Ники Френч
Черен понеделник (29)

28

Фрида беше отменила всичките си сутрешни сеанси, но се върна навреме за следобедните, включително и за този с Алън. Докато вървеше към кабинета си, продължаваше да усеща около себе си мириса на къщата на Дийн Рийв: на угарки от цигари и котешка урина. Вече започваше да се стъмва. Само след три дни щеше да настъпи най-късият ден в годината. Снегът, който валеше сутринта, се беше превърнал в лапавица и от топенето му по улиците се стичаха кални вадички. Краката й вътре в ботушите бяха влажни, а кожата на лицето й беше изпръхнала. Тя копнееше за уютния си дом, за фотьойла си край камината.

Алън беше последният от пациентите й. Изпитваше страх от срещата си с него, който прерасна в почти физическо отвращение. Нужно й беше да събере всичките си сили, когато накрая той се появи на вратата със зачервено от студа лице и мокри петна по канадката. Тя сви дланите си в юмруци под дългите ръкави на пуловера си и се насили да го поздрави спокойно, след което седна срещу него. Лицето му не изглеждаше по-различно от последния път, когато се бяха видели; не беше по-различно и от лицето на мъжа, когото бе срещнала няколко часа по-рано. Нямаше как да не се вторачи в него. Трябваше ли да му каже това, което бе узнала? Но как би могла да го направи? Какво щеше да му каже? Тайно те проучвах, без твое знание ши съгласие; проверявах вярно ли е това, което ми доверяваш между тези четири стени, и открих, че имаш еднояйчен брат близнак. А може би Алън знаеше това, но го криеше от нея и от жена си? Дали не беше в ход някаква странна конспирация?

— Какво ще правя, ако продължавам да се чувствам зле по Коледа?

Той говореше на нея. Тя се напрегна да чуе думите му и да отговори смислено. В неуверения му глас чуваше нотки от гласа на Дийн Рийв, само че силни, почти присмехулни. Когато се беше срещнала с Дийн, беше видяла Алън, а сега — с Алън насреща си, виждаше Дийн. Той вече си тръгваше. Застанал прав, с мъка нахлузи канадката върху едрото си тяло и с усърдие пъхна копчетата в клуповете. Благодари й. Каза й, че не знае как би могъл да мине през всичко, което го измъчваше, без нейната помощ. Тя учтиво стисна ръката му. Когато Алън си тръгна, Фрида се отпусна назад в креслото и притисна с пръсти слепоочията си.

Дийн стоеше на отсрещната страна на улицата и пушеше поредната цигара. Беше тук вече почти два часа, а тя все още не се появяваше. Когато излезеше, той щеше да я проследи, за да види накъде отива, но в кабинета й все още светеше и от време на време край прозореца й се виждаха неясни фигури. Той наблюдаваше кой влиза и кой излиза от сградата. Някои от хората бяха с качулки, за да се предпазят от мокрия сняг, и лицата им не се виждаха. Времето беше студено и неприятно, но на него това не му пречеше. Той не беше от онези лигльовци, които внимаваха да не си намокрят краката, разтваряха чадърите си при първите дъждовни капки или се криеха в магазини и офиси, докато спре да вали.

Входната врата отсреща отново се отвори и на улицата излезе мъж. Все едно че той самият излезе. Когато мъжът се огледа наоколо, лицето му се видя съвсем ясно. Нямаше грешка. Дийн се притаи. Изчака така, докато човекът почти се изгуби от погледа му. Устата му се разтегна в усмивка и той протегна ръка по посока на мъжа, който беше негово копие, сякаш искаше да го притегли обратно.

— Виж ти! Майко, ти хитра стара лисицо!

За около десет минути Фрида поседя неподвижно и със затворени очи, опитвайки се да изчисти мътилката от мислите си. После изведнъж скочи на крака, навлече палтото си, изгаси лампите, превъртя ключа в двойната брава и излезе.

Отправи се към дома на Рубен. Беше сигурна, че ще го намери там. Двамата с Джоузеф прекарваха голяма част от ежедневието си в пиене на бира и водка и гледане на състезателни игри по телевизията. Рубен изкрещяваше отговора и ако той беше верен, Джоузеф го поглеждаше с възхищение и за награда му наливаше поредната доза.

Рубен беше сам в кухнята и си приготвяше омлет, а от Джоузеф нямаше и следа, въпреки че старият му бял микробус беше паркиран отпред с предното колело на тротоара.

— Той е горе — каза Рубен.

— Сам ли е?

Рубен й се усмихна закачливо, като че ли я предизвикваше да каже нещо неодобрително. Тя погледна снимката на жената и синовете на Джоузеф, която все още беше прикрепена с магнитче на вратата на хладилника. С официалната си поза, старомодни дрехи и тъмни очи те принадлежаха към един чужд свят.

— Дошла съм да говоря с теб. Трябва ми съвета ти.

— Интересно как ме търсиш за съвет точно сега, когато не съм в най-добрата си форма.

— Случи се нещо.

Докато Фрида му разказваше, Рубен ядеше омлета си направо от тигана, като от време на време го поливаше със сос „Табаско“ или надигаше чашата си и отпиваше глътка вода. На половината на разказа й той престана да яде, остави вилицата си и тихо отмести тигана. Слушаше я внимателно и в пълна тишина, въпреки че в кратките паузи, които правеше, Фрида като че ли долавяше скърцане на легло на горния етаж.

— И така — каза тя, след като приключи — какво мислиш?

Рубен стана, отиде до наскоро монтирания френски прозорец и се загледа към подгизналия и запуснат заден двор. Беше тъмно; само превитите храсти и голите дървета се виждаха ясно, а зад тях някой и друг осветен кухненски прозорец. Скърцането спря. Той се обърна.

— Преминала си допустимата граница — рече с широка усмивка. Неочаквано се беше развеселил.

— Не една, а няколко.

— Смятам, че трябва да направиш няколко неща. — Той започна да ги изброява на пръстите си. — Първо: да отидеш в полицията и да не приемаш откази. Второ: да кажеш на Алън всичко, което знаеш за него. Трето: да се срещнеш със специалиста от Кеймбридж. Може да не е в същата последователност, но го направи възможно най-бързо.

— Добре.

— О, и четвърто: срещни се с личния си ръководител. Имаш ли си още такъв?

— Тя е доста заспала.

— Може би е време да я събудиш. И не се измъчвай за това, което си направила. Не е в твой стил.

Фрида се изправи.

— Щях да попитам Джоузеф дали би ме закарал до Кеймбридж, но може би моментът не е удобен.

— Мисля, че са свършили. — Рубен отиде до подножието на стълбите и се провикна: — Джоузеф? Може ли за минутка?

Отгоре се чу приглушен отговор и малко след това Джоузеф слезе по стълбите с боси крака. Когато видя Фрида, на лицето му се появи неловко изражение.

На връщане към къщи Фрида мина през парка „Риджънтс“, пъхнала дълбоко ръце в джобовете си. Студеният северен вятър сякаш заглушаваше мислите й и това й се отразяваше добре. След като пресече „Юстън Роуд“ тя се отби в един магазин и си купи пакет спагети, буркан сос, плик със салата и бутилка червено вино. Вече пред входната врата, докато ровеше за ключа си, усети докосване по рамото и подскочи.

— Алън! — възкликна тя. — Какво, по дяволите, правиш тук?

— Извинете. Трябва да говоря с вас. Не можех да чакам.

Фрида се огледа безпомощно наоколо. Чувстваше се като диво животно, което е било проследено до бърлогата му.

— Знаеш какви са правилата — каза тя. — Трябва да се придържаме към тях.

— Знам, знам, но…

Тонът му беше умоляващ. Канадката му беше закопчана накриво, косата му беше разчорлена, а лицето му беше цялото на петна от студа. Фрида държеше ключа в ръката си, но не можеше да улучи ключалката. Тя имаше много правила, но едно от тях беше абсолютно строго и тя в никакъв случай не го нарушаваше: никога не допускаше свой пациент в дома си. В своите фантазии пациентите винаги изпитваха желание да нахлуят в живота й, да разкрият истинската й същност, да вземат надмощие над нея, да й причинят това, което тя им причиняваше — да узнаят тайните й. Но толкова много правила в живота се нарушаваха. Тя пъхна ключа в ключалката и го превъртя.

— Пет минути — каза Фрида.

* * *

Той вдигна ръка пред лицето си. Пръстите му се бяха превърнали в клонки. Сега никой нямаше да иска да го изяде. Босите му крака бяха мръсни. Но те вече не бяха крака, а корени, които постепенно се захващаха в земята и скоро той нямаше да може да се движи.

Те обаче го изскубнаха, увиха го и той усети как клонките му изпукаха, корените му бяха натъпкани в чувал, цялата му уста бе напълнена с пръст и около него падна непрогледна тъмнина. Караха го на пазара. Това малко прасенце отиде на пазара. Кой ще даде златна паричка за него? Яки ръце го стиснаха здраво и го вдигнаха, а после той потъна до дъното на чувала. Гласовете говореха сърдито и с груби думи, а вещицата повтаряше „Саймън каза“, „Саймън каза“^[1], но Саймън не казваше нищо, защото устата му бе плътно затворена, а гласът му бе изчезнал.

Друс, друс, друс. Сега лежеше на нещо твърдо, а над него се чуваше тракане. Тъмнината беше още по-дълбока. Усети силен мирис на бензин. Чу остра кашлица, неясен говор, бръмчене, което наподобяваше звука, който издаваше омагьосаната котка, когато мачкаше с лапичките си възпалената му кожа, само че това бръмчене беше по-силно. Тялото му подскачаше нагоре-надолу. Главата му се удряше в твърдата повърхност.

После друсането спря и той остана неподвижен. Чу се тракане и силни пръсти го издърпаха по-нагоре в чувала, впивайки се в рамото и в мекото му бедро. Знаеше, че тялото му се разпада, защото усещаше болка, която се разливаше в него като река и проникваше във всяка пукнатина. Не си спомняше как да попита „защо“ и как да каже „моля“. Нищо не беше останало в паметта му. И от Матю нищо не беше останало. Матю, когото сега тръскаха в някакъв чувал. И му беше студено. Много студено. Усещаше студа като парене. Чу се тропане, нещо се повдигна нагоре, отново се чу сърдитият глас и после изведнъж го извадиха от чувала.

Две лица се надвесиха над него в мрака. Устата им се отваряха и затваряха. Саймън каза „не“, но той не можеше да говори. Те го натикаха в една дупка. Това пещ ли беше, макар че пръстите му бяха клонки, бяха ледени висулки, бяха много остри и не ставаха за ядене? Не, едва ли беше пещ, защото нямаше никаква топлина, а само пулсиращ мрак и студ. Отпушиха му устата и той я отвори, но глас не излезе. Само дъх.

— Ако чуя и най-малкия звук, ще те нарежа на парченца и ще ги хвърля на птиците — каза гласът на господаря. — Чуваш ли?

Дали чуваше? В момента нищо не чуваше, освен тътренето на някакъв камък по земята, а после се спусна тъмна нощ, студена нощ, тиха нощ, изгубена нощ и само сърцето му все още биеше като барабанче под опънатата му кожа, все едно казваше „аз съм“, „аз съм“, „аз съм“.