Метаданни
Данни
- Серия
- Фрида Клайн (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Blue Monday, 2011 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Антоанета Тошева, 2015 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 26 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Ники Френч
Заглавие: Черен понеделник
Преводач: Антоанета Тошева
Година на превод: 2015
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: AMG Publishing
Град на издателя: София
Година на издаване: 2015
Тип: роман (не е указано)
Националност: английска
Печатница: „Полиграф Юг“ АД, гр. Хасково
Редактор: Илияна Бенова-Бени
Коректор: Любомира Якимова
ISBN: 978-954-9696-73-8
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/16521
История
- — Добавяне
32
— Това е една и съща жена — възкликна Фрида.
— Да речем, че си приличат — Карлсън разтри силно лицето си с длан.
— Приликата е поразителна.
— Наистина ли мислите така?
— Разбира се.
Той я погледна мрачно.
— Това е жената, която Роуз си спомни — отбеляза Фрида.
— Роуз не си я спомни. Тя беше изправена пред сложен избор между поредица от женски образи, които накрая бяха ограничени до този тук. Но това не беше спомен.
— Това е същата жена. Разбира се, че е тя. Какво друго обяснение може да има?
— Не е нужно обяснение. Чрез серия от внушения една объркана млада жена посочва лице, което може би е видяла преди двайсет и две години, или може би е изникнало във въображението й, или просто си го е измислила. По някаква случайност това лице прилича на лицето на жена, чиято фотография се намира в дома на човек, който донякъде е заподозрян в извършването на скорошно престъпление. Как мислите, дали това ще мине в съда?
Фрида не отговори.
— А на всичкото отгоре от Матю няма и следа. В пълния смисъл на думата. Няма дори влакънце. А и една от стаите беше току-що боядисана. Боята беше още влажна. Ако са го държали там, всяка следа от него е била заличена. Знаете ли какво си мисля? Мисля си, че момчето отдавна е умряло, а мен ме водят за носа из този свят на сенки и надежди. Ако това бяха родителите на детето, би било разбираемо. Но в случая вие манипулирате мен самия.
Фрида се взря във фотографията толкова напрегнато, че чак главата я заболя.
— Това е стара семейна снимка — каза тя.
— Възможно е.
— Вижте. — Фрида протегна ръка към снимката и закри с длан косата.
— Какво?
— Не виждате ли приликата? Дийн Рийв. А също и Алън. Сигурно е майка му. Тяхната майка.
Фрида започна да говори нещо тихо на себе си, като че ли размишляваше на глас.
— Какво си мърморите? — попита Карлсън. — Нищо не чувам.
— Спомняте ли си, когато ви споменах за вероятността да е била замесена жена? Джоана не би тръгнала с човек като Дийн Рийв. Но доверчиво би тръгнала с нея.
— Съжалявам — отвърна Карлсън. — Умът ми беше зает с други неща: провеждане на разследване, разпити, събиране на доказателства и всякакви други задачи. Има си правила. Трябва да се открият улики, веществени доказателства и прочее „дребни“ неща.
Фрида не му обърна внимание. Тя отново се вгледа във фотографията, сякаш очакваше да й разкрие тайните си. — Дали е още жива? Не би трябвало да е много стара.
— Това ще го разберем — каза той. — Не е трудно за проследяване.
Фрида изведнъж се сети. — Децата ви добре ли са?
— Вече са при майка си, ако това ви интересува.
— Добре ли се е справил Джоузеф?
— Направил им е палачинки и им е изрисувал с неизтриваем маркер разни фигури по краката.
— Добре. А държите ли Дийн под наблюдение?
— И защо да го правим? — попита троснато Карлсън. — Той вече знае, че го подозираме.
— Искате да кажете, че няма да ви отведе при Матю, защото си мисли, че го следите?
— Точно така.
— Но ако са скрили Матю някъде, трябва да му осигуряват храна и вода.
Той сви рамене. Лицето му беше мрачно.
— Вероятно не е той. Ако пък е той, сигурно го е убил веднага. Ако не го е убил веднага, сигурно го е убил, след като сте почукали на вратата му. А ако не го е направил… не му остава нищо друго, освен да стои и да чака.
Карлсън се наведе над Роуз, която бе седнала и разглеждаше внимателно фотографията. Кухнята й беше малка и студена, а на тавана имаше кафяво петно. Стенният нагревател бръмчеше, а от някакъв кран капеше вода.
— Е? — попита той накрая.
Роуз вдигна поглед към него. Той с изненада забеляза колко бледа и деликатна беше кожата й, с малки сини венички под повърхността.
— Не знам — каза тя.
— Но си мислите, че може би е тя? — Искаше му се да я хване за слабите рамена и да я разтърси.
— Не знам — повтори тя. — Не си спомням.
— Не ви светват никакви лампички?
Тя поклати безнадеждно глава.
— Бях малко момиче. Спомените вече са се изличили.
Карлсън се изправи. Гърбът го болеше, а вратът му се беше схванал.
— Естествено — каза той. — Какво ли друго бих могъл да очаквам?
— Съжалявам. Но нали не искате от мен да кажа нещо, което би ви подвело?
— Защо не? — И двамата се стреснаха от неговия внезапен остър смях. — Всички останали го правят.
Фрида седеше до масичката си за шах и разиграваше една от партиите на мача Белявски срещу Нън от 1985 г., описан в книгата й за класически шахматни двубои. Филцовите фигури се движеха по дъската. Огънят гореше в камината. Часовникът отброяваше минутите. Пешките падаха, а цариците напредваха. Тя си мислеше за Дийн и Алън, с техните тъмнокафяви очи. Мислеше си за Матю, а в съзнанието й се появяваше неговото весело, обсипано с лунички лице. Мислеше си за Джоана, с нейното нащърбено зъбче и смутена усмивка. Опитваше се да не чува техните тънки гласчета, с които отчаяно зовяха майките си да отидат и да ги спасят. Имаше усещането, че пропада в пукнатините на шахматната дъска. Нещо, трябва да има нещо, което бе пропуснала, някое малко скрито ключе към тази голяма загадка. Ако успееше да разбуди мистерията, дори ужасите, които се криеха зад нея, щяха да бъдат за предпочитане пред пълната неизвестност. Тя си спомни как изглеждаха родителите на Матю на пресконференцията и техните сковани от ужас лица. Какво ли е да си на тяхно място? Тя си представи как лежат в леглото нощем и в мислите чуват сина си, който плаче за тях. Как ли са се чувствали родителите на Джоана — месец след месец, година след година, без всякаква вест за нея и без гроб, на който да носят цветя?
Посред нощ телефонът й иззвъня.
— Спите ли? — попита Карлсън.
— Да — каза Фрида и зачака, стиснала в шепата си офицера, който току-що бе махнала от шахматната дъска.
— Смятам да отида на посещение при госпожа Рийв. Тя е в старчески дом в Бектън[1]. Ще дойдете ли с мен?
— Значи е жива. Да, разбира се, ще дойда.
— Добре. Ще изпратя кола да ви вземе.
Преди години, когато беше още студентка, Фрида беше ходила до Бектън, за да види завода за светилен газ, който приличаше на гигантска развалина сред пустинята[2]. Тя още пазеше снимката, която беше направила. Сега развалините ги нямаше; само един затревен хълм, образуван от токсични отпадъци, показваше къде е бил заводът. Всички стари и неугледни постройки бяха разрушени и сега на тяхно място се издигаха цели редици от къщи, построени през 80-те години, жилищни блокове, търговски центрове и фабрики от леката промишленост.
Дом за стари хора „Гледка към реката“ — името беше подвеждащо — беше голяма и модерна тухлена сграда на един етаж с вътрешен двор, в средата на който имаше малка, недобре поддържана морава, лишена от каквито и да било дървета и храсти. На прозорците бяха поставени метални решетки. Фрида си помисли, че сградата прилича на казарма. В прекалено затопленото фоайе бяха наредени инвалидни колички, проходилки, бастуни. В голям керамичен съд бяха сложени изкуствени цветя, а въздухът миришеше на боров освежител и на прясно приготвена овесена каша. Някъде се чуваше радио, но иначе беше много тихо. Стъпките им отекваха навсякъде. Вероятно възрастите хора в дома още спяха. В салона имаше само двама души: дребен кльощав мъж с гола глава и кръгли очила, които проблясваха на слънчевата светлина, и една жена с огромна оранжева наметка, с гипсова яка на врата и големи пухкави чехли на краката. На масите бяха сложени мозайки, които очакваха да бъдат наредени от обитателите.
— Стаята на госпожа Рийв е в тази посока. — Жената ги поведе по коридора. Косата й беше металносива, подредена в твърди, еднакви къдрици. Ханшът й се движеше мощно, прасците и ръцете й под лактите бяха едри и силни, а устните й стояха обърнати надолу дори когато се усмихваше. Името й беше Дейзи[3], но тя изобщо не приличаше на нежното цвете.
— Предупреждавам ви — каза жената, преди да отвори вратата, на чиято външна страна имаше малка шпионка. — Тя няма да ви разкаже много.
И се усмихна с обърнатите си устни. Те влязоха в малка квадратна стая, въздухът беше топъл и влажен и миришеше на дезинфектант. На прозореца имаше желязна решетка. Фрида беше поразена от оскъдната мебелировка. До такава степен ли се стесняваше хоризонтът на човека в края на дните му? Тясно легло, на стената картина на Моста на въздишките, лавица, на която имаше Библия в кожена подвързия, порцеланово куче, ваза без цветя и голяма фотография в сребриста рамка на сина, когото беше избрала да задържи. Във фотьойл до гардероба седеше фигура с широки рамене, облечена с бархетен пеньоар и плътни кафяви ластични чорапогащи.
Джун Рийв беше ниска, краката й едва стигаха до пода, а косата й имаше същия пепеляво риж цвят като на Алън и Дийн. Когато тя обърна главата си към тях, в първия момент Фрида не можа да види приликата със снимката й. Лицето й се беше разширило и сякаш беше изгубило формата си. Това, което бе останало от него, бе остра брадичка, малка набръчкана уста и кафяви очи — същите като на синовете й, само че помътнели. Невъзможно беше да се определи възрастта й. Седемдесет? Сто? Ръцете и косата й изглеждаха млади; блуждаещият й поглед и гласът й — много по-стари.
— Имате посетители — каза Дейзи с висок глас.
— Какво й е на ръцете? — попита Карлсън.
— Гризе си ноктите, докато пуснат кръв, затова ги бинтоваме.
— Здравейте, госпожо Рийв — каза Фрида.
Джун Рийв не отговори, само рязко повдигна раменете си. Те пристъпиха навътре в стаята и едва успяха да се поберат.
— Ще ви оставя — каза Дейзи.
— Госпожо Рийв? — обади се Карлсън. Той правеше гримаси и разтегляше устните си, като че ли ясната артикулация щеше да й помогне да разбере смисъла на думите му. — Казвам се Малкълм Карлсън. Това е Фрида.
Джун Рийв обърна бавно главата си и закова избелелите си очи във Фрида.
— Вие сте майката на Дийн — каза Фрида, коленичейки до нея. — Дийн? Спомняте ли си Дийн?
— Кой се интересува? — Тя произнасяше думите неясно, с дрезгав глас, като че ли гласните й струни бяха увредени. — Не обичам натрапници.
Фрида се вгледа в лицето й и се опита да надникне зад бръчките, които времето беше оставило. Дали това лице е било там преди двайсет и две години?
Джун Рийв потърка бинтованите си ръце една в друга.
— Обичам чая си силен, с много захар.
— Безнадежден случай — изпъшка Карлсън.
Фрида се наведе по-близо до възрастната жена, от която се носеше кисел мирис.
— Разкажете ми за Джоана — каза Фрида.
— Това не е твоя работа.
— Джоана. Малкото момиченце.
Джун Рийв не отговори.
— Вие ли я отвлякохте? — попита Карлсън с рязък тон. — Вие и синът ви. Разкажете ни за това.
— Така няма да стане — възрази Фрида и поде с кротък тон: — Беше пред сладкарницата, нали?
— Защо съм тук? — попита старицата. — Искам да си отида вкъщи.
— Бонбони ли й дадохте?
— Лимонада — каза тя. — Желирани бонбони.
— Това ли й дадохте?
— Кой се интересува?
— После я качихте в кола — продължи Фрида. — Заедно с Дийн.
— Ти била ли си непослушно малко момиче? — На лицето й се появи нещо като злобна усмивка. — Била ли си непослушна? Напикавала ли си се? Хапала ли си със зъби? Непослушна.
— Джоана непослушна ли беше? — попита Фрида. — Джун, разкажете ни за Джоана.
— Искам си чая.
— Тя ухапа ли Дийн? — Последва кратка пауза. — Той уби ли я?
— Чаят ми. С три бучки захар. — Лицето й се сгърчи, сякаш всеки миг щеше да се разплаче.
— Къде скрихте Джоана? Къде е погребана?
— Защо съм тук?
— Той веднага ли я уби, или я скри някъде?
— Аз го увих в хавлиена кърпа — каза тя с войнствен тон. — Някой го е намерил и го е взел. Кои сте вие, че да ме съдите?
— Тя говори за Алън — каза тихо Фрида на Карлсън. — Той е бил намерен увит в хавлиена кърпа в малък парк в жилищен квартал.
— Кои сте вие? Не съм ви канила тук. Защо не си гледате работата? Правите ми се на невинни.
— Къде е тялото й?
— Искам си чая, искам си чая. — Тя извиси глас. — Чай!
— Синът ви, Дийн.
— Не.
— Дийн е скрил някъде Джоана.
— Нищо няма да ви кажа. Той ще се грижи за мен. Душите като хрътки. Нахалници. Извратеняци!
— Тя изпадна в истерия — Дейзи се беше появила на вратата. — Повече нищо няма да измъкнете от нея.
— Предполагам. — Фрида се изправи. — Ще я оставим да си почива.
Те излязоха от стаята и тръгнаха по коридора.
— Някога да е споменавала за момиче на име Джоана? — попита Карлсън.
— Тя е доста затворена — каза Дейзи. — Повечето време прекарва в стаята си. Не говори много-много, освен когато се оплаква. — Тя направи гримаса. — Много я бива за това.
— Някога да сте забелязвали, че се чувства виновна за нещо?
— Тя? По-скоро изпитва гняв. Смята, че я тормозят.
— За какво по-точно?
— Нали чухте. Не обича хората да й се натрапват.
Тръгнаха към изхода. Карлсън мълчеше.
— Е, какво смятате? — не се стърпя Фрида.
— Какво да смятам? — отвърна Карлсън с горчивина. — Имаме жена, която се опитва да възстанови в съзнанието си лице отпреди двайсет и две години. Имаме еднояйчен близнак, обсебен от тревожни сънища и фантазии. А сега имаме жена с Алцхаймер, която ни говори за лимонада.
— Имаше и смислени неща във всичко, което тя каза, макар и откъслечни.
Карлсън блъсна входната врата с такава сила, че тя се тресна.
— Откъслечни. О, да. Просто фрагменти! Тук и там някоя глупост, бледи спомени, необичайни съвпадения, странни усещания, интуитивни предположения. До това се свежда целият случай. Той може да срине кариерата ми, както се е случило с разследващия изчезването на Джоана преди двайсет и две години.
Излязоха на студа и се спряха.
— Добро утро — поздрави ги Дийн Рийв. Той бе току-що избръснат, а косата му бе сресана назад. Усмихваше им се приятелски. В това се криеше и някакво предизвикателство.
Фрида не успя да каже нищо. Карлсън кимна отсечено.
— Как е мама днес? — Той вдигна ръката си, в която държеше кафяв хартиен плик с мазни петна. — Нося й понички. В неделя винаги яде понички. Апетитът е единственото нещо, което не е изгубила.
— Довиждане — каза Карлсън дрезгаво.
— Сигурен съм, че отново ще се видим — каза Дийн любезно. — По един или друг начин.
И разминавайки се с тях, той намигна на Фрида.