Ники Френч
Черен понеделник (7)

6

Напоследък Рубен Макгил едва издържаше петдесет минути, без да запали цигара. Изпуши една в кабинета си и си взе ментов бонбон със силен аромат. Знаеше, че е безсмислено. Каквото и да правиш, хората винаги усещат, че миришеш на цигари. Преди двайсет години нещата бяха различни — навсякъде се носеше лек мирис на тютюн. Но нима това имаше значение? И защо трябва да смуче този ментов бонбон, за да прикрие тютюневия си дъх? Не вършеше нищо незаконно.

Рубен влезе в чакалнята и видя Алън Декър, който бе дошъл за първия си сеанс. Той го заведе в една от трите стаи за терапевтични сеанси, с които разполагаше клиниката. Алън се огледа наоколо.

— Мислех, че ще има кушетка — каза той — като по филмите.

— Не трябва да вярвате на всичко, което показват във филмите. Смятам, че е по-добре да се гледаме лице в лице. Като нормални хора.

Той покани с жест Алън да седне на сивото кресло с твърда права облегалка, в което щеше да седи изправен и да гледа напред. Рубен се настани срещу него. Между тях имаше шест фута разстояние. Достатъчно далеч, за да се избегне угнетяващата близост, и достатъчно близо, за да не с нужно да говорят високо.

— И така, какво точно трябва да ви разкажа? — попита Алън. — Досега не съм го правил.

— Просто говорете — каза Рубен, — имаме много време.

Бяха минали едва три-четири минути, откакто бе изпушил последната си цигара. Беше я загасил отвън на парапета до аварийния изход, макар и недопушена, и беше хвърлил фаса долу на цимента. Отново му се пушеше. Или поне не можеше да спре да си мисли за следващата цигара. Въпросът не се изчерпваше само с удоволствието от изпушването й. Това бе начин да измерва времето, а освен това имаше какво да държи. Откри, че се чуди къде да си сложи ръцете. На страничните облегалки на креслото щеше да изглежда твърде официален, в скута си — твърде скован, все едно че криеше нещо. В крайна сметка започна да редува ту едното, ту другото.

Когато Рубен основа клиниката през 1977 година, беше едва на трийсет и една и се славеше като един от най-напредничавите психоаналитици в страната. Всъщност това бе по-скоро група или движение, отколкото клиника. Той беше разработил нов вид терапия, по-еклектична и по-малко свързана е правила, отколкото традиционните психотерапии по онова време и това щеше да промени из основи цялата дисциплина. Негови снимки често се появяваха в списанията. Журналисти от различни вестници редовно го интервюираха. Участваше в документални филми по телевизията. Пишеше книги със загадъчни, леко еротични заглавия („Желание и заучена безпомощност“, „Играта в любовта“). Беше поставил началото на проекта си в хола на къщата си във викториански стил в луксозния квартал „Примроуз Хил“ и дори когато Националната здравна служба пое финансирането на клиниката и се намери подходящ парцел за изграждането й в района на „Суис Котидж“, тя се отличаваше с бохемския си стил. „Складовете“ беше проектирана от архитект с модернистично мислене, който запази стоманените трегери и тухлените стени на първоначалната постройка, след което я запълни с тонове стъкло и неръждаема стомана. Но постепенно нещо се изгуби. Това, което за Рубен бе трудно да признае дори пред самия себе си, бе, че очакваният нов вид терапия така и не намери особено приложение. Рубен Макгил беше красив и харизматичен и увличаше след себе си колеги и пациенти подобно на религиозен водач. С течение на времето красотата и харизмата му изгубиха блясъка си. Терапевтичните му методи се оказаха трудни за масово приложение и кръгът от болестни състояния, за които се смяташе, че те са особено подходящи, постепенно се стесни. Клиниката работеше успешно и си извоюва престиж. Промени живота на доста хора, но не можеше да промени света.

Рубен продължаваше да бъде блестящ психоаналитик, но през последните години нещо се беше променило. Някъде беше чел, че след десетилетия безупречна служба авиопилотите развиват страх от летенето. Беше чувал за дългогодишни актьори, които внезапно започваха да изпитват толкова смазваща сценична треска, че спираха да играят в театъра. Беше чувал и за психоаналитици, изпитващи страх от мисълта, че не са истински лекари; че не могат да предложат разнообразни видове лечение, подобно на колегите си от другите клонове на медицината; че прилаганата от тях терапия е една илюзия. Рубен никога не беше изпитвал подобни съмнения. Какво всъщност се криеше зад думата лечение? Той знаеше, че е нещо като лечител. Знаеше, че може да помогне на хората, които идваха при него с душевни рани, за които трудно намираха думи.

Проблемът при него беше по-прост, но доста обезпокоителен. Изведнъж — а може би постепенно? — бе започнал да изпитва досада от пациентите си. Каква всъщност е действителната разлика между психоанализата и познатите клонове на медицината? Пациентът идва със съответното физическо оплакване и лекарят преглежда ръката му, оглежда езика му, изпраща жените на мамография. Но ако си психоаналитик, си длъжен да слушаш многократно за повтарящи се симптоми, ден след ден, час след час. В ранните години от кариерата му отношението му беше различно. Тогава Рубен имаше усещането, че слуша литература в чист вид — устни разкази, които се нуждаеха от интерпретиране и декодиране. След време обаче започна да възприема всичко това като ужасен литературен жанр, изпълнен с клишета, повторения, и силно предсказуем. После дойде моментът, в който започна да си мисли, че това не са никакви разкази, а объркани и безсмислени брътвежи. Затова ги оставяше да минават покрай ушите му, подобно на река или автомобилен трафик — както когато си се навел над моста над някоя магистрала и наблюдаваш колите и камионите, които профучават отдолу, а в тях се возят непознати хора, които изобщо не те интересуват. Пациентите му говореха, понякога плачеха, а той кимаше с глава, мислеше си за различни неща и с нетърпение чакаше да запали поредната цигара точно девет минути преди кръглия час.

— Тези мисли ме бяха обхванали подобно на туморно образувание — каза Алън. — Имате ли представа за какво говоря?

Последва пауза.

— Извинете, бихте ли повторили? — каза Рубен.

— Попитах ви: „Имате ли представа за какво говоря?“

— В какъв смисъл?

— Вие слушахте ли какво казвам?

Последва нова пауза. Рубен погледна крадешком часовника си. От началото на сеанса бяха изминали двайсет и пет минути. Не помнеше нито дума от разказа на пациента. Трябваше да го контрира с въпрос.

— Имате усещане, че не ви слушам? — попита Рубен. — Искате ли да поговорим за това?

— Не ми излизайте с този номер — каза възмутено Алън. — Не ми обърнахте никакво внимание.

— Защо говорите така?

— Повторете едно нещо от това, което ви разказах. Само едно нещо. Каквото и да е.

— Извинете, господин ъ-ъ-ъ…

— А поне спомняте ли си името ми? Джеймс.

— Извинявай, Джеймс…

— Не се казвам Джеймс. Аз съм Алън. Алън Декър. Тръгвам си и ще се оплача от вас. Няма да ви се размине. Изобщо не трябва да работите с пациенти.

— Алън, ние трябва да…

Двамата се изправиха и за момент почти се сблъскаха. Рубен се пресегна да хване Алън за ръкава на ризата, но се разколеба, вдигна длани и го остави да си тръгне.

— Не мога да повярвам — разочаровано изрече Алън. — Казах им, че не виждам смисъл, а те ме убеждаваха, че трябва да опитам. Щяло да ми е от полза. Само трябвало да проявя активност по време на терапията.

— Съжалявам — прошепна Рубен, но Алън вече беше излязъл.