Ники Френч
Черен понеделник (4)

3

От червеното си кресло в средата на стаята Фрида можеше да види как люлеещото се метално кълбо се блъска и руши сградите от отсрещната страна на пътя. Фасадите се разклащаха и рухваха на земята; вътрешните стени изведнъж се превръщаха във външни и пред очите й се появяваха тапети с различни шарки, стар плакат, част от лавица или плоча от камина; скритият от чужди погледи семеен бит излизаше на показ. Цяла сутрин беше наблюдавала рушенето. Първият й пациент — една жена, чийто съпруг беше починал внезапно преди две години, и тя все още не можеше да преодолее мъката си и преживения шок — седеше приведена напред и ридаеше насреща й, а красивото й лице беше зачервено и подпухнало от плач. Без да отклонява вниманието си, с крайчеца на окото си Фрида продължаваше да гледа навън. Докато вторият й пациент — мъж с ескалиращо обсесивно-компулсивно разстройство — се въртеше неспокойно в креслото си, ставаше, сядаше, гневно извисяваше глас, Фрида видя как металното кълбо се удари с всичка сила в жилищната кооперация. Как е възможно нещо, което е отнело толкова време, за да бъде построено, да се срути толкова бързо? Комините падаха, от прозорците се сипеха натрошени стъкла, подовете изчезваха, коридорите се заличаваха. До края на седмицата всичко щеше да се превърне в отломки и прах, а работници с каски щяха да крачат сред развалините, настъпвайки детски играчки и останки от мебели. След една година на това място щяха да се издигат чисто нови сгради.

Тя казваше на мъжете и жените, които търсеха помощта й, че нейният кабинет е едно защитено място, където можеха да споделят най-тъмните си страхове и дълбоко скритите си, непозволени желания. Кабинетът й беше прохладен, чист и подреден. На едната стена имаше картина, две кресла бяха разположени едно срещу друго с ниска масичка помежду им, имаше лампа, от която през зимата струеше мека светлина и саксия с цвете на перваза на прозореца. Отвън събаряха цяла редица от къщи, но тук всички бяха защитени от външния свят, поне за малко.

Алън знаеше, че д-р Фоули изпитва раздразнение към него. Вероятно го коментираше с колегите си от медицинския център: проклетият Алън Декър продължава да хленчи, че не може да спи, че трудно се справя с ежедневието. Не може ли просто да се стегне? Всъщност той беше опитал да се стегне. Пиеше редовно хапчетата си за сън, ограничи алкохола, правеше повече физически упражнения. И все пак, често лежеше буден нощем, а сърцето му така препускаше, че очакваше всеки миг то да се пръсне и целият се обливаше в пот. Седеше вдървен на работното си място, със сключени длани, втренчен в документите пред себе си, в очакване физическият страх да премине, като се надяваше колегите му да не забележат. Защото беше унизително, човек да губи контрол над себе си и това ужасно го плашеше. Кари смяташе, че това може би е криза на средната възраст. Все пак, той беше на четиресет и две. Това бе точно възрастта, на която мъжете излизаха от релси, пиеха, купуваха си мощни мотоциклети и си хващаха любовници, за да се почувстват отново млади. Но на него не му трябваше мотоциклет, нито пък любовница. Не искаше да бъде отново млад. Цялата тази душевна дисхармония и болка, това усещане, че се движи в грешна посока… Сега животът му вървеше във вярната посока, с Кари, в малката къща, за която бяха спестявали и която щяха да изплащат още тринайсет години. Имаше неща, които си мечтаеше да притежава, но нали и другите хора имат мечти и надежди, пък не припадат в парка и не се събуждат с плач. Понякога сънуваше кошмари — дори не искаше да мисли за тях. Това не беше нормално. Изобщо не беше нормално. Щеше му се да се отърве от тях завинаги. Не желаеше да бъде човек, чиято глава е пълна с такива неща.

— Хапчетата, които ми предписахте, не ми помагат — каза той на д-р Фоули. Трябваше да престане да се извинява, че е дошъл отново и че губи времето на лекаря, когато чакалнята беше пълна с пациенти с истински заболявания и истинска болка.

— Още ли имате проблеми със съня? — Д-р Фоули не гледаше към него. Той се беше съсредоточил в екрана на компютъра си и пишеше нещо по клавиатурата, сбърчил чело.

— Не е само това. — Опита се да овладее гласа си. Усещаше лицето си като гумено, все едно не беше негово. — Получавам ужасни пристъпи.

— Имате предвид болезнени пристъпи?

— Имам чувството, че сърцето ми ще се пръсне, а в устата ми се появява метален вкус. Не мога да разбера защо. — Искаше да намери точните думи, но не успя. Единственото, което можа да каже, бе:

— Чувствам се, сякаш не съм аз. — Той често използваше тази фраза и всеки път, когато я изричаше, като че ли дълбаеше дупка вътре в себе си. Веднъж беше изкрещял пред Кари: „Не мога да почувствам себе си“, и дори тогава беше осъзнал колко странно звучи това.

Д-р Фоули се извъртя със стола си и го погледна.

— Да сте имали някакви тревоги напоследък?

На Алън не му беше харесало, когато докторът се беше вторачил в компютъра си, но още по-малко му харесваше той да го гледа по този начин: като че ли проникваше с поглед вътре в него и виждаше неща, за които Алън не искаше и да чуе. Какво ли би могъл да види?

— Вече съм изпитвал подобно чувство на паника, когато бях доста по-млад. Беше усещане за самота, като в кошмар, когато сънуваш, че си сам в цялата Вселена. Усещане, че искам нещо, без да знам точно какво. След няколко месеца всичко отзвуча. Сега се появи отново. — Той почака, но д-р Фоули не реагира, все едно нищо не беше чул. — Случи ми се, когато бях в колежа. Смятах, че е младежки проблем. Сега пък си мисля, че е криза на средната възраст. Знам, че звучи глупаво.

— Лекарствата очевидно не ви помагат. Бих желал да отидете на преглед при друг колега.

— Какво имате предвид?

— Колега, с когото да поговорите за това какво чувствате.

— Подозирате, че става въпрос за психично разстройство? — В съзнанието си видя себе си като луд, с дивашки изкривено лице, а страховитите усещания, които криеше дълбоко в себе си, изведнъж бяха излезли на свобода и го бяха обсебили напълно.

— Може да ви бъде от голяма полза.

— Нямам нужда от психиатър.

— Все пак опитайте — посъветва го д-р Фоули. — Ако няма резултат, нищо няма да загубите.

— Не мога да си го позволя финансово.

Д-р Фоули започна да трака нещо на клавиатурата.

— Въпросът се урежда с направление от личния лекар. Не е нужно да плащате. Ще трябва да се поразходите до там, но колегите са добри специалисти. Те ще се свържат с вас и ще ви насрочат дата за преглед. Резултатите ще получим направо от тях.

Всичко това му прозвуча много сериозно. Алън се беше надявал д-р Фоули да му предпише ново лекарство, с което да премахне тревожните му пристъпи, подобно на петно, което бива изчистено, без да остане следа. Той постави длан на сърцето си и усети болезненото му туптене. Искаше да бъде просто един обикновен човек с нормален живот.

Има едно място, откъдето можеш да наблюдаваш, без да те видят — достатъчно е да притиснеш око към малка дупка на оградата. Сега е голямото междучасие и те се изсипват от класните стаи в училищния двор, където настъпва обичайното оживление. Момчета и момичета, които се различават по ръст и телосложение. С черна, кафява и розово-бяла кожа, с руса и тъмна коса или смесица от двата цвята. Някои доста са се източили на височина — пъпчиви момчета с тромави крака и момичета със заформени гърди, скрити под дебелите им зимни дрехи — само че нито един от тях не е подходящ. Други са доста малки — с кльощавите си крачета и тънички гласчета те не са достатъчно пораснали, за да живеят откъснати от майките си. Точно тях трябва да наблюдава.

В училищния двор ръми и по земята са се образували локви. Само на няколко крачки от оградата малко момче с къса подстрижка скача с всичка сила в една от тях и на лицето му се появява широка усмивка. Едно момиче със сламеноруса коса, вързана високо на две опашки, и с очила с дебели запотени стъкла, стои на ъгъла и наблюдава тълпата от ученици. Сложило е палеца си в устата. Две дребни на ръст момичета с азиатски произход се държат за ръце. Трътлесто бяло момче рита слабо чернокожо момче и побягва. Група момичета си шушукат неприлични неща и се кикотят, поглеждайки косо, със зли очи.

Но всички те са просто една безлична тълпа. Няма такъв, който да се отличава от останалите. Засега. Продължавай да наблюдаваш.