Ники Френч
Черен понеделник (21)

20

Старата мотриса беше почти празна. Тя скърцаше и тракаше по релсите, движейки се през лондонски предградия, където се виждаха терасовидни къщи със зимни градини; потъмнели стени на изоставени фабрики, между чиито тухли бяха прораснали коприва и върбовка; от време на време погледът попадаше на някакъв канал. Фрида видя приведената фигура на човек с дебело палто, който държеше в ръцете си въдица над кафеникавата мазна вода. Осветени прозорци пробягваха край движещия се влак и от време на време през тях се виждаха хора: младеж гледаше телевизия, възрастна жена четеше книга. Отдолу под един мост минаваше булевард: около уличните лампи бяха увити коледни лампички, хора мъкнеха пазарски чанти или дърпаха децата си за ръка, коли плискаха вода от локвите. Лондон разкриваше себе си като във филм.

Тя слезе на спирката в Лейтънстоун. Беше се здрачило и всичко наоколо изглеждаше сиво и леко размазано. Блясъкът от оранжевите улични лампи се отразяваше върху мокрия паваж. Покрай нея минаваха автобуси. Улицата, на която живееше Алън, беше дълга и права — цял коридор от терасовидни къщи от късната Викторианска епоха, със стройни редици от чинари, които по всяка вероятност бяха връстници на самите къщи. Алън живееше в далечния край, на №108. Докато вървеше с леко забавена крачка, за да отложи момента, в който трябваше да се изправи срещу него, тя хвърляше поглед към прозорците на околните къщи, през които се виждаха големите стаи на долния етаж и задните дворове, потънали в зимен сън.

Въпреки че се стараеше да запази присъствие на духа, Фрида почувства стягане в гърдите, когато отвори портата и позвъни на тъмнозелената входна врата. В далечината се чу приятната мелодия на звънеца. Беше й студено и чувстваше умора. Помисли си за собствената си къща и за камината, която щеше да запали, веднага щом приключеше с това посещение. След малко чу стъпки и вратата се отвори.

— Да?

Жената, която стоеше пред нея, беше ниска, с набито телосложение. Краката й, леко разкрачени, бяха стъпили здраво на земята, все едно че се готвеше да се бие. Косата й беше кестенява, късо подстригана. Имаше големи хубави сиви очи, бледа гладка кожа с луничка над устната и добре очертана брадичка. Беше облечена с дънки и сива бархетна риза с навити до лактите ръкави, не носеше грим. Гледаше Фрида с присвити очи. Устните й бяха плътно притиснати.

— Аз съм Фрида. Предполагам, че Алън ме очаква.

— Да. Влезте.

— Вие сигурно сте Кари.

Тя влезе в антрето. Нещо се притисна в прасеца й и Фрида погледна надолу. Една голяма котка с мъркане се уви около крака й. Тя се наведе и прокара пръст по пухкавата й козина.

— Това е Хензел — каза Кари. — Гретел също е някъде тук.

Вътре беше топло и тъмно, а във въздуха се носеше приятен аромат на дърво. Фрида се почувства, сякаш бе влязла в свят, напълно различен от този, който предполагаше фасадата отвън. Очакваше, че къщата ще прилича на другите, покрай които бе минала — със съборени стени, заменени от френски прозорци и стремеж към обширни открити пространства. Тук обаче беше попаднала в лабиринт от коридори, миниатюрни стаи, високи шкафове и широки лавици, отрупани с предмети. Кари я поведе напред, минавайки край хола, и Фрида успя да забележи, че той бе едно уютно местенце с вградена в стената печка на дърва. Имаше остъклен шкаф, пълен с птичи яйца, птичи пера, гнезда, направени от мъх и клонки, а на един прозорец беше поставено малко проскубано препарирано синьо рибарче. Стаята, долепена до хола, която повечето хора биха съборили, беше още по-малка. В нея се виждаше голямо бюро с наредени по него модели на самолети, изработени от балсово дърво, подобни на онези, които братът на Фрида майстореше като тийнейджър. Гледката й върна спомена за мирис на лепило и лак, за малките пришки по връхчетата на пръстите, за ваничките със сива и черна боя.

На стената край кухнята бяха окачени фотографии в рамка. Някои от тях бяха на Кари като малко дете: седнала между двете си сестри на градинска пейка; позираща права с родителите си. Други бяха на Алън. На една от тях беше с родителите си — малка набита фигура, изправена между две високи източени фигури. Тя се опита да я види по-отблизо, докато минаваше покрай нея.

— Седнете — покани я Кари. — Сега ще го извикам.

Фрида съблече палтото си и седна край малка маса. Отворът за котки на задната врата изтрака и през него се промъкна друга котка — в черно, бяло и оранжево, като пъстра мозайка. Тя скочи в скута на Фрида и се настани там, ближейки лапичката си.

Кухнята беше стая, състояща се от две половини. Фрида я възприе като физическа демонстрация на две различни сфери на интерес, като точно разграничение между мястото на Алън и мястото на Кари в къщата: жената, която готви, и мъжът, който майстори и поправя. От едната страна се намираше всичко, което може да се види в една кухня: готварска печка, микровълнова фурна, чайник, везни, кухненски робот, магнитно точило за кухненски ножове, рафт за подправки, внушителен брой тенджери и тигани, купа със зелени ябълки, малка етажерка с готварски книги, някои от които бяха стари и захабени от употреба, а други не бяха отваряни, престилка, закачена на кука в стената. От другата страна на стената бяха монтирани тесни рафтове с малки преградки. На всяка от тях беше сложен етикет с едро изписани главни букви: „Гвоздеи“, „Габърчета“, „Винтове 4,2х65 мм“, „Винтове 3,9х30 мм“, „Длета“, „Шайби“, „Бушони“, „Радиаторни ключове“, „Метилов алкохол“, „Шкурка — едра“, „Шкурка — фина“, „Принадлежности за бормашина“, „Батерии — АА“. Фрида си помисли, че трудно би преброила всички преградки, които й напомняха за пчелен кошер. Представи си колко труд е хвърлил Алън, за да измайстори всичко това и с едрите си пръсти да подреди на мястото им всички тези дребни предмети; представи си и израза на задоволство на кръглото му бебешко лице. Трябваше да примигне, за да прогони тези картини от въображението си.

При други обстоятелства вероятно щеше да каже нещо иронично, но усещаше върху себе си погледа на Кари; усещаше и напрежението между тях. Кари каза сухо:

— Той прави барака в градината отзад.

— Мислех си, че аз съм изключително подредена — каза Фрида. — Но това тук надминава представата ми за организираност.

— Всичките му инструменти са там. — Кари кимна към тясна врата близо до прозореца, където вероятно имаше килер. — Но напоследък рядко ходи в градината. Ще го потърся. Може да е заспал. Постоянно е изморен. — Тя се поколеба, а после каза предупредително: — Не желая да го разстройвате.

Фрида не отговори. Би могла да каже много неща, но Кари щеше да продължи да я възприема като заплаха.

Фрида чу как Кари се качи на горния етаж. Гласът й, рязък, когато разговаряше с нея, беше нежен и с майчински нотки, когато повика съпруга си. След няколко минути ги чу да слизат заедно по стълбите. Стъпките на Кари бяха леки и уверени, докато тези на Алън бяха бавни и тежки, все едно че стоварваше цялата си тежест и умора върху всяка крачка. Когато той влезе в стаята, триейки сънените си очи с юмруци, Фрида видя колко уморен и смазан изглеждаше.

Тя стана и пусна котката на земята.

— Извинете за безпокойството.

— Аз като че ли бях задрямал — каза Алън. Имаше объркан вид. Фрида забеляза как Кари бе сложила ръката си на гърба му, докато той влизаше в кухнята, а после застана като страж зад стола му. Алън се наведе, взе Гретел, притисна я до широките си гърди и зарови лицето си в козината й.

— Трябваше да ви видя — обади се Фрида.

— Да изляза ли? — попита Кари.

— Това не е терапевтичен сеанс.

— Не знам — каза Алън. — Ако искаш, можеш да останеш.

Кари се засуети из кухнята — напълни чайника, отваряше и затваряше шкафове.

— Знаете защо съм тук — каза Фрида накрая.

Наблюдавайки как Алън галеше котката в скута си, Фрида си припомни как той постоянно прокарваше длани нагоре-надолу по панталоните си, когато идваше в кабинета й, като че ли никога не можеше да стои спокойно. Фрида си пое дълбоко въздух.

— По време на нашите сеанси ми направиха впечатление някои казани от вас неща, които според мен можеха да имат връзка с изчезването на едно момче. Името му е Матю Фарадей. Затова реших да уведомя полицията.

Зад гърба й Кари ядосано тракаше с кухненските прибори, а после сложи със замах пълната чаша пред нея. Чаят се плисна от ръба й.

— Съмненията ми се оказаха погрешни. Съжалявам, че ви причиних допълнителни тревоги.

— Е, ами… — каза Алън бавно, провлачвайки думите. Очевидно нямаше какво да добави.

— Знам, че ви казах, че в моя кабинет сте защитен и можете да споделите всичко — продължи Фрида. Присъствието на Кари я притесняваше. Вместо да разговаря нормално с Алън, тя рецитираше на глас думите, които си беше подготвила предварително, и те звучаха превзето и фалшиво. — Имаше съвпадение между вашите фантазии и случилото се в реалния свят. Реших, че нямам друг избор.

— Всъщност вие не съжалявате за стореното — намеси се Кари.

Фрида се обърна към нея.

— Защо говорите така?

— Смятате, че в дадената ситуация сте постъпили правилно. Че действието ви е напълно оправдано. Но това не значи, че съжалявате. Нали знаете — когато хората казват съжалявам, ако…, то е, защото не им достига доблест да кажат съжалявам, задето… Точно това правите вие в момента. Извинявате се на думи, но не сте искрена.

— Не искам думите ми да звучат неискрено — каза Фрида с чувство. Тя беше изненадана от дръзкото поведение на Кари и трогната от начина, по който защитаваше Алън. — Заблудих се. Допуснах грешка. Заради мен полицията нахлу в живота ви и това сигурно е било шокиращо и много болезнено и за двама ви.

— Алън има нужда от помощ. Последното, от което се нуждае, е да бъде обвинен в престъпление. Че е отвлякъл онова нещастно малко момче! Погледнете го! Можете ли да си го представите да извърши такова нещо?

За Фрида не беше трудно да си представи как хората извършват различни неща.

— Аз не ви обвинявам — каза Алън. — Мисля си, че те може би са прави.

— Кои са прави — попита Кари.

— Д-р Клайн. Онзи детектив. Може наистина да съм го отвлякъл.

— Не говори така.

— Може би полудявам. Чувствам се малко луд.

— Кажете му, че не е луд — настоя Кари. Гласът й трепереше.

— Все едно съм попаднал в някакъв кошмар, губя контрол над нещата — продължи Алън. — Един некадърен доктор ме прехвърля на друг. Накрая попадам на доктор, на когото се доверявам напълно. Тя ме кара да говоря неща, за които дори не осъзнавах, че си мисля, след което информира полицията за това какво съм й казал. Появява се някакъв полицейски инспектор и ме разпитва какво съм правил в деня, когато е изчезнало онова малко момче. А аз просто исках да спя нормално нощем. Просто се нуждаех от спокойствие.

— Алън, изслушайте ме — каза Фрида. — Много хора имат усещането, че полудяват.

— Това не означава, че аз не полудявам.

— Прав сте, не означава.

Той се усмихна, а от усмивката лицето му стана някак си по-младо. — Защо ли се почувствах по-добре, а не по-зле, от това, което казахте?

— Дойдох тук, за да поговорим за това, което ви причиних и да ви се извиня. Но има и още нещо — ще ви разбера, ако повече не желаете да идвате при мен. Мога да ви насоча към друг колега.

— Не искам да ме прехвърляте на друг.

— Това означава ли, че искате да продължим сеансите?

— Ще успеете ли да ми помогнете?

— Не знам.

Алън замълча за момент.

— Не виждам какво по-лошо би могло да ми се случи — промълви той.

— Алън! — обади се Кари възмутено, сякаш я бе предал. Изведнъж Фрида изпита съчувствие към тази жена. Пациентите често й разказваха за партньорите си и за семействата си, но тя нямаше навик да се среща с тях и да се намесва във взаимоотношенията им.

Фрида се изправи, взе палтото си от облегалката на стола и го облече.

— Трябва да поговорите за това — каза тя.

— Не е нужно да го обсъждаме — отвърна Алън. — Ще дойда при вас във вторник.

— Ако наистина сте сигурен…

— Да.

— Добре. Не ме изпращайте.

Фрида затвори след себе си вратата на кухнята и застана край нея, чувствайки се като шпионин. Чуваше гласовете им, които ту се извисяваха, ту звучаха нормално. Не можеше да разбере дали се карат. Тя се взря по-отблизо във фотографиите на Алън и родителите му. Беше пълничък, с тържествено изражение, със същата смутена усмивка и тревожен поглед. Един от портретите на родителите му като че ли бе направен от фотограф на някоя от централните улици в Лондон, вероятно по повод на някаква годишнина. Двамата бяха облечени с най-хубавите си дрехи. Цветовете им бяха ярки. Фрида се усмихна, но усмивката й изведнъж застина. Тя се взря още по-отблизо в портрета. Прошепна нещо на себе си, което прозвуча като напомняне.

Хензел я изпрати до входа, наблюдавайки я как се отдалечава с жълтеникавите си, немигащи очи.

 

 

— Защо, по дяволите, си го напуснала?

— Не казах, че съм го напуснала. Казах, че връзката ни приключи.

— О, я стига, Фрида. — Оливия крачеше из всекидневната си, препъвайки се с токчетата си, тъпчейки дрехи и разни предмети; в едната си ръка държеше препълнена чаша червено вино, а в другата — димяща цигара. Виното се плискаше и след нея се ръсеха малки капки, а пепелта от цигарата се сипеше по мръсния килим и Оливия я разнасяше с краката си. Тя беше облечена със златиста жилетка с блестящи нишки, която й бе тясна и бе разкопчана на гърдите й, синьо долнище на анцуг с кантове отстрани, а краката й бяха обути с летни сандали с високи тънки токчета. Фрида се питаше дали не преживява бавно протичащо нервно разстройство, придружено с голяма словоохотливост. Понякога й се струваше, че половината от хората около нея са в състояние на нервен срив. — Той не би те изоставил и след милион години — бъбреше Оливия. — Така че, защо?

Фрида нямаше желание да говори за Санди. Още по-малко пред Оливия, но очевидно нямаше шанс да се измъкне.

— Първо, той е чаровен. Господи, ако само можеше да видиш мъжете, с които излизам напоследък — не знам как не им е неудобно в обявите да се описват като „привлекателни“. Като ги видя да влизат през вратата, виждам и поредното разочарование. Всички искат да имат разкошна блондинка до себе си, но самите те не считат за нужно да направят добро впечатление. Нима ни мислят за толкова отчаяни? Бих се хвърлила на врата на някой като Санди.

— Ти всъщност никога не си го виждала…

— И защо не ме запозна с него? Както и да е, докъде бях стигнала? А, да. Второ, той е богат. Трябва да е много богат — нали е консултант или нещо такова? Помисли си каква пенсия ще получава един ден. Не ме гледай така. Това е важно. Дори не можеш да се представиш колко е важно. Трудно е за една жена да няма партньор, слушай какво ти говоря. Освен това ти липсва финансова сигурност, след като проклетото ти семейство те изключи от завещанието си. Исусе, мислех, че знаеш. Нали не ти казвам някаква новина?

— Е, не е голяма изненада — отвърна Фрида с крива усмивка. — Но аз нямам нужда от техните пари, а и не смятам, че имат какво да оставят в наследство.

— Добре, добре. Докъде бях стигнала?

— До номер две. Е, може би не искаш да продължиш към следващия номер? — пошегува се Фрида.

— Даа. Богат. Само заради това бих се омъжила за него. Бих направила всичко, за да се измъкна от това бунище. — Тя ритна яростно една бутилка от вино, паднала до дивана. Бутилката се търкулна, а от гърлото й хвърчаха червени пръски. — Трето, обзалагам се, че той те обича; това дори трябва да бъде трето, четвърто и пето, взети заедно, защото рядко се случва някой да те обича истински. — Тя изведнъж млъкна и се стовари на дивана. Недопитото вино в чашата й се изля в скута й и там се образува алено петно. — Четвърто, или по-скоро шесто, той е хубав. Нали? А може би не е, защото, доколкото си спомням, ти си падаш по грозновати мъже. Добре де, добре. Не исках да кажа това. Забрави. Седмо…

— Престани. Това е унизително.

— Унизително? Нека аз да ти покажа какво значи унизително. — Тя протегна ръка и посочи стаята. Пепелта от цигарата й се разпиля като дъга около нея. — Пето, десето и прочее, ти не ставаш по-млада.

— Оливия, млъкни, чуваш ли? Отиде твърде далеч и ако не престанеш, си тръгвам. Дойдох, за да преговаряме с Клои уроците по химия.

— Клои още не се е появила, така че ще трябва да си правим компания, докато тя се прибере, ако изобщо го направи. Ясно ти е, че скоро ще бъдеш твърде стара, за да имаш деца, макар че моят горчив опит показва, че това може би не е чак толкова лошо. Мислила ли си за това? Добре, добре! Може да ме гледаш смразяващо, но съм изпила две, не — три чаши вино — и тя изпи последната глътка от чашата си — така че не можеш да ме уплашиш. Тук съм на сигурно място. В собствения си дом мога да говоря каквото си поискам, а ти си една голяма глупачка, д-р Фрида Клайн с куп титли преди името си. Ето, пресуших три чаши вино. Може да са били и четири. Мисля, че трябва да пиеш повече. Може да си умна, но си и много глупава. Сигурно е типично за всички от рода Клайн. Какво е казал Фройд? Казал е: „Какво искат жените?“ И знаеш ли как е отговорил?

— Да.

— Ще ти кажа как. Казал е, че искат любов и работа.

— Не. Заключението му е, че искат да са мъже. Според него момичетата трябва да се примирят с мисълта, че са провалили се момчета.

— Пълен идиот. Както и да е — докъде бях стигнала?

— Какъв е този шум?

Оливия излезе от стаята, изписка и се върна с изумен поглед.

— Този шум — каза тя — е от Клои, която повръща на изтривалката в антрето.