Ники Френч
Черен понеделник (35)

34

Сет Баунди позвъни на мобилния телефон на Кати Рипън. Почака, докато се включи гласовата поща. Остави ново съобщение, въпреки че то гласеше същото като предишните му съобщения: обади ми се веднага. Прегледа отново електронната си поща, за да се увери, че не му е изпратила имейл през изминалите няколко минути, откакто за последно я бе проверил. Прегледа и спама, в случай че съобщението й се беше озовало там. Почувства раздразнение. Не можеше да съсредоточи мислите си. Какви ги вършеше тя?

Жена му почука на вратата на кабинета му и влезе, преди той да успее да й каже, че е зает.

— Време е за обяд — каза тя.

— Не съм гладен.

— Мисля, че имаше намерение да се разходиш по магазините. Не си направил нито едно от нещата, които планираше да свършиш. От мен ли очакваш да купя подарък за сестра ти?

— По-късно ще го направя.

— Коледа е след три дни. В момента си във ваканция. Баунди отправи към жена си поглед, който я накара да се обърне и да затвори вратата след себе си. Този път позвъни на домашния телефон на Кати. Остави го да звъни продължително, но никой не отговори. Той се опита да си спомни: тя живееше в Кеймбридж, разбира се, но къде прекарваше празниците? Къде живееха родителите й? Смътно си спомняше, че му беше разказвала за семейството си, но не я беше слушал внимателно. Въпреки това имаше нещо, което се беше набило в съзнанието му — нещо, свързано със сирене. Състезанието по гонене на пити със сирене в родния й град. Той потърси в „Гугъл“ и веднага се появиха множество статии за състезанието по гонене на пити със сирене, което се провежда всяка пролет на хълма Купърс Хил близо до Глостър^[1].

Сет позвъни на „Справки за телефонни номера“ и поиска номера на Рипън, не знаеше първото име, в Глостър. Оказа се, че има само едно семейство с такава фамилия. Той набра номера. Обади се една жена. Да, тя била майката на Кати. Не, Кати я нямало. Възнамерявала да си дойде за Коледа, но още не била пристигнала. Не, не знаела къде е дъщеря й. Сет Баунди затвори телефона. Първоначалното му раздразнение се бе заменило с недоумение, но вече прерастваше в тревога. Онази жена, д-р Клайн, защо беше настояла да го види толкова спешно? Защо срещата не търпеше отлагане? Той беше толкова привлечен от идеята да изследва тази новооткрита двойка близнаци, че изобщо не се бе замислил върху тези въпроси. Какво беше направил? Поседя няколко минути, силно набърчил чело. После отново взе мобилния си телефон.

* * *

Стържещият звук отдавна беше изчезнал; не знаеше точно от колко време. Вече нямаше дни; всичко беше безкрайна нощ. По-рано, когато все още беше Матю, също имаше нощ, но тя настъпваше, когато майка му сядаше до него да му прочете приказка, преди да заспи. „Червената шапчица“, която беше изядена от вълка^[2]. „Хензел и Гретел“, които се загубиха в гората, а баща им не дойде да ги потърси. Бяха го стряскали различни шумове — пъхтене, сумтене, нищене, ръмжене, като ръждясала машина, която се е повредила и започва да се разпада. Изведнъж ужасните звуци бяха изчезнали и отново бе тихо. Чуваше само шумоленето в ъгъла, капещата вода и силните удари на сърцето си. Усещаше и отвратителния мирис на тялото си. Тялото му беше излязло извън него. Той лежеше в собствените си останки. Но беше сам. Беше спазил обещанието си. Не беше издал нито звук.

* * *

Фрида крачеше нагоре-надолу из кабинета си, докато Алън седеше и чакаше отвън. Тя не искаше да говори с него, преди да е дошъл Карлсън. Достатъчно грешки беше направила. Телефонът иззвъня и тя грабна слушалката.

— Фрида?

— Клои! Сега не мога да говоря. Ще ти звънна по-късно. Съгласна ли си?

— Не, не, не! Чакай. Баща ми заминава за Фиджи за коледните празници.

— Сега съм заета.

— Не ти ли пука? А аз какво ще правя? Надявах се мен да заведе някъде, а не празноглавата си приятелка. По Коледа ще стоя затворена като плъх в онази мухлясала дупка заедно с майка ми.

— Клои, нека да поговорим за това по-късно!

— Знаеш ли, че тук имам бръснач? Седя в спалнята и държа бръснач.

— Няма да позволя да ме изнудваш!

— Ти си моята леля. Искам да ме обичаш. Няма кой друг да ме обича. Той не ме обича. А майка ми — тя не е наред с главата. Ще се побъркам. Наистина ще се побъркам.

— Довечера ще намина у вас и ще си поговорим.

— А не може ли да дойдем при теб на Коледа?

— При мен?

— Да.

— Къщата ми е малка, не мога да готвя, няма да имам коледна елха. А освен това мразя Коледа.

— Моля те, Фрида. Не можеш да ме оставиш да гния тук.

— Добре, добре. — Би обещала всичко само за да я махне от телефона. — Сега излизам.

Фрида беше възхитена от Карлсън. Той беше в състояние да върши няколко неща едновременно: говореше настойчиво с някого в полицейското управление, даваше заповеди с ясен глас и отчетлив говор, а наред с това изведе нея и нищо неразбиращия Алън от сградата и заедно се отправиха към колата му. Карлсън им отвори вратата.

— Бих искал вие и д-р Клайн да ме придружите. По пътя ще ви обясним всичко.

— Направил ли съм нещо? — попита Алън притеснено.

Фрида постави ръка на рамото му. Карлсън седна на предната седалка. Тя чуваше откъслечно изричаните от него команди: „Дръжте ги разделени“, а след това: „Искам да претърсят всеки инч от онази къща“.

Докато пътуваха, Фрида започна да говори на Алън с ясен и спокоен глас. Изпита странното усещане, че вече е разказвала същата история на същия човек, със същото лице. Неволно започна да ги сравнява. Как е могла да не забележи разликата? Израженията на лицата им си приличаха, но при Алън всяко нещо го връхлиташе като удар. По едно време той прошепна:

— Имам майка. И брат близнак. Откога знаете?

— Отскоро. От няколко дни.

Той си пое дъх на пресекулки.

— Майка ми…

— Тя не си спомня нищо, Алън. Не е добре с паметта.

Алън погледна ръцете си.

— Той много ли прилича на мен?

— Да.

— Имам предвид същият ли е като мен?

Фрида разбра.

— Донякъде — каза тя. — Сложно е за обяснение.

Алън я погледна с остър поглед, какъвто рядко беше забелязвала у него.

— Интересът ви не е насочен към мен, нали? Не, разбира се. Вие ме използвате, за да се доберете до онова, което той отказва да ви каже.

За миг Фрида се почувства засрамена, но в същото време се зарадва. Той не хленчеше и не припадаше заради това, което току-що бе научил. Напротив, бореше се. Беше й ядосан. Това й хареса.

— Не е точно така. Можеш да разчиташ на мен. — Тя направи неопределен жест. — Но се случиха някои неща…

— Смятате, че той е извършил това, което аз само сънувах?

— Може би в някои отношения изпитвате едни и същи чувства — отвърна Фрида.

— Значи съм като него?

— Кой знае? — обади се Карлсън от мястото си и Алън подскочи. — Но бихме желали да дадете показания. Ще ви бъдем благодарни за съдействието.

— Добре.

Когато наближиха полицейското управление, на тротоара видяха група мъже и жени, някои от които държаха видеокамери.

— Тези какво правят тук? — попита Фрида.

— Стоят в очакване да „грабнат“ някоя новина. Като чайки, кръжащи над бунище. Ще заобиколим отзад.

— Той вътре ли е? — попита Алън неочаквано.

— Няма да ви се наложи да се срещнете с него.

Алън притисна лицето си в стъклото, като някое малко момче, вторачено в свят, който не разбира.