Ники Френч
Черен понеделник (6)

5

Детектив Ивет Лонг погледна към шефа си, главен криминален инспектор Малкълм Карлсън.

— Готов ли сте за това? — попита го тя.

— Има ли значение? — отвърна той и двамата излязоха навън.

Въпреки че се появиха на страничния вход на съда, нямаше как да избегнат репортерите и камерите. Карлсън се опита да демонстрира твърдост. В противен случай по новините щеше да изглежда като измамник, претърпял поражение. Разпозна лица от пресата, които беше запомнил от предишната седмица. Засипа го дъжд от въпроси.

— Един по един — каза той. — Господин Карпентър. — Отнасяше се за плешив мъж, стиснал в ръката си микрофон.

— Може ли да се каже, че това оневиняване е персонално унижение спрямо вас или провал на съдебната система?

— Решението ми да поискам съдебно разследване беше съгласувано с Кралската прокуратура. Това е всичко, което имам да кажа.

Една жена вдигна ръка. Работеше в един от сериозните вестници, но Карлсън не можеше да си спомни кой точно.

— Обвиняват ви, че сте внесли делото в съда без достатъчно доказателства. Как бихте отговорили?

— Аз ръководех полицейското разследване. Отговорността е изцяло моя.

— Ще подновите ли разследването?

— Разследващите полицаи ще разгледат всяка нова улика.

— Смятате ли, че тази операция е свързана с разхищение на работна сила и държавни средства?

— Мисля, че събрахме и представихме достатъчно убедителни доказателства в съда — отговори Карлсън, мъчейки се да потисне гаденето в стомаха си. — Очевидно съдебните заседатели не бяха на същото мнение.

— Ще подадете ли оставка?

— Не.

 

 

По-късно същия ден имаше традиционно полицейско събиране в кръчмата „Херцогът на Уестминстър“. Шумна група полицаи се бяха скупчили в един ъгъл и наблюдаваха демонстрация на морски възли в стъклен контейнер. Детектив Лонг седна до Карлсън. Беше донесла две чаши уиски, но видя, че той почти не бе докоснал чашата, която вече стоеше пред него. Карлсън погледна към групата полицаи.

— В страхотно настроение са — отбеляза той. — Имайки предвид…

— Защото вие поехте цялата вина. Не трябваше да го правите — изрече тя с лек укор.

— Случаят беше възложен на мен — отвърна той.

Ивет Лонг се огледа наоколо и каза с изненада:

— Не мога да повярвам. Крофорд е тук. Педерастът, който ви причини всичко това. И той е дошъл.

Карлсън се усмихна. Досега не я беше чувал да псува. Явно бе много ядосана. Комисарят отиде до бара, а после дойде и седна при тях. Не забеляза гневния поглед на детектив Лонг. Плъзна чаша с уиски към Карлсън.

— Прибави я към колекцията си — каза му той. — Заслужаваш я.

— Благодаря, сър — отвърна Карлсън.

— Днес пое целия товар върху плещите си — продължи Крофорд. — Наясно съм с това. Знам, че аз те вкарах в тази неприятност. За това си имаше политически причини. Трябваше да бъдем забелязани, да проличи, че извършваме определена дейност.

Карлсън събра чашите си една до друга, все едно се двоумеше от коя първо да започне.

— Решението беше мое. Аз отговарях за случая.

— Сега не говориш пред медиите, Мал — каза Крофорд. — Наздраве!

Той пресуши чашата си и се изправи.

— Трябва да тръгвам. Канен съм на вечеря с министъра на вътрешните работи. Знаеш как е. Ще се срещна с този и онзи колега, ще се пооплачем взаимно. — После се наведе към Карлсън, сякаш да му довери нещо лично. — Все пак, от теб се очаква да спечелиш. Дано следващия път имаш по-голям късмет.

 

 

Рубен Макгил пушеше много, така, както се пушеше през 80-те години. Или през 50-те. Взе си една цигара от пакета „Житан“^[1], запали я и щракна капачето на запалката си. Отначало и той, и Фрида мълчаха. Тя седеше срещу бюрото му и го гледаше. Можеше да се каже, че сега изглеждаше по-добре, отколкото преди петнайсет години, когато го бе видяла за пръв път. Гъстата му коса беше посивяла, бръчките по лицето му се бяха умножили, кожата по бузите и под брадичката му се беше отпуснала, но това само допълваше бохемския му чар. Все още носеше дънки и ризи с разкопчана яка. Това беше мъж, който безмълвно заявяваше — включително на пациентите си — че не е част от системата.

— Радвам се да те видя — каза той.

— Паз ми се обади.

— Нима? Сякаш съм заобиколен от шпиони. И ти ли си шпионин? И какво мислиш? След като вече са те повикали?

— Аз съм член на Управителния съвет на клиниката — отговори Фрида. — Това означава, че когато някой изрази загриженост, съм длъжна да реагирам.

— Тогава реагирай — каза рязко Рубен. — Какво трябва да направя? Да си подредя бюрото?

Бюрото му бе отрупано с книги, документи, папки и медицински журнали. Сред тях се виждаха разхвърляни химикалки, чаши за чай и чинии.

Той се засмя.

— Ставаш опасна, Фрида. Може би ще трябва да се срещам с теб само на неутрална територия. Както сигурно вече си чула, Паз и останалите смятат, че не работя достатъчно ефективно за успеха на клиниката и не обръщам внимание на детайлите. Съжалявам, но съм твърде зает с грижите си за пациентите.

— Паз е загрижена за теб. Както и аз. Споменаваш за коментари по твой адрес. Може би това е предупредителен знак. И е по-добре да ги чуеш от хората, които те обичат, преди онези, които не те обичат, да започнат да се вглеждат. Предполагам, че има такива хора.

— Предполагаш — въздъхна Рубен. — Знаеш какво да направиш, ако наистина искаш да ми помогнеш.

— Какво?

— Би могла да дойдеш и да работиш тук на щатна длъжност.

— Идеята ти не ми харесва особено.

— Защо? Пак ще си имаш собствени пациенти, а и ще можеш да ме държиш под око.

— Не искам да те държа под око, Рубен. Аз не отговарям за теб и ти не отговаряш за мен. Харесва ми да съм независима.

— Къде сбърках?

— Не те разбирам. Какво имаш предвид?

— Още от момента, когато дойде тук като амбициозна млада студентка, видях в теб човека, в чиито ръце един ден ще предам клиниката. Какво стана?

Фрида се намръщи и го погледна с невярващи очи.

— Първо, ти никога не би предал собственото си творение в ръцете на друг човек. И второ, аз не желая да управлявам каквото и да било. Не искам животът ми да мине в грижи дали са платени текущите разходи на клиниката и дали са затворени огнеупорните врати в коридорите. — След кратка пауза Фрида продължи. — Когато дойдох тук за пръв път, почувствах, че в онзи момент за мен това беше най-доброто място на света. Трудно е винаги да се поддържа такова високо ниво. Аз не бих могла да се справя.

— Смяташ, че съм изпуснал нещата от контрол? Това ли ми казваш — че клиниката е изгубила част от престижа си?

— Това е като ресторант — каза Фрида. — Първата вечер приготвяш страхотна вечеря. Но трябва да задържиш високо ниво и следващите вечери. Много хора не успяват да се справят.

— Аз не правя пица, нали? Аз помагам на хората да се справят с живота си. Къде точно греша? Кажи ми.

— Не казвам, че грешиш.

— Но казваш, че си загрижена за мен.

— Може би — каза Фрида предпазливо — трябва да осигуряваш на колегите малко повече самостоятелност.

— Така ли мислят останалите?

— „Складовете“ е твое творение, Рубен, изключително постижение. Помогнало е на много хора. Но трябва да се отървеш от чувството си за притежание. Ако не го направиш, когато се оттеглиш, тук ще настъпи пълна разруха. А ти, естествено, не искаш това. Клиниката се е променила много от времето, когато си поставил началото й в малкия си домашен кабинет.

— Разбира се, че се е променила.

— Някога хрумвало ли ти е, че сегашната липса на контрол от твоя страна е сигурен начин клиниката да се затъркаля по нанадолнището, и основният виновник за това ще бъдеш ти?

— Липса на контрол? Защото бюрото ми е разхвърляно?

— И че може би трябва да възприемеш по-рационален подход на управление?

— Престани! Не съм в настроение да ми прилагаш терапия.

— Аз и без това си тръгвам. — Фрида се изправи. — Имам уговорена среща.

— И така, давате ми нещо като изпитателен срок? — подхвърли Рубен.

— Какво толкова трудно има да се обръща внимание на детайлите? Това е нещо, което околните забелязват и оценяват.

— С кого имаш среща? Свързано ли е с мен?

— Ще се видим с един стажант, за когото отговарям. Това е една от обичайните ми срещи и няма да говорим за теб.

Рубен изгаси цигарата си в препълнения с угарки пепелник.

— Не можеш цял живот да се криеш в малкия си кабинет, разговаряйки с пациенти — каза той. — Трябва да излизаш на светло сред хората и да си поизцапаш ръцете.

— Аз пък мислех, че работата ни се състои в това да разговаряме с пациенти в малък кабинет.

 

 

На излизане от кабинета на Рубен, Фрида видя Джак Дарган да крачи насам-натам из коридора. Беше слабичък младеж — целеустремен, умен и нетърпелив — и също като Фрида на неговата възраст беше прикрепен като стажант в клиниката. Присъстваше на сеансите по групова терапия и имаше пациент. Всяка седмица Фрида се срещаше с него, за да обсъждат резултатите от работата му. Още на първата им среща, презирайки себе си и съзнавайки, че ситуацията е до болка изтъркана и че Фрида е напълно наясно с чувствата му, Джак се бе влюбил в нея до уши.

— По-добре да излезем — предложи тя. — Да отидем до едно местенце, което често посещавам.

Те се разминаха с мъж, който идваше насреща им с объркано изражение на кръглото си лице и отнесен поглед в подобните си на кокер шпаньол очи.

— Мога ли да ви помогна? — попита го Фрида.

— Търся д-р Макгил.

— Ето там — тя кимна към затворената врата.

Докато вървеше към изхода, минавайки покрай Паз, която словоохотливо говореше по телефона и жестикулираше артистично с отрупаните си с пръстени ръце, Фрида изведнъж се почувства като патица, чието малко патенце се клатушка след нея. Когато двамата с Джак излязоха на шосето, автобусът вече се приближаваше по хълма и след малко се качиха в него. Той беше смутен и объркан и не знаеше дали да седне на седалката до нея, или пред нея, или пък зад нея. Накрая избра седалката до нея, но седна върху полата й и веднага скочи като опарен.

— Къде отиваме?

— Има едно бистро, което мои познати отвориха наскоро. Близо е до дома ми и работи през деня.

— Прекрасно — каза Джак. — Чудесно. Да. — И замлъкна.

Фрида гледаше мълчаливо през прозореца и Джак тайничко я огледа. За пръв път седеше толкова близо до нея. Бедрото му докосваше нейното и можеше да усети парфюма й. По едно време автобусът направи рязък завой и той целият се наклони към нея. Не знаеше нищо за живота й. Не носеше брачна халка на лявата си ръка, така че най-вероятно не беше омъжена. Но живееше ли с някого? Имаше ли си приятел? Може би беше лесбийка, но нямаше как да разбере. Какво правеше, когато не беше заета в клиниката? С какво беше облечена, когато не носеше строгите си костюми и семплите си поли? Някога пускаше ли косата си свободно, танцуваше ли, пиеше ли?

Когато слязоха от автобуса, Джак трябваше да подтичва, за да не изостава зад Фрида, която го преведе през лабиринт от улици, докато стигнаха до „Бийч стрийт“. Навсякъде беше пълно с миниатюрни ресторантчета и претъпкани кафенета, малки художествени галерии, магазини за сирена, за керамични плочки, за канцеларски материали. Имаше също магазин за експресно химическо чистене, железарски магазин, денонощен супермаркет, където се продаваха вестници с новини на полски, гръцки и английски.

В бистрото на №9 беше топло, а интериорът му бе непретенциозен. Миришеше на току-що изпечен хляб и на кафе. Имаше само шест дървени маси, повечето от тях празни, и няколко високи столчета на бара.

Жената зад плота вдигна ръка за поздрав.

— Как си, откакто се видяхме тази сутрин?

— Добре съм — отговори Фрида. — Кери, да ти представя моя колега Джак. Джак, това е Кери Хедли.

Джак, порозовял от оказаната му чест да бъде представен като колега на Фрида, изломоти нещо неразбираемо. Кери му се усмихна.

— Какво да ви предложа? Останали са малко кексчета — Маркъс ще изпече още, но сега отиде да вземе Катя от училище. Има и няколко овесени блокчета.

— Благодаря, за мен само кафе — каза Фрида. — От новата ви кафе машина. Джак?

— Същото — каза Джак, въпреки че вече целият трепереше от кофеин и от нерви.

Двамата седнаха един срещу друг на маса до прозореца. Джак свали обемистото си палто и Фрида видя, че е облечен с кафяви кадифени джинси и раирана риза с разкопчана яка, под която се виждаше тениска с цвят на лайм. Маратонките му бяха мръсни, а кестеняворусата му коса — толкова рошава, все едно че цял ден нервно я бе ровил с пръсти.

— Така ли се обличаш, когато се срещаш с пациента си? — попита го Фрида.

— Не точно със същите дрехи, но в същия стил. Това проблем ли е?

— Смятам, че трябва да носиш нещо по-неутрално.

— Може би костюм и вратовръзка?

— Не, не костюм и вратовръзка. Нещо ненатрапчиво, например едноцветна риза и сако. Нещо, което да не бие на очи. Не е нужно пациентът да насочва изцяло вниманието си към теб.

— Няма такава опасност.

— Какво имаш предвид?

— Мъжът, с когото провеждам терапия, е изцяло погълнат от себе си. Това е неговият основен проблем. Лошо е, нали? Да мисля, че първият пациент в живота ми е един голям досадник.

— Не е нужно да го харесваш. Нужно е да му помогнеш.

— Този човек — продължи Джак — има проблеми с брака си. Но се оказва, че проблемите са се появили, защото в офиса му работи жена, с която той иска да спи. Решил е да проведе тази терапия най-вече защото иска да се съглася с него, че жена му не го разбира и че няма нищо лошо в това да опита и други възможности. Ако спечели подкрепата ми, ще бъде свободен да го направи и ще се чувства добре.

— И?

— Когато бях в медицинския колеж, смятах, че съм там, за да се науча да лекувам хората — телата им, душите им. В случая не съм особено щастлив от факта, че работата ми като психотерапевт се изразява в това да го накарам да се чувства добре, докато изневерява на жена си.

— Ти това ли смяташ, че правиш?

Фрида го погледна внимателно, забелязала неговата нервност и емоционалност. По китките му имаше екзема, а ноктите му бяха изгризани. Искаше да й се хареса, но и да я предизвика. Говореше бързо, с поток от думи, а цветът на лицето му постоянно се менеше.

— Не знам какво точно правя — отвърна Джак. — Нали това се опитвам да кажа и сега е моментът да бъда откровен. Не бих се почувствал удовлетворен, насърчавайки го да изневери на жена си. От друга страна, не мога да му кажа „не прелюбодействай“. Това не е терапия.

— А защо да не прелюбодейства? — каза Фрида. — Ти не познаваш жена му. Възможно е тя да го тласка към изневяра. Може би самата тя изневерява.

— Това, което знам за нея, е каквото той ми казва. Вие говорите за това, че хората трябва да се стремят да превърнат живота си в смислена и интересна история. Очевидно той е готов със своята история и тя напълно го удовлетворява. Опитвам се да проявя симпатия и разбиране към него, макар че ми е трудно, но той самият не се опитва да прояви симпатия и разбиране към жена си. Или към когото и да било. Това ме тревожи. Не знам как да постъпя. Не искам да стана негов съучастник и да се превърна в негодник. Вие какво бихте направили?

Той се облегна назад, взе чашата с кафе и доближавайки я до устата си, разля малко от нея. Зад него през вратата влезе едър мъж, хванал за ръка дете, което приличаше на костенурка с огромната училищна раница на гърба си. Човекът кимна на Фрида и вдигна ръка за поздрав.

— Не можеш да подложиш на терапия целия свят — посъветва го Фрида. — И няма как да излезеш и да го промениш, за да бъдеш в мир със себе си. Единственото, което можеш да направиш, е да се справиш с късчето свят в главата на пациента ти. Не искаш да му позволиш да направи каквото е намислил, и това не е твоя работа. Но искаш той да бъде честен пред себе си. Когато говоря за това, че трябва да направим от живота си смислена и интересна история, не твърдя, че се получава при всеки. Можеш да започнеш като го накараш да осъзнае защо се нуждае от одобрението ти. Защо просто не направи това, което е намислил?

— Ако поставя нещата по този начин, той може би точно това ще направи.

— Е, поне ще го направи на своя отговорност, вместо да прехвърля отговорността върху теб. — Фрида направи пауза и смени темата. — Добре ли се разбирате с д-р Макгил на сеансите по групова терапия?

Изражението на Джак се изопна.

— Мисля, че той няма много време за мен. Или за когото и да било от стажантите. Бях чувал много за него, преди да ме изпратят на стаж в „Складовете“, но той се оказа някак си стресиран и разсеян. Смятам, че ние не сме сред приоритетите му. Вие го познавате добре, нали?

— Може би.