Ники Френч
Черен понеделник (47)

46

Нямате ли нещо по-приятно за вършене на Бъдни вечер? — Карлсън стоеше до вратата на стаята за разпити. Беше уморен, в очите му сякаш имаше песъчинки, а гърлото 10 болеше, все едно че го поваляше настинка. Беше осем часът. Най-после полицейското управление почти се беше опразнило, а половината от стаите му бяха тъмни.

— Не и в момента — отговори Фрида.

— Дано да е така. Тъкмо мислех да се прибирам у дома.

Всъщност той изобщо не искаше да се връща в празната си къща точно на Бъдни вечер. Замисли се за децата си, подскачащи весело около празничната трапеза; представи си ги как без него поставят на масата специално блюдо със сладки банички с кайма за Дядо Коледа.

— Тя каза ли нещо?

— Не. Абсолютно нищо за Кати Рипън.

Фрида влезе в стаята за разпити. Една млада полицайка седеше на стол в ъгъла и скришом търкаше очите си. Тери се беше отпуснала на стола си, по умореното й лице имаше червени петна, русата й коса беше разрошена. Погледна Фрида с безразличие.

— Нямам какво да ви кажа. Той е мъртъв. Всички вие сте причина за това. Нали намерихте момчето. Какво повече искате? Аз разпознах тялото — това не ви ли стига? Оставете ме на мира.

— Аз не съм тук, за да говорим за Дийн.

— Вече му казах. — Тя посочи с глава към Карлсън, който беше застанал до вратата със скръстени ръце. — Дума няма да кажа. Както пише в писмото му, не съм направила нищо лошо.

— Сигурно се радваш, че Матю е жив — продължи Фрида, гледайки изпочупените нокти на Тери и уморената й бяла плът.

Тери сви рамене.

— Изпитвала си потискащо чувство, знаейки, че той е затворен в гробницата, а ти не можеш да му помогнеш.

Тери се прозя широко. Зъбите й бяха жълти от цигарите. Чу, че зад нея Карлсън се раздвижи нетърпеливо.

— По-добре ли се чувстваш, след като знаеш, че с появата си на гробището помогна за спасяването му?

— Стига, Фрида. — Карлсън пристъпи напред и продължи шепнешком. — Вече говорихме за това. Ако тя не може да ни помогне за Кати, какъв е смисълът да повтаряме едно и също нещо?

Без да му обръща внимание, Фрида се наведе през масата и впери поглед в кафявите, безизразни очи на Тери.

— Едно малко дете, откраднато от семейството му и скрито неизвестно къде. Матю можеше да се превърне в Саймън и да забрави родната си майка, родния си баща и всичките си дни преди деня, когато беше изтръгнат от досегашното си съществуване и принуден да продължи да живее по нов начин. Бедното дете! В какво се превръща човек, преживял такъв ужасяващ обрат? Може ли да продължи да бъде себе си, когато собственото му „аз“ е било погубено и безвъзвратно променено? Все едно да бъде погребан жив през остатъка от живота си. Наистина ли нямаш какво да ми кажеш, Тери? Дийн е мъртъв. Той вече нищо не може да направи. Ти остана сама със себе си, със собственото си „аз“, което е трябвало да погребеш. Не е ли вярно? Нищо ли няма да кажеш? Добре тогава.

Фрида се изправи. Продължи да гледа съсредоточено Тери още няколко секунди.

— Исках да те подготвя. Сестра ти чака отвън, за да те види.

За момент в стаята настъпи гробна тишина. Всички погледи се впериха в нея.

— Какво, по дяволите, означава това? — не се сдържа Карлсън.

— Тери? — каза кротко Фрида.

— За какво говорите?

— Да я повикам ли?

Фрида продължаваше да гледа настойчиво Тери, но лицето й остана непроменено. Тя гледаше равнодушно пред себе си. Фрида отвори вратата и тръгна бързо по пустия коридор към приемната.

— Можеш да дойдеш, Роуз.

 

 

— Това да не ни е театрално представление от Уест Енд? Не сте на служба тук.

Карлсън крещеше гръмогласно, крачейки нагоре-надолу из кабинета си. Лицето му беше побеляло от гняв.

— Как така съобщавате подобна новина — като факир, който изважда заек от цилиндъра си?

— Не исках някой полицай да й го каже. Исках да й го съобщя възможно най-внимателно.

— И го направихте, така ли?

— Но защо сте толкова ядосан?

— Господи, откъде да започна? — Карлсън изведнъж престана да снове из стаята и се отпусна на един стол. Потърка енергично лицето си. — Как разбрахте?

— Отначало нищо не подозирах — отвърна Фрида. — Не преставах да мисля за това, че се е върнала вкъщи и какво означава домът за нея. Че не са убили Матю. Дори Дийн не го е убил. А после я видях като спеше.

— Като спеше?

— Когато влязох в стаята за разпити, Тери беше заспала. Беше сложила ръцете си на масата и беше опряла лице на дланите си. Роуз веднъж ми каза, че Джоана заспивала по този начин — събирала дланите си като за молитва и слагала лицето си отгоре им. Има неща, които времето не може да изличи — усмивка, жест, начинът, по който заспиваш. Реших, че трябва да се опитам да разбера. Чрез лабораторен тест. Взех нейното ДНК от хартиената кърпичка, в която издуха носа си; взех проби и от ДНК-то на Роуз.

— Тери изглежда доста по-възрастна. В малкото документи, които имаме за нея, е записано, че е на възраст почти като Дийн. Човек не би казал, че е на двайсет и няколко години.

— Живяла е бедно. С нея са се отнасяли зле през целия й живот.

— Само не ми казвайте, че я възприемате като жертва.

— Тя е жертва.

— Но също така е и съучастник в престъпление. Да не забравяме, че е помогнала на Дийн да отвлече Матю.

— Знам.

— Момчето е можело да умре. Двамата са можели да го убият. И къде е Кати Рипън? Тя нищо не казва.

— Мисля, че тя нищо не знае.

— Нима? И какво ви дава основание да мислите така? Или е просто вътрешно усещане?

— Да, донякъде. Но все пак има някаква логика. Тя се е готвела да бъде майка.

— През цялото време е била под носа ми — измърмори Карлсън.

— Вие удържахте голяма победа — каза Фрида. — Станахте герой, защото намерихте едно изгубено дете. А сега вече са две — Матю и Джоана.

— Тя не е изгубено дете.

— Напротив, точно такава е. И ми е жал за нея.

Карлсън примигна, като че ли изпитваше силно главоболие.

— Дължа го на вас. Вие сте тази, която намерихте и двамата.

Фрида пристъпи напред и докосна с ръка лицето му. Карлсън притвори очи за миг.

— Знаете ли какво искам?

— Не — отвърна тихо той. — Внимание, любов — като всеки един от нас.

— Не, просто искам да поспя — каза Фрида. — Искам да се прибера вкъщи, да спя цели хиляда години и после да се върна при моите пациенти. Не искам да се появявам на пресконференция и да разказвам как съм се възползвала от доверието на мой пациент, за да открия един убиец. Има някои неща, които искам да обмисля на спокойствие. Искам да се скрия в бърлогата си. Намерихте Матю. Сега можете да направите официален ДНК тест и да удостоверите, че Тери е Джоана. И Дийн Рийв е мъртъв. — Тя замълча за момент, а после добави: — Но ако възнамерявате да повдигнете срещу Джоана обвинение за убийство и да я превърнете в изкупителна жертва сега, когато Дийн вече го няма, тогава ще си помисля отново.

— Не ви разбирам.

— Или пък ако я обвините в съучастничество.

— Тя е виновна и вие го знаете.

— Знам, че ревящата отвън тълпа иска възмездие — и че тъй като е жена, ще бъде третирана много по-зле, отколкото ако беше мъж. Също така знам, че е била отвлечена още като невръстно дете; че е била подлагана на психически тормоз и мозъкът й е бил промит; че по тази причина не може да й се търси отговорност за действията й; и че ако смятате да я изправите на съд за стореното от нея, независимо от факта, че тя също е жертва на престъпление, продължило повече от двайсет години, ще ме видите в съда като експертен свидетел на защитата.

— Не мислите ли, че тя е виновна за това, което е направила?

— По-добре не ме предизвиквайте — отвърна остро Фрида.

Карлсън погледна часовника си.

— Вече е Коледа.

— Да, Коледа е. — Фрида се изправи.

— Ще наредя да ви откарат вкъщи.

— Предпочитам да повървя.

— Полунощ е, а ще трябва да извървите няколко мили.

— Всичко е наред.

— А освен това е много студено.

— Това не проблем за мен.

Не само че не беше проблем — беше прекрасно. Фрида искаше да бъде сама в тъмнината и студа на града, който толкова обичаше; искаше да върви пеша, докато тялото и умът й се изтощят. Уютният й дом й се струваше като далечна цел, като място, до което трябваше да достигне чрез огромни физически усилия.

 

 

Когато беше довела Роуз в стаята, за да види сестра си, държейки я за ръката, Фрида беше усетила как цялото й тяло трепери. Роуз беше застанала на прага, вглеждайки се напрегнато във фигурата, която седеше пред нея.

Преди двайсет и две години нейната слабичка, тъмнокоса, с нащърбено зъбче сестричка беше се размотавала подире й на път за вкъщи и внезапно бе изчезнала, погълната от пукнатините на паважа. Образът й се бе вселил в съзнанието на Роуз. Тясното й бледо лице, умоляващото я детско гласче, зовящо името й, бяха станали част от сънищата й. Беше се опитвала да си я представи как би изглеждала в различните етапи от живота й — на десет години, като девойка, като млада жена. Направените компютърни изображения на променящото се лице на Джоана й бяха подсказвали какъв е образът й в съответния момент. Тя се оглеждаше за нея по улиците, взираше се в тълпите от хора, но знаеше, че е мъртва и че винаги ще бъде в мислите й.

Колко пъти Роуз си беше представяла тази среща? Как двете ще ахнат от изненада, ще се приближат с несигурни стъпки една към друга, ще се погледнат в очите и ще се прегърнат силно, а от устата им ще се излее поток от думи на обич и утеха. Но сега пред нея седеше пълна жена на средна възраст, с изрусена коса с тъмни корени, отпусната, с равнодушен, дори презрителен израз на лицето, сякаш виждаше напълно непознат човек.

Фрида забеляза смайването на Роуз и ужаса й, когато внезапно разпозна Джоана. Какво й подсказа, че това е тя? Може би очите, формата на брадичката, начинът, по който извърна главата си.

— Джо, Джо? — повика я тя с треперещ глас.

Но Тери — Джоана не реагира.

— Джоана, ти ли си? Това съм аз.

— Не разбирам за какво говорите.

— Аз съм Роуз, Роузи — каза тя, хлипайки. — Позна ли ме, знаеш ли коя съм?

Гласът й прозвуча така, сякаш тя самата не знаеше коя е.

— Името ми е Тери.

Роуз се тресеше от отчаяние. Обърна се за малко към Фрида, а после продължи:

— Ти си моята сестра. Името ти е Джоана. Отвлякоха те, когато беше малко момиче. Не помниш ли? Къде ли не те търсихме. Сигурно си спомняш. Ето че отново си при нас.

Джоана погледна към Фрида.

— Трябва ли да слушам всичко това?

— Нужно ви е време — обърна се Фрида към Роузи и Джоана. Никоя от двете не я чу.

 

 

Фрида мина край малкия парк, бял и притихнал на лунната светлина. Край църквата, стърчаща на разклона между две улици, със сгушени в църковния двор надгробни камъни. Под чинарите с натежали от времето голи клони. Под коледните светлини, огряващи пустите улици. Потрошени телефонни кабини. Контейнер за боклук, обърнат на едната си страна, изливащ кашестото си съдържание върху заснежения паваж. Ръждясали парапети. Заковани с дъски врати. Стройна редица от паркирани коли. Празни офис сгради, в които компютрите и телефоните си почиваха през празничните дни. Магазини с нашарени с графити метални капани. Къщи е тъмни прозорци, зад които хората спяха, хъркаха, мърмореха нещо несвързано, сънуваха.

Един фойерверк избухна на хоризонта и разцъфна като пъстро цвете в небето. Край нея мина полицейска кола, а после товарен камион, чийто шофьор седеше високо в кабината. Насреща й се зададе пиян мъж, който се клатушкаше и вървеше на зигзаг, с поглед, блуждаещ в пространството. Матю беше жив. Джоана беше жива. Кати Рипън все още бе в неизвестност и най-вероятно бе мъртва. Дийн Рийв се бе самоубил. Беше четири и половина сутринта на Коледа, а Фрида още не беше купила коледна елха. Клои щеше много да се разсърди.