Ники Френч
Черен понеделник (32)

31

На вратата се позвъни. Дийн Рийв дори не извърна глава. Очакваше този звън. Стана и изтича по стълбите до горния етаж при Тери, която с несръчни движения боядисваше малката стая. Тя почти привършваше: оставаха й още няколко квадратни фута. Той я погали по косата:

— Добре ли си?

— Че как иначе.

— Дано да е така.

— Казах, че съм добре. — Звънецът отново иззвъня. — Няма ли да отвориш?

— Те няма да си тръгнат. По-добре довърши това. Побързай.

Той слезе обратно по стълбите и отиде да отвори. Не беше, когото очакваше. На прага стоеше млада жена. Тя носеше фини очила без рамки, а кестенявата й коса, вързана с няколко ластичета, падаше отпред на челото. Беше облечена с черно велурено сако, дънки и кожени ботуши до коленете. В ръката си държеше кожено куфарче. Жената се усмихна:

— Вие ли сте Дийн Рийв?

— А вие коя сте?

— Извинявайте за неочакваното посещение. Казвам се Кати Рипън и идвам при вас с едно предложение. Работя в един университет и в момента правим научно изследване, за което сме подбрали хора на случаен принцип. Необходимо е само да попълним заедно един въпросник. Това е просто обикновен личностен тест. Ще отнеме половин час от времето ви, може би малко повече. Ще ви помогна да го направите. А после, разбира се, ще получите компенсация за отделеното време. Работодателите ми ще ви платят сто лири. — Тя се усмихна. — И то само за попълването на обикновен въпросник. При това с моя помощ.

— Сега нямам време. — И той тръгна да затваря вратата.

— Моля ви! Няма да продължи много. Ще се погрижим да не съжалявате.

— Той я измери с поглед и присви очи.

— Казах не.

— Какво ще кажете за сто и петдесет?

— За какво е всичко това? — попита той. — Защо точно аз?

— Вече ви казах, че подборът е на случаен принцип.

— Тогава защо сте толкова настоятелна? Идете и почукайте на вратата на съседите.

— Няма никаква уловка — увери го тя, въпреки че започваше леко да се притеснява. — Името ви няма да бъде цитирано в материалите по изследването. Правим проучване, свързано с типовете хора. — Тя бръкна в джоба си и извади голямо портмоне. Измъкна една карта и му я показа. На нея имаше снимка.

— Ето, вижте. Това е институтът, където работя. Ако искате, можете да се обадите на шефа ми. Или да разгледате уебсайта ни.

— Още веднъж ще ви попитам — защо точно аз?

— Тя отново се усмихна, този път малко колебливо. Обикновено парите решаваха въпроса, но сега не можеше да разбере какъв беше проблемът.

— Името ви беше в базата ни от данни. За нашето изследване ни трябват различни хора и едно от имената беше вашето. Сто лири за половин час. Няма за какво да се тревожите.

Дийн се замисли за момент. Загледа се в неспокойното изражение на жената, а после погледна над рамото й нагоре и надолу по безлюдната улица.

— Добре, влезте.

— Благодаря.

За момент почувства как през тялото й премина тръпка на безпокойство, но се овладя и прекрачи прага.

— Мисля, че не ми казвате цялата истина — каза той и вратата зад него се затвори със силно щракване.

* * *

Тъмно, много тъмно. Много тихо. Някъде капе вода. Сухият подут език облизва влагата от металната тръба. Шум от малки крачета. А дали тези дълги жълти зъби не се готвят да го разкъсат на малки парчета месо за храна на птиците? Той не бива да говори, не бива да изрича нито дума. Тялото му изгаря от студ, но той не бива да говори.

Стържене. Грухтене. Светлина в тъмното, която пари чувствителните му очи. Тихият глас на господаря. Не бива да говори. Не бива да издава нито звук. Дори не бива да диша.

Стържещ звук и още по-дълбока тъмнина.

О, не. О, не. Този звук не излизаше от него. Като пръхтене на диво животно. Като крясък на диво животно, което беше съвсем наблизо. Отново и отново. Нещо го драскаше и го буташе насам-натам, крещеше и пищеше с все сила. Пищенето го подлудяваше, ушите му щяха да се пръснат. Не бива да говори. Това беше тест и той трябваше да го издържи, защото провалеше ли се, това щеше да бъде краят.

Пищенето продължаваше. То беше вътре в него и извън него, изпълваше пространството и ехтеше, а той не можеше да избяга. Пръсти в ушите, тяло, свито на кълбо, глава върху камък, остри колена върху остри камъни, песъчинки в очите, пламтяща кожа. Внимавай, не издавай нито звук. Имало едно време едно малко момче…

* * *

Нещата не се случиха така, както Фрида очакваше. Не скочиха в колата и не потеглиха право към къщата. Вместо това час по-късно Фрида седеше в кабинета на Карлсън и даваше показания пред една униформена полицайка, а Карлсън стоеше отстрани намръщен. Отначало Фрида едва се владееше.

— Защо седим тук? — попита възмутено тя. — Не смятате ли, че нещата са спешни?

— Колкото по-скоро дадете показания, толкова по-бързо ще получим заповед за обиск и ще можем веднага да действаме.

— Нямаме време за това.

— Вие сте тази, която ни бави.

Фрида трябваше да си поеме дълбоко въздух, за да може да говори спокойно.

— Добре. Какво искате да разкажа?

— Говорете по същество — каза Карлсън. — Това, което ще разкажете, ще бъде предназначено за съдията, който трябва да подпише заповедта за обиск. Така че не се впускайте в подробности за сънищата и фантазиите на вашия пациент. Дори е по-добре да не ги споменавате.

— Това означава ли, че не трябва да казвам истината?

— Кажете тази част от истината, която ще бъде от полза за процедурата. — Той погледна към Ивет Лонг. — Готова ли си? — Тя му се усмихна и щракна химикалката. Фрида си помисли, че тя е влюбена в шефа си. Карлсън направи кратка пауза. — Предполагам, се готвите да кажете, че по време на терапевтичен сеанс пациентът ви Алън Декър е споделил неща, които са ви накарали да заподозрете брат му Дийн Рийв в отвличането на дрън, дрън, дрън.

— Защо тогава сам не го продиктувате?

— Ако се впуснем в прекалено много подробности, съдията може да започне да задава неудобни въпроси. Ако намерим момчето, ще бъде без значение от кого сте получили информацията. Това, което ни трябва в момента, е съдебна заповед.

Фрида даде кратки показания, а през това време Карлсън кимаше с глава и тук-таме правеше някои уточнения.

— Достатъчно — каза той накрая.

— Ще подпиша каквото трябва — каза Фрида. — Само започнете да действате.

Ивет й подаде документа със снетите показания, тя го подписа, подписа и копието отдолу.

— Сега какво трябва да направя? — попита Фрида.

— Вървете си вкъщи или правете нещо друго. Вие си решете какво.

— А вие какво ще правите?

— Аз и колегите ми продължаваме да работим по задачата. Ще чакаме съдебната заповед, която трябва да пристигне до час-два.

— Мога ли да помогна с нещо?

— Това да не ви е шоуспектакъл?

— Не е честно — каза Фрида с огорчение. — Нали аз ви разказах за всичко!

— Ако искате да присъствате на полицейски акции, ще трябва да започнете работа в полицията. — Той замълча за миг. — Извинете, не исках да бъда груб. Ще ви уведомя какво се случва веднага щом мога. Това е всичко, което мога да направя.

Когато се прибра вкъщи, Фрида се почувства като дете, което са измъкнали насила от киното пет минути преди края на филма. Отначало закрачи нагоре-надолу из хола. Цялото действие се развиваше на друго място. Какво можеше да направи тя? Позвъни на мобилния телефон на Джоузеф, но не получи отговор. Обади се на Рубен и той й каза, че Джоузеф не се е прибрал. Тя напълни ваната с гореща вода и легна вътре, като потопи дори и главата си, опитвайки се да прогони всякакви мисли, но не успя. Излезе от ваната, обу някакви дънки и си облече стара риза. Имаше неща, които трябваше да уреди. Трябваше да направи някои планове за Коледа. От седмици отлагаше това, но беше крайно време да го свърши. Имаше записани часове с пациенти, които трябваше да преподреди. В момента обаче не беше в състояние да се заеме с нито едно от тези неща.

Тя си направи цяла кана кафе и изгълта голямо количество от него. Изведнъж се почувства като участник в психологически експеримент, имащ за цел да покаже как липсата на контрол и автономност води до силни, почти парализиращи симптоми на тревожност. Беше почти шест вечерта, навън беше паднал гъст мрак, когато на вратата се позвъни. Беше Карлсън.

— Има ли добри новини?

Карлсън мина забързано край нея.

— Питате дали беше там? Не, нямаше го.

Той взе чашата й с недопито кафе и отпи глътка от него.

— Студено е — каза той.

— Ще ви направя прясно кафе.

— Не си правете труда.

— Трябваше и аз да дойда — каза Фрида.

— Защо? — попита Карлсън саркастично. — За да надникнете в шкаф, който сме пропуснали?

— Щеше ми се да видя поведението на Дийн Рийв.

— Държа се самоуверено, ако това имате предвид. Поведение на човек, който няма какво да крие.

— Освен това вече съм виждала къщата му. Щях да забележа, ако междувременно са направили някакви промени.

— За съжаление съдебната заповед не ни позволява да водим туристи.

— Почакайте — каза Фрида.

Тя наля останалото в каната кафе в друга чаша и го стопли в микровълновата печка. Подаде чашата на Карлсън.

— Искате ли нещо с кафето? Или в него?

Той поклати отрицателно глава и отпи от чашата.

— И така, това е всичко — каза Фрида.

— Този фоторобот, който направихме онзи ден. Реконструкцията на женско лице.

— Да?

— Още ли е у вас?

Настъпи мълчание.

— Не питам просто дали е у вас, а дали можете да ми го покажете.

Фрида излезе от стаята и се върна с принтираното лице. Сложи хартията на масата и я приглади с ръце.

— Малко е намачкана — каза тя.

Карлсън се наведе и разгледа отпечатания образ.

— Докато полицаите обръщаха всичко наопаки и го поставяха обратно на мястото му, аз се поразходих из спалнята им. Видях това на стената. — Той бръкна в страничния си джоб и извади малка фотография в рамка. Постави я на масата до принтираното лице.

— Да ви напомня за някого?