Ники Френч
Черен понеделник (40)

39

— Както обикновено ли? — попита Алън. — Искате от мен да говоря.

— Не — каза Фрида. — Днес ще говорим за нещо конкретно. Ще говорим за тайните.

— Тайни има в изобилие. Оказва се, че повечето от тайните в живота ми са тайни, за които дори не съм знаел.

— Нямам предвид този вид тайни. Имам предвид тайните, за които ти наистина знаеш.

— За какво точно става дума?

— Ами, например, за тайните, които имаш от Кари. — Не ви разбирам.

— Всеки човек има тайни, дори когато е в най-близки взаимоотношения с някого. Хората имат нужда от лично пространство. Заключена стая, бюро или просто едно чекмедже.

— Искате да кажете тайно чекмедже, където си държа порно списанията?

— И това също — отвърна Фрида. — Ти имаш ли тайно чекмедже, където си държиш порно списанията?

— Не, използвах го просто като клише.

— Клишетата съществуват, защото в тях се съдържа истина. Но дори и да криеш порно списания в някое чекмедже, това не е престъпление.

— Не държа порно списания нито в чекмедже, нито в кутия, нито заровени в градината. Не разбирам какво се опитвате да ме накарате да кажа. Съжалявам, че ще ви разочаровам, но нямам тайни от Кари. Напротив, казал съм й, че не бих се разсърдил, ако наднича в чекмеджетата ми, отваря електронната ми поща или преравя портфейла ми. Нямам какво да крия от нея.

— Нека тогава да не го наричаме тайна — каза Фрида. — Да се пренесем в друг свят и да го наричаме хоби. Много от мъжете имат хоби и си намират място, където да го практикуват. Имат свое убежище, където да избягат от ежедневието. Ходят в бараката си и там изработват модели на самолети или строят Тауър Бридж от клечки за зъби.

— Говорите така, сякаш това са глупави занимания.

— Да кажем, че са безобидни. Опитвам се да разбера кое е мястото, което си е само твое. Имаш ли барака?

— Не разбирам какво целите с този въпрос, но да, двамата с Кари имаме барака. Аз сам я построих — тези дни я завърших. Там държим инструменти и разни неща в кутии. Заключва се с ключ, който е закачен до вратата към задния двор и всеки от нас има достъп до нея.

— Ще се опитам да бъда малко по-точна, Алън. Това, което ме интересува, е, къде ходиш, за да си създаваш свое собствено пространство. Не ти поставям капан. Просто искам да отговориш на въпроса: имал ли си някога в живота си място, отделно от дома ти, където да отидеш, за да се занимаваш с хобито си или с нещо друго, което ти е приятно, или просто да бъдеш сам със себе си — някъде, където никой да не може да те намери?

— Да — каза Алън. — В юношеските си години имах един приятел — Крейг. Той имаше гараж, където държеше кола и мотоциклет; аз ходех там и двамата поправяхме мотоциклета му. Сега доволна ли сте?

— Точно това имах предвид — отвърна Фрида. — Чувстваше ли това място като убежище?

— Е, никой не ремонтира мотоциклета си във всекидневната.

Фрида си пое дълбоко въздух, давайки си вид, че не е забелязала язвителната забележка на Алън.

— Някое друго място?

— Когато бях деветнайсет — двайсетгодишен имах страст към двигателите. Приятел на мой приятел имаше работилница в едно от онези места под арките във Воксхол^[1]. Работих там едно лято.

— Чудесно! — възкликна Фрида. — Под арките. Гараж. Къде на друго място обичаше да ходиш, за да си далеч от вкъщи?

— Когато бях дете, посещавах един младежки клуб. Помещаваше се в нещо като колиба на края на жилищен квартал. Играехме тенис на маса. Но не ме биваше много.

Фрида се замисли за момент. Всичко това бе твърде конкретно и доста повърхностно и нямаше да я отведе доникъде. Допреди няколко седмици Алън не знаеше, че има брат близнак. Сега вече знаеше. Източникът беше замърсен, както би казал Сет Баунди. Неориентираността отстъпваше място на осъзнатото действие. Може би трябваше да го примами.

— Искам от теб да си представиш нещо — каза тя. — Споменахме за убежищата, от които човек има нужда. Някъде, където да се откъсне за малко от дома си. Искам да си представиш нещо. Представи си, че имаш някаква тайна. Че имаш нещо, което трябва да скриеш, но не можеш да го скриеш вкъщи. Къде би го скрил? Не разсъждавай с ума си. Мисли интуитивно.

Настъпи дълго мълчание. Алън затвори очи. После ги отвори и погледна Фрида с неспокойно изражение.

— Разбирам какво целите с тези въпроси. Те нямат нищо общо с мен, нали?

— Какво искаш да кажеш?

— Играете си с мен. Използвате ме, за да научите повече за него.

Фрида мълчеше.

— Вие ми задавате тези въпроси не за да ми помогнете, не за да вникнете и намерите решение на проблемите ми, а защото някой от отговорите може да ви подскаже къде да търсите онова дете. Нещо, което да съобщите в полицията.

— Прав си — каза накрая Фрида. — Може би не беше редно да го правя. Да, подходът ми наистина беше погрешен. Но си помислих, че ако нещо от онова, което кажеш, би могло да помогне, значи си струва да опитаме.

— Да опитаме? Ние ли? Мислех, че като ми задавате тези въпроси, ми помагате да се излекувам. Познавате ме. Бих направил всичко, за да може онова момче да се върне обратно вкъщи. Може да извършвате с мен вашите експерименти, съгласен съм. Такова малко дете! Но трябваше да ми кажете. По дяволите, трябваше да ми кажете.

— Не можех — обясни Фрида. — Ако ти бях казала, нямаше да има никакъв ефект — е, не че сега имаше. Това беше идея, породена от отчаяние. Трябваше ми спонтанната ти реакция.

— Вие ме използвахте — каза Алън.

— Да, използвах те.

— Значи полицията може да започне да претърсва гаражи и арки под железопътни линии.

— Да.

— И вероятно вече го прави.

— Предполагам — отвърна Фрида.

Последва нова пауза.

— Мисля, че приключихме — обади се Алън.

— Ще насрочим друг сеанс — каза Фрида. — Истински.

— Ще си помисля.

Двамата се изправиха сковано, като хора, тръгващи си от купон по едно и също време.

— Имам да направя някои неотложни коледни покупки, така че ще използвам остатъка от времето си — поясни Алън. — Оттук мога ли да стигна пеша до „Оксфорд стрийт“?

— На около десет минути път е.

— Хубаво.

Те отидоха до вратата и Фрида я отвори. Алън прекрачи прага и се обърна.

— Открих истинското си семейство, но какво от това? Оставаме си чужди.

— А ти какво по-точно искаш?

Алън се усмихна едва забележимо.

— Психотерапевт до мозъка на костите си! Мислих много. Това, което наистина искам, е същото, което понякога гледаме по филмите или четем в книгите: хората отиват на гроба на родителите си или на баба си и дядо си, сядат там и им говорят или просто размишляват. Е, майка ми е все още жива. Но може би ще ми бъде по-лесно да разговарям с нея, когато вече е мъртва. Тогава бих могъл да си представя, че тя е такава, каквато всъщност не е — човек, който би ме изслушал и би ме разбрал: човек, пред когото бих излял душата си. Ето това искам. А също и да легна край гроба и да разговарям мислено с предците си. Във филмите, разбира се, това най-често се случва в някое сенчесто гробище, разположено в подножието на планината или на друго живописно място.

— Всеки от нас се нуждае от семейство. — Фрида знаеше, че е последният човек, който има право да каже това.

— Звучи като написано на късметче, което си извадил от книжен фишек^[2] — каза Алън. — Точно сега му е времето.