Ники Френч
Черен понеделник (45)

44

Карлсън почука на вратата и тя се отвори още преди да успее да отдръпне ръката си. Пред него застана дребна жена със здрава физика, облечена с дънки и оранжев пуловер, чиито ръкави бяха дръпнати до лактите. Лицето й, лишено от грим, изглеждаше уморено и разтревожено.

— Кари Декър? Аз съм криминален инспектор Малкълм Карлсън. А това е детектив Ивет Лонг. Предполагам, че вие и съпругът ви ни очаквате.

— Алън е в кухнята. — Тя се поколеба. — Много е разстроен.

— Трябва да му зададем няколко въпроса.

— Аз мога ли да присъствам?

— Ако желаете.

Карлсън я последва в кухнята.

— Алън — каза тя нежно. — Те са тук, Алън.

Той беше сломен и объркан. Все още беше с износената си канадка и седеше сгушен край кухненската маса. Когато вдигна лицето си, то изглеждаше така, сякаш бе плакал в продължение на часове, а може би дни.

— Спешно е — каза Карлсън. — Трябва да ни разкажете какво точно се случи.

— Казах му да не ходи — обади се Кари. — Казах му, че се излага на опасност.

— Не бях в опасност. Вече ти обясних. Срещнахме се на оживено място. Беше само за няколко минути. — Той преглътна мъчително. — Чувствах се така, като че ли виждах себе си в огледалото. Трябваше да ти кажа. Знам, че трябваше. Допреди няколко седмици дори не знаех, че той съществува. Имах нужда да го видя. Съжалявам.

Той целият трепереше и в очите му отново напираха сълзи. Кари седна до него и взе ръката му между дланите си. Целуна кокалчетата на пръстите му и той облегна на рамото й едрата си натежала глава.

— Всичко е наред, скъпи — успокои го тя. Карлсън забеляза как Кари закриляше съпруга си с майчинска любов и нежност.

— В колко часа ви се обади?

— В колко часа беше, Кари? Около девет, може би малко по-рано. Чух, че сте намерили момчето.

— Отчасти благодарение и на вас.

— Радвам се, че съм бил полезен.

— Какво ви каза, когато ви се обади?

— Каза, че трябва непременно да се видим. Че няма много време и че това е единственият ни шанс. Каза, че иска да ми даде нещо.

— И вие се съгласихте?

— Да — смотолеви Алън. — Помислих си, че ако не го направя, никога повече няма да го видя. Че това е единственият ми шанс и ако го пропусна, ще съжалявам до края на живота си. Глупаво ли ви звучи?

— Имате ли номера, от който е позвънил?

— Да, било е от мобилен телефон — каза Кари. — След като Алън излезе, позвъних на 1471 за възстановяване на номера на последното обаждане и го записах сто тук. — И тя подаде на Карлсън малко листче, а той от своя страна го подаде на детектив Лонг.

— Къде се уговорихте да се срещнете?

— На „Хай стрийт“. Той каза, че вече е там. Край бившия магазин „Улуъртс“, който сега е затворен и със заковани витрини. Каза, че ще се оглежда за мен. После разказах всичко на Кари.

— Длъжен беше да го направиш. И без това чух разговора ти по телефона. Исках да отидем заедно. Бях готова да го направя, но той каза, че брат му може да не поиска да говори с него, ако и аз съм там. Така че го пуснах да отиде сам, но го накарах да ми обещае, че ще ми звъни на всеки пет минути. Исках да съм сигурна, че е в безопасност.

— И кога се срещнахте с него?

— Вървях бавно. През цялото време ми се гадеше. След десетина минути.

— Той беше ли там?

— Не, появи се зад мен. Изненада ме.

— С какво беше облечен? Спомняте ли си?

— Старо кожено яке. Дънки. Зеленикавокафява вълнена шапка, която скриваше косата му.

— Продължавайте.

— Нарече ме „брато“. Каза: „Е, брато, радвам се да се запознаем“. Все едно се шегуваше.

— Нещо друго?

— Тогава Кари ми звънна на мобилния и аз й казах, че всичко е наред и че съм добре. Обясних й, че ще се прибера възможно най-бързо. След това той каза — „Извинявай, скъпа“ и „Ти май че си под чехъл, брато. От мен да знаеш — не ти трябва властна жена. Няма по-лошо от това, повярвай ми“. Каза, че искал да ме види. А също и да ми даде нещо.

— Какво?

— Почакайте.

Карлсън видя как Алън измъкна изпод масата платнен сак. Изглеждаше тежък и дрънчеше. Той го постави между тях.

— Подари ми специалните си инструменти — обясни Алън. — Още не съм ги видял.

Започна да дърпа ципа с дебелите си пръсти.

— Не ги докосвай — каза Кари с остър глас. — Не докосвай нищо, което му е принадлежало.

— Но това е подарък.

— Той е зъл човек. Не искам това в дома ни.

— Аз ще ги взема — обади се Карлсън. — Той каза ли нещо друго?

— Каза нещо нелепо. Да помня, че има неща, които са по-лоши от смъртта.

— Какво е имал предвид?

— Не знам.

— Как се държеше? Нервен ли беше?

— Аз бях притеснен, но той беше спокоен. Не бързаше. Имаше вид на човек, който знае къде отива.

— Нещо друго?

— Не. Потупа ме по рамото, каза, че му е било приятно да се срещнем, и се отдалечи.

— Накъде тръгна?

— Не знам. Видях, че се отклони от „Хай стрийт“ и пое по една странична улица. Тя води към автобусното депо и към онова пусто място, където сега строят големия универсален магазин.

— Не ви ли каза къде отива?

— Не.

— Нали не го прикривате?

— Не бих го направил. Той е лош човек. Има нещо у него… — Алън изрече това с неочаквана злоба.

— След като се разделихте, вие вкъщи ли се прибрахте?

— Звъннах на Кари, за да й кажа, че съм добре и че той си е тръгнал. Чувствах се странно, но в същото време изпитах облекчение. Все едно че се бях отървал от него и бях свободен.

— И не отидохте на друго място, нито говорихте с някого, след като го видяхте да се отдалечава?

— Не.

— И за нищо друго не се сещате?

— Казах ви абсолютно всичко. Съжалявам. Знам, че постъпих неправилно.

Карлсън се изправи.

— Детектив Лонг ще остане тук засега, ще изпратя и друг полицай. Изпълнявайте това, което ви кажат.

— Смятате ли, че ще дойде тук? — Кари закри устата си с ръце.

— Това е само предохранителна мярка.

— Смятате, че сме в опасност?

— Той е опасен човек. Всичко може да се очаква от него. По-добре да ни бяхте предупредили.

— Съжалявам. Аз просто… трябваше да го видя. Поне веднъж.

 

 

Карлсън нареди да се прехвърлят полицейски сили около района, където Рийв се беше срещнал с брат си. Въпреки това нямаше особени надежди. Беше ранен следобед и късият зимен ден постепенно преминаваше в здрач. Прозорците на къщи и жилищни блокове бяха украсени с празнични светлини, а от чукчетата на вратите висяха коледни гирлянди. В магазините имаше богато украсени коледни елхи, а по улиците блестяха неонови камбанки, елени и герои от детски приказки. Малка група мъже и жени пееха коледни песни и тракаха по кофи^[1] пред магазина „Теско Дайрект“. Във въздуха прехвърчаха дребни снежинки. Тази година Коледата щеше да бъде бяла, помисли си Карлсън, но за него Коледа беше нещо нереално. Представи си децата си в тяхната къща далеч оттук: елхата и подаръците под нея, аромата на сладки банички с кайма, зачервените им бузки. Семейният живот продължаваше, но без него. Матю беше намерен и спасен, противно на всички очаквания. Вестниците щяха да го обявят за най-хубавия коледен подарък, който родителите му някога са получавали. Чудо. За Карлсън това бе истинско чудо. Той отдавна беше престанал да се надява, че Матю е жив. Би трябвало да е уморен, но някак си не усещаше умора. От дни не се бе чувствал така неестествено бодър и с толкова ясна мисъл.

Когато се върна в полицейското управление, Фрида беше все още там. Седеше в една празна стая за разпити, с изправен гръб, добре сресана коса и с чаша ментов чай в ръката. Погледна го с очакване.

— Все още го търсим. Той е някъде там. Къде може да е отишъл?

— Алън добре ли е?

— Шокиран е. Всеки на негово място би се чувствал така. Имал е травмиращо преживяване, което още не е отзвучало. Съпругата му е силна жена.

— Щастлив е, че тя е до него.

— Съдейки по състоянието, в което се намира, предполагам, че скоро ще ви потърси.

— Възможно е, макар че сигурно съм последният човек, когото би искал да види. Но аз бих желала да се срещна с него. Дори само заради това че съвсем скоро неговото лице ще бъде най-мразеното в държавата.

— Знам. А и цялото това множество отвън… — Той кимна към тълпата от хора, която продължаваше да стои пред главния вход на полицейското управление. — Не са от най-всеопрощаващите на света.

Карлсън излезе от стаята, а Фрида тъкмо се замисли какво й предстоеше да прави и дали не беше време да се прибере вкъщи, за да поспи, когато Карлсън се втурна обратно в стаята.

— Намерили са го — каза той възбудено.

— Къде?

— В един стар док край канала, недалеч от мястото, където се е срещнал с Декър. Висял под един мост.