Ники Френч
Черен понеделник (2)

1

Беше три без десет през нощта. Четири души вървяха по площад „Фитцрой“. Младеж и девойка, сгушени един в друг, за да се бранят от вятъра, се прибираха от Сохо^[1], където се бяха забавлявали в нощен клуб. За тях неделната нощ постепенно се приближаваше към края си. Въпреки че не го казваха, и двамата отлагаха момента, когато трябваше да решат дали да вземат две отделни таксита, или да се качат заедно в едно. Една чернокожа жена с кафяв шлифер и прозрачна найлонова забрадка, завързана плътно под брадичката, се движеше в северна посока, тътрейки крака по източната страна на площада. За нея вече беше понеделник сутрин. Тя отиваше в един офис на „Юстън Роуд“, където щеше да изхвърли боклука от пълните кошчета и да почисти с прахосмукачка подовете във все още тъмното утро, преди да е започнал работният ден за хората, които тя никога не виждаше.

Четвъртият човек беше Фрида Клайн и за нея не беше нито неделя през нощта, нито понеделник сутринта, а нещо средно между тях. Когато стъпи на площада, вятърът я блъсна с всичка сила. Отметна кичурите коса от лицето си, за да може да вижда. Предишната седмица листата на чинарите се бяха превърнали от червени в златисти, но сега вятърът и дъждът ги бяха обрулили и те шумоляха и се вихреха около нея подобно на морски вълни. Много искаше Лондон да бъде само неин. Именно в този миг се почувства най-близо до желанието си.

Фрида се спря за момент, за да помисли. Накъде да поеме? На север, през „Юстън Роуд“ към „Риджънтс Парк“? Паркът със сигурност щеше да е съвсем пуст — беше много рано дори за хората, които тичаха сутрин. Понякога през лятото тя отиваше там нощем, прескачаше оградата и бродеше в тъмнината, наблюдаваше отблясъците на водата в езерото, вслушваше се в шумовете от зоопарка. Не, не и тази нощ. Не желаеше да се преструва, че не е в Лондон. Дали да не тръгне на юг? Не. Това означаваше да стигне до „Оксфорд стрийт“ и оттам в Сохо. По време на някои от нощните си разходки тя сякаш се изгубваше сред призрачните същества, които изскачаха насреща й или се навъртаха наоколо, сред малките таксита на фирми фантоми, които те откарваха до вкъщи по свободна тарифа, групичките патрулиращи полицаи, колите за доставка, които се провираха из тълпите и криволичеха из улиците в старанието си да не плащат такса „задръстване“^[2], хората, които ядяха и пиеха, независимо от късния час.

Не и тази нощ. Не и днес. Не и сега, когато новата седмица щеше да се събуди от сън замаяна и с неохота щеше да започне да отброява дните си. Седмица, която трябваше да се примири с дъждовния и мрачен ноември, в очакване на още по-дъждовно и мрачно време. Сега беше моментът човек да заспи и да се събуди отново през март, април или май. Да потъне в дълбок сън. Внезапно Фрида започна да се задушава от странното усещане, че е заобиколена от спящи хора, сами или по двойки, в апартаменти, къщи, хостели и хотели. Всички те сънуваха, гледаха филмите, които се явяваха в съзнанието им. Тя не искаше да бъде една от тях. Сви в източна посока, покрай затворените магазини и ресторанти. Докато пресичаше „Тотнъм Корт Роуд“, преминаващите нощни автобуси и таксита внесоха кратко оживление, но после отново се възцари тишина и тя можеше да чуе шума от собствените си стъпки, докато отминаваше безлични жилищни блокове, запуснати хотели, университетски сгради, дори къщи, които по чудо все още съществуваха. Беше място, където живееха много хора, но човек нямаше такова усещане. Изобщо имаше ли си име?

Двама полицаи, които седяха в паркирана патрулна кола, я забелязаха, докато се приближаваше към „Грейс Ин Роуд“. Огледаха я с някаква отегчена загриженост. Районът не беше безопасен за жена, която се разхожда сама нощем. Не можеха с точност да я преценят. Не беше проститутка. Не беше младо момиче, най-вероятно на около трийсет и пет. Дълга тъмна коса. Средна на ръст. Дългото й палто скриваше фигурата й. Не приличаше на човек, връщащ се от някакво събиране.

— Сигурно не е искала да остане цялата нощ при него — каза единият.

Другият се ухили:

— Не бих я изритал от леглото в нощ като тази.

Когато тя наближи, той свали стъклото на кожата.

— Всичко наред ли е, госпожо? — попита я учтиво.

Тя пъхна ръце още по-дълбоко в джобовете на палтото си и отмина, като с нищо не показа, че го е чула.

— Страхотно — измърмори полицаят и продължи да попълва рапорта си за инцидент, който всъщност не беше нищо особено.

Докато Фрида вървеше, думите на майка й отекнаха в съзнанието й. Нямаше да й навреди, ако й кажеше едно „здравей“, нали така? Всъщност, какво знаеше тя? Това беше една от причините за тези нейни нощни разходки. Така не и се налагаше да говори, да се излага на показ, да бъде наблюдавана и преценявана. Можеше да се отдаде на размисли или пък изобщо да не мисли. Сънят би трябвало да й помогне за това, но не го правеше, дори когато се унасяше в кратка дрямка. Тя пресече „Грейс Ин Роуд“ — потокът от автобуси и таксита се беше увеличил — и тръгна по една уличка, много тясна и като че ли отдавна забравена.

Когато свърна по „Кингс Крос Роуд“, насреща й се зададоха двама младежи, облечени с якета с качулки и дънки. Единият й подхвърли нещо, което тя не можа да чуе добре. Вторачи се в него и той отвърна поглед.

Глупаво, много глупаво, каза си тя. Едно от основните правила, когато вървиш по улиците на Лондон, е да не гледаш хората в очите. Това е предизвикателство. Този път младежът се беше отдръпнал, но едва ли му трябваше много, за да се подразни.

Фрида се движеше разсеяно, като ту се отдалечаваше от булеварда, ту се приближаваше, ту отново се отдалечаваше. За повечето хора, които работеха в този район или минаваха оттук с колите си, това беше едно от грозните и непривлекателни кътчета на Лондон, с офис сгради, жилищни кооперации и минаваща в ниското железопътна линия. Но Фрида вървеше покрай коритото на една стара река, която винаги я беше привличала. Навремето водите й течаха през поля и овощни градини и се вливаха в Темза. Тогава хората идваха тук, почиваха си, ловяха риба. Какво ли биха казали всички онези мъже и жени, които сядаха на брега в летните вечери и безгрижно потапяха краката си в реката, ако можеха да видят как ще изглежда след години? Беше се превърнала в буните, в отходен канал, във вада, задръстена от фекалии, умрели животни и непотребни неща, от които живеещите наоколо бързаха да се отърват. Накрая циментираха коритото и всички забравиха за реката. Но нима една река може да бъде забравена? Когато се разхождаше насам, Фрида винаги се спираше пред метална решетка, където все още се чуваше течащата в дълбокото корито река, подобно на ехо от отминали времена. А когато това място останеше зад гърба й, тя продължаваше мислено да се разхожда между издигащите се от двете страни стръмни брегове. Дори случайно съзряното име на някоя от крайбрежните улици напомняше на местните жители за пристаните, където се разтоварваха шлеповете, както и за съществувалите преди това тревисти склонове, където хората обичаха да сядат и да съзерцават кристалночистите води, вливащи се по-надолу в Темза. Ето това беше Лондон. Нов градеж върху стар градеж, върху още по-стар градеж — и всеки от тях на свой ред потъваше в забрава, но все пак оставяше някаква следа, дори и това да беше шум от вода, идващ от метална решетка.

Дали беше проклятие, че градът криеше толкова много от своето минало, или това беше единственият начин, по който можеше да оцелее? Преди години беше сънувала, че сградите, мостовете и улиците в Лондон са разрушени, а целият град е разкопан така, че реките, които в древността са се вливали в Темза, потичат отново под синьото небе. Но какъв беше смисълът? Навярно те бяха по-щастливи, когато си течаха потайно, незабелязвани от никого и загадъчни.

Когато Фрида стигна до Темза, тя се надвеси през перилата, както често правеше. Повечето пъти беше трудно да се види къде точно водите от жалкия канал се вливаха в реката, а тази сутрин долу беше непрогледна тъма. Тя не можеше да чуе дори плисъка на водата. На мястото, където беше застанала, южнякът духаше с все сила, но беше необичайно топъл и някак си непривичен за тъмното ноемврийско утро. Фрида погледна часовника си. Още нямаше четири. Накъде да поеме? Към Ийст Енд^[3] или към Уест Енд^[4]? Реши да тръгне към Уест Енд, пресече реката и се отправи срещу течението й. Едва сега почувства умора и останалата част от разходката й се смеси в едно цяло: мост, правителствени сгради, паркове, широки площади, „Оксфорд стрийт“. Когато усети под краката си познатите павета на кокетната уличка, където живееше, беше все още толкова тъмно, че трябваше доста да си поиграе с ключа, докато улучи ключалката на входната врата.