад. Но тези пристъпи, които получавам, когато почти припадам, губя съзнание и изглеждам като пълен идиот — те нямат нищо общо с този глад. Свързани са с нещо друго.

— Какво е то?

— Вина.

Настъпи мълчание.

— Каква вина? — попита Фрида.

— Разсъждавах върху това — поясни Алън — и ето до какво заключение стигнах. Искам това момче. Искам двамата да ритаме топка. И ето ме тук, изгаряш от желание да бъда заедно с него. Но той не е там и няма желание да бъде заедно с мен. Схващате ли смисъла?

— Не съвсем. Все още не — каза Фрида.

— Повече от ясно е. Те не молят да бъдат родени. Ние ги искаме. Предполагам, че това е инстинкт. Но нима има разлика между това неистово желание и наркоманията? Взимаш хероин, за да пресечеш желанието си да употребяваш хероин. Имаш ненаситно желание за дете и то се появява в живота ти, за да утолиш това желание.

— Значи вие смятате, че да имаш дете е нещо егоистично?

— Разбира се — отговори мъжът. — Нима питаме предварително децата дали искат да се родят?

— И така, доколкото разбирам, вие се чувствате виновен, защото желанието ви да имате дете е егоистично?

— Да. — Последва дълга пауза. — А също и… — Той млъкна. Джоузеф беше съгласен с Фрида — тук имаше нещо необичайно. — А също и това изгарящо желание за дете. Може би е присъщо на жените.

— Какво по-точно имате предвид?

Гласът му стана по-тих. Джоузеф трябваше да се напрегне, за да го чуе.

— Чувал съм, че има жени, които не се чувстват завършени, ако нямат дете. При мен това е още по-силно изразено. Чувствам — и винаги съм го чувствал — че сякаш нещо в мен липсва, все едно че вътре в мен има дупка.

— Дупка вътре във вас? Продължете.

— И ако имам дете, то ще запълни тази дупка. Може би ви звучи нелепо?

— Не. Но ми се ще да разсъждаваме малко повече върху това изгарящо желание и този ненаситен глад. Какво би казала жена ви, ако й разкажете всичко това?

— Би се запитала за какъв мъж се е омъжила. И аз се питам за какъв мъж се е омъжила.

— Може би част от брака е да пазим някои неща само за себе си.

— Сънувах сина си.

— Говорите така, сякаш той съществува.

— В съня си го виждах като истински. Стоеше там, все едно че гледах себе си на същата възраст. Малко момче с рижа коса и училищна униформа. Но той беше далеч, от другата страна на дълбока пропаст, нещо като Големия каньон, само че невероятно дълбока и потънала в мрак. Исках да отида при него, но знаех, че ако пристъпя напред, ще пропадна в тъмната бездна. Не беше никак приятен сън.

Джоузеф се сети за двете си малки момчета и се почувства засрамен. Той захапа кокалчетата на ръката си и започна да ги дъвче. Не знаеше защо го прави. Може би за наказание или пък за да престане да слуша. Всъщност той продължи да слуша думите, които се чуваха, но престана да мисли върху тях. Остави ги да се леят като музика покрай ушите му. Накрая разбра, че сеансът вече е към края си. Гласовете станаха по-тихи и се чуваха отдалеч. Чу вратата да се отваря. Сега беше моментът. Възможно най-тихо той стъпи на стълбата и започна да се изкачва бавно и полека, за да не се чуе скърцане. Внезапно се чу силно почукване.

— Вие ли сте? — Нямаше никакво съмнение: беше нейният глас. — Зад преградата ли сте?

За един кратък миг Джоузеф отчаяно си помисли, че ако се притаи, тя може и да си тръгне.

— Знам, че сте там. Не се спотайвайте. Слезте през дупката и елате тук веднага.

— Нищо не съм чул. Не се притеснявайте.

— Казах веднага!

 

 

— Колко време бяхте зад преградата? — попита Фрида, пребледняла от гняв, когато се изправиха лице в лице.

— Бях заспал — обясни й Джоузеф. Работех там, поправях дупката. След това поспах.

— В моята стая.

— Зад преградната стена.

— На идиот ли се правите? — каза Фрида възмутено. — Това тук е частен кабинет и разговорите, които водим, са изцяло лични. Какво ще си помисли той, ако разбере?

— Няма да му кажа.

— Да му кажете? Разбира се, че няма да му кажете. Вие не го познавате. Но какво си мислехте, че правите?

— Бях заспал и се събудих от гласовете ви.

— Много се извинявам, че сме ви обезпокоили.

— Опитах се да не подслушвам. Съжалявам. Няма да се повтори. Кажете ми по кое време ще мога да работя тук, за да закърпя отвора.

Фрида си пое дълбоко дъх.

— Не мога да повярвам, че съм провела терапевтичен сеанс в присъствието на строителен работник. Но както и да е, да приключим с това. Просто поправете проклетата дупка.

— Ще отнеме само един ден. Или два дена. А може и малко повече. Сега е студено и боята съхне по-бавно.

— Свършете си работата възможно най-бързо.

— Има нещо, което не разбирам — каза Джоузеф.

— Какво е то?

— Ако един мъж иска да има дете, тогава трябва да направи, каквото е нужно. Не става с говорене. Тръгваш и се опитваш да решиш проблема. Отиваш при лекар и правиш каквото трябва, за да имаш син.

— Нали казахте, че сте спали — изгледа го Фрида ужасена.

— Бях заспал. Шумът ме събуди. Чух част от разговора. Той е мъж, който много иска да има син. Това ме накара да се замисля за моите собствени синове.

Гневното изражение на Фрида постепенно премина в усмивка, която тя не можа да прикрие.

— Искате да обсъждам с вас пациента си?

— Според мен само с разговори нищо няма да постигне. Трябва да промени живота си. И да се сдобие със син. Ако може.

— Докато подслушвахте, чухте ли ме да му казвам, че разговорът ще бъде изцяло поверителен и че никой няма да узнае какво е споделил с мен?

— Но какъв е смисълът само да говори и нищо да не прави?

— Искате да кажете, че е същото като да лежиш и да спиш, вместо да ремонтираш дупката, през която си паднал.

— Ще я поправя. Почти съм я завършил.

— Не знам защо все още ви говоря това — каза Фрида, — но все пак ще го кажа. Аз не мога да оправя живота на Алън, не мога да му дам мечтания син с рижа коса. Светът, в който живеем, е неподреден и непредсказуем. Може би, казвам може би, ако просто разговарям с него, както се изразявате вие, бих могла да му помогна да се справи малко по-добре с живота си. Знам, че това съвсем не е достатъчно.

Джоузеф потърка очите си. Изглежда, още не се беше разсънил напълно.

— Мога ли да ви почерпя с чаша водка в знак на извинение? — попита я той.

Фрида погледна часовника си.

— Три следобед е. Ако желаете да се извините, по-добре ми направете чаша чай.

 

 

Когато Алън си тръгна от кабинета на Фрида, беше малко преди три и половина, но вече се стъмваше. Вятърът беше примесен с дъжд и завихряше обрулените, изсъхнали листа. Небето беше оловносиво. Тук-там в падащия здрач проблясваха локви. Алън вървеше без посока. Луташе се по малки улички, покрай неосветени къщи. Точно сега не можеше да се прибере вкъщи. Беше му трудно да се изправи пред зорките очи на Кари, пред нейния загрижен поглед. Беше се почувствал малко по-добре в топлата, светла стая. Усещането за вътрешно напрежение беше изчезнало и той изведнъж бе осъзнал колко изтощен е всъщност. Помисли си, че може да задреме, както бе седнал на малкото сиво канапе срещу Фрида, разказвайки й неща, които никога не би споделил с Кари, защото Кари го обичаше и той искаше тя да продължи да го обича. Той си представи изражението на жена си, как примигва от тревога и как бързо успява да скрие всичко в себе си. Но изражението на жената срещу него никога не се променяше. Нищо от това, което й разказваше, не можеше да я нарани или да предизвика отвращение у нея. С мълчанието и спокойствието си наподобяваше картина. Той не беше свикнал жените да се държат по този начин. Повечето от тях кимаха и измърморваха нещо, насърчаваха те и едновременно с това те възпираха да не прекрачиш границата, упътвайки те във вярната посока. Майка му се държеше по този начин, Лизи и Рут в службата му също. И, разбира се, Кари.

Сега, след като си бе тръгнал, отново се почувства зле. Тревогата и напрежението пак се надигнаха в него. Не можеше да си обясни откъде се появяват. Прииска му се да се върне обратно в кабинета, поне докато пристъпът премине — но на нея едва ли тази постъпка би й допаднала. Много добре си спомняше какво му бе казала за петдесетте минути. Беше строга, помисли си той, и се запита какво ли би казала Кари за нея. Най-вероятно би я определила като костелив орех. Един много костелив орех.

Вляво имаше малък ограден кът за отдих. В единия му край трима пияници се наливаха със сайдер от метални кутийки. Препъвайки се, Алън влезе и седна на една пейка. Дъждът се усили, той усети капките по главата си и ги чу да почукват по купчинките сухи листа, пръснати по земята. Затвори очи. Не, помисли си той. Кари нямаше да го разбере. И Фрида нямаше да го разбере. Беше сам. Това беше жестоко. Сам и непълноценен. Накрая отново стана.

Очевидно бе писано да се случи. Наречете го както искате: съдба, провидение, нещо, предначертано от звездите. Малкото момче с рижата коса и луничките беше съвсем само. Майка му отново закъсняваше. Тя какво очакваше да се случи? Сега момчето се оглеждаше наоколо. Гледаше към отворената училищна порта и към улицата. Хайде. Хайде, мъничкият ми. Излез през портата. Точно така. Браво! Сега полека. Не се обръщай назад. Ела при мен. Сега вече си мой.

 

 

Майка му имаше яркосин шлифер и рижа коса, които се забелязваха отдалеч. Но днес не се появи на входа заедно с другите майки и повечето от децата вече си бяха тръгнали. Той не искаше госпожа Клей отново да го накара да чака в класната стая. Не беше позволено, но той знаеше пътя до вкъщи, а освен това беше сигурен, че ще я срещне още преди да се е прибрал — тичаща с разпиляна коса, защото беше закъсняла. Бавно и предпазливо тръгна към портата. Госпожа Клей го наблюдаваше, но й се наложи да си издуха носа. Тя закри набръчканото си лице с голяма бяла носна кърпа и през това време той се изплъзна незабелязано. Никой не го видя, когато излезе на улицата. В една малка локва съзря цяла лира и оглеждайки се наоколо, да не би да е някаква шега, той я вдигна и я избърса с крайчеца на ризата си. Ако дотогава майка му не се появеше, щеше да си купи бонбони или пакетче чипс от сладкарницата на ъгъла. Погледна нагоре по улицата, но тя все още не се виждаше.