Ники Френч
Черен понеделник (30)

29

— Вчера се видях с Алън — каза Фрида.

Това бяха може би първите думи, които изрече след дългото мълчание. Когато Джоузеф дойде да я вземе с микробуса, той започна да говори за Рубен, за работата си, за семейството си. Когато Фрида най-накрая се обади, все едно че говореше на себе си.

— Той е ваш пациент, да?

— Той дойде в къщата ми. Разбрал е къде живея и дойде у дома. Бях му казала, че ако се чувства зле и има нужда от помощта ми, може да ме потърси по всяко време. Но това означаваше да ми се обади по телефона, а не да чука на вратата ми. Подобно поведение е посегателство върху личния ми живот. Ако нещата при него бяха по-нормални, щях да го отпратя. Вероятно щях да прекратя сеансите си с него и да го насоча към друг колега. — Джоузеф си замълча. Стиснал здраво волана, той пресече няколко ленти.

— Тук ще тръгнем по магистралата, нали?

— Точно така. — Фрида неволно вдигна ръцете си да се предпази, когато Джоузеф с криволичещо движение се вмъкна с микробуса в тясното пространство между два камиона.

— Няма страшно — успокои я той.

Фрида се огледа наоколо. Вече бяха извън града и отстрани се виждаха заснежени поля и самотни дървета.

— Посегателство — каза Джоузеф. — Както когато аз бях дошъл пред дома ви.

— Не е същото — отвърна Фрида. — Ти не си мой пациент. За тях аз съм една загадка. Те си фантазират разни неща за мен и много често се влюбват в мен. Това се случва и на други колеги и е част от работата ни, но човек трябва да внимава.

Джоузеф я погледна.

— Вие също ли се влюбвате?

— Не — отговори Фрида. — Аз знам всичко за тях, за техните фантазии, тайни страхове и лъжи. Не можеш да се влюбиш в някого, ако знаеш всичко за него. Аз не разкривам факти за себе си, не разказвам на пациентите си подробности от личния си живот и не ги допускам в дома си.

— И какво направихте?

— Наруших желязното си правило. Пуснах го вкъщи само за няколко минути. Но трябва да призная, че този път имаше право да бъде любопитен.

— И всичко ли му разказахте?

— Не мога да му разкажа всичко. Аз самата не съм наясно с много неща. Затова правим това пътуване.

— А какво му разказахте?

Фрида се загледа през прозореца. Странно е да живееш във ферма на десет минути път от Лондон. Тя смяташе, че ако трябваше да живее извън Лондон, би избрала отдалечено място, до което се пътува в продължение на дълги часове или дни. Например някой изоставен морски фар. А можеше и да не бъде изоставен. Можеха ли психоаналитиците да се преквалифицират в пазачи на фарове? А имаше ли все още пазачи на фарове?

— Беше трудно — каза накрая Фрида. — Опитах се да направя така, че нещата да изглеждат по-безболезнени за него. А може би и за мен. Но как можеш да не чувстваш болка, когато трябва да кажеш на някого, че си открил брат му, за чието съществуване той изобщо не подозира? — Нямаше представа доколко Джоузеф я е разбрал.

— Той разсърди ли се?

— Не, втрещи се — отвърна Фрида. — Често пъти хората биват леко шокирани и ги обхваща странно спокойствие, когато им съобщиш нещо важно, което може да промени целия им живот. Казах на Алън, че скоро ще мога да му съобщя още подробности и че най-вероятно полицията отново ще трябва да се намеси — въпреки че аз, разбира се, не съм много сигурна за това, и също така не знам дали нещата имат връзка с изчезването на малкото момче, или всичко това е плод на въображението ми. Казах му още, че би било жалко, ако подозренията ми се окажат верни, но че този път те са насочени към друг, а не към него. Всъщност му казах повече, отколкото би могъл да понесе.

— Той какво каза?

— Опитах се да го накарам да каже нещо, но той не пожела. За известно време зарови лице в шепите си. Може би е плакал, но не съм сигурна. Според мен ще му се отрази добре, ако замине някъде, за да премисли нещата и да ги остави да се уталожат.

— Ще се срещне ли с близнака си?

— Не знам. Постоянно си мисля за това. Имам чувството, че тази среща няма да се осъществи. Както и да е. Смятам, че основният проблем при Алън е вината, която изпитва, и която не може да си обясни. А когато му казах, че пак ще ходя в полицията, беше направо потресен. Трудно би понесъл още полицейски разпити. Но беше по-добре да го чуе от мен. Мислех, че ще ми се ядоса, но той беше изпаднал в шок. Просто стана и си тръгна. Почувствах се така, сякаш съм го предала. Мой дълг е да помагам на пациентите си.

— Вие откривате истината — каза уверено Джоузеф.

— В трудовата ми характеристика не пише нищо за откриване на истината — възрази Фрида. — Там пише, че трябва да помагам на пациентите си да се справят с предизвикателствата, за да водят нормален живот.

Фрида се загледа в указанията за маршрута, които си беше принтирала. Всичко беше много лесно. След като пътуваха още половин час по М11, завиха и стигнаха до малко село на няколко мили от Кеймбридж.

— Трябва да е тук — каза Фрида.

Джоузеф сви по къса чакълеста алея, която стигаше до голяма къща в стил „Крал Джордж“. Отстрани по алеята бяха паркирани лъскави коли и той едва се провря с микробуса си.

— Изглеждат много скъпи — отбеляза Джоузеф.

— Гледай да не ги одраскаш — каза Фрида. Тя слезе от микробуса и краката й потънаха в дребните камъчета. — Искаш ли да дойдеш с мен? Мога да те представя като мой асистент.

— Ще слушам радио — каза Джоузеф. — Помага ми да усъвършенствам английския си.

— Браво! — похвали го Фрида. — Ще ти платя за услугата.

— Ще ми платите, като ми сготвите ястие. Английско коледно ястие.

— Предпочитам да ти платя в брой — отвърна Фрида.

— Вървете — каза й той. — Защо се бавите?

Фрида се обърна и закрачи по чакъла към входната врата. Тя беше украсена с изящен коледен гирлянд. Фрида натисна звънеца, но нищо не чу и почука на вратата с голямото месингово чукче, от което къщата се разтресе. Вратата се отвори и на прага застана жена с дълга елегантна рокля. На лицето й имаше гостоприемна усмивка, която изчезна, щом жената видя Фрида.

— О, това сте вие — каза тя.

— Професор Баунди тук ли е? — попита Фрида.

— Ще го повикам — отвърна жената. — В момента разговаря с гостите, които сме поканили на обяд. — Тя направи пауза. — По-добре влезте.

Фрида пристъпи и влезе във фоайето. Чуваше се приглушен говор. С бързи стъпки жената тръгна навътре, токчетата й ехтяха по дървения под. Тя отвори една врата и Фрида мярна група хора — мъже с костюми и жени с дълги рокли. Докато чакаше, огледа фоайето. От едната страна започваше широко вито стълбище с красив дизайн. В една ниша на стената имаше бонзай. Чу стъпки и се обърна. Към нея се приближи мъж със сресана назад посивяла коса и фини очила без рамки. Беше облечен с тъмен костюм и вратовръзка с ярки шарки.

— Тъкмо сядаме на обяд — каза той. — Не можехме ли да проведем разговора по телефона?

— Пет минути ще са напълно достатъчни — каза Фрида.

Професорът погледна демонстративно часовника си. На нея дори й стана забавно нелюбезното му посрещане.

— По-добре да отидем в кабинета ми.

Той я поведе през фоайето към една отдалечена стая, пълна с рафтове с книги. На свободната стена имаше френски прозорец, който гледаше към широка морава. Една пътека водеше до беседка с каменна пейка. Баунди седна зад старинно дървено писалище.

— Дик Лейси каза много хубави думи за вас — обърна се той към нея. — Обясни ми, че искате спешно да разговаряте с мен и че не търпи отлагане. Независимо че е Коледа и аз съм със семейството си. Ето, съгласих се да се видим. — Той откопча часовника си и го остави на писалището. — По същество.

С жест покани Фрида да седне на един фотьойл, но тя предпочете да остане права. Отиде до прозореца и се загледа навън, обмисляйки как да започне. След това се обърна.

— Отскоро в практиката си имам необичаен случай. Мой пациент има семейни проблеми. Един от факторите е, че е бил осиновен. Бил е изоставен като бебе и не знае нищо за истинското си семейство. Никога не е правил опити да го открие. Не съм сигурна, че знае какво точно трябва да направи.

Тя замълча за миг.

— Вижте — обади се професор Баунди. — Ако става дума за издирване на роднини…

Фрида го прекъсна.

— Случиха се някои неща и аз открих адреса на човек, за когото предположих, че може би е свързан с него. По принцип не се занимавам с такива неща, но отидох в къщата на този човек без предупреждение. — Внезапно Фрида усети вътрешен смут. — Малко ми е трудно да го обясня. Когато влязох в къщата, все едно попаднах в някакъв сън. Тук трябва да уточня, че вече бях ходила в къщата на Алън. Алън е пациентът ми. Когато влязох в другата къща, добих усещането, че вече съм била там. Двете къщи не бяха еднакви, но нещо в едната напомняше за другата.

Тя погледна към професор Баунди. Дали нямаше да я помисли за побъркана? Дали нямаше да й се присмее?

— Как по-точно? — попита той.

— До голяма степен това беше просто усещане — започна Фрида. — И в двете къщи имаше доста затворени пространства. Къщата на Алън беше уютна, с множество малки стаи. Другата къща беше същата, още по-затворена, почти клаустрофобична, като че ли преграждаше светлината. Но имаше още по-странни съвпадения. И двамата държат дребни принадлежности в спретнати малки чекмеджета с етикетчета отпред. Нещо повече — с изненада открих, че и двамата имат страст към препарирани птици, които държат на показ. Алън има дребно препарирано синьо рибарче, а Дийн — препариран ястреб. Всичко това ми се стори толкова необичайно, че не знаех какво да мисля.

Тя отново погледна към професор Баунди. Беше се облегнал назад със скръстени ръце и гледаше към тавана. Може би просто изчакваше да довърши?

— Както вече ви казах, усещах се като в сън — продължи Фрида. — Когато влязох в къщата на Дийн Рийв, се почувствах, сякаш и преди съм била там, както когато посещаваш място, където си живял като дете. Осъзнаваш, че вече си бил там, но не ти е ясно защо. И двете къщи създаваха усещането за топло, закрито пространство. Както и да е. Стоях вътре с приятелката или жена му, когато се появи самият Дийн. За момент го помислих за Алън и реших, че води двойствен живот. После осъзнах, че Алън не само е бил изоставен като бебе, но че има близнак, за чието съществуване не подозира.

— Бил е изоставен, защото е имал близнак — уточни професор Баунди.

— Какво?

На вратата се почука и влезе жената, която я бе посрещнала на входа.

— Вече сядаме на масата, скъпи — каза тя. — Да им кажа ли, че идваш?

— Не — отвърна професор Баунди, без да я погледне. — Започвайте без мен.

— Можем да те почакаме.

— Излез.

Жената — очевидно съпругата на професора — погледна Фрида подозрително. Обърна се и излезе, без да каже нищо.

— И затвори вратата — провикна се Баунди. Вратата на кабинета се затвори тихо.

— Съжалявам — каза той. — Да ви предложа нещо за пиене? Имаме отворено шампанско. — Фрида поклати отрицателно глава. — Това, което исках да кажа, е, че когато майките на близнаци нямат пари да ги отглеждат, обикновено дават единия за осиновяване. А понякога просто го изоставят. — Баунди отново вдигна поглед към тавана, а след това се взря почти свирепо във Фрида. — А вие защо пътувахте чак до Кеймбридж, за да се срещнете с мен?

— Заради това, което ви разказах. Не можех да се отърся от чувството, което ме завладя, когато влязох в онази къща. Имаше нещо тайнствено, някаква магия, а аз не вярвам в магии. Ето защо се обадих на Дик Лейси, проучих фактите за вас и разбрах, че проявявате особен интерес към близнаци, които са израснали разделени. Аз, разбира се, знам, че тази тема е част от дебата за генетично унаследените и придобитите в резултат на външни фактори черти на характера. Чела съм материали по този въпрос. Но това, с което се сблъсках, излизаше извън рамките на науката и на здравия разум. То по-скоро напомняше на сложна шарада^[1] на някаква психологическа игра, насочена срещу мен. Затова реших, че трябва да се консултирам със специалист.

Баунди отново се облегна назад.

— Да, аз наистина съм научен експерт — каза той. — Интересува ме ролята на генетичните фактори за изграждането на личността. Изследователите винаги са се интересували от близнаците, но проблемът е, че те имат еднакви гени и, общо взето, израстват в една и съща обществена среда. Това, което наистина бихме искали да направим, е да вземем двама еднояйчни близнаци, да ги оставим да бъдат отгледани в различна обществена среда и да видим какъв ще бъде резултатът. За съжаление, не ни е позволено да правим подобни експерименти. Но понякога, да, понякога, родителите правят това вместо нас, разделяйки близнаците си при раждането им. Тези еднояйчни близнаци са безценни от научна гледна точка. Генетичната им структура е еднаква, и ако се появят някакви различия, те се дължат единствено на средата, в която са израснали. Така че ние непрекъснато търсим точно такива близнаци и когато попаднем на тях, проучваме в детайли житейските им истории, правим им личностни тестове, медицински изследвания.

— И какво сте открили досега?

Баунди стана, отиде до една лавица и взе една книга.

— Написал съм ето това. По-точно в съавторство с друг колега, но идеите са мои. Трябва да я прочетете.

— Добре, но нека поговорим по темата в момента — каза Фрида.

Баунди постави книгата на писалището с особено благоговение, а после приседна на ръба му.

— Преди около двайсетина години изнесох първия си доклад върху резултатите от нашите изследвания на конференция в Чикаго. В основата на доклада беше проучването на двайсет и шест двойки еднояйчни близнаци, израснали разделени. Знаете ли каква беше реакцията на колегите?

— Не.

— Беше реторичен въпрос. Половината ме обвиниха в некомпетентност, а другата половина — в измама.

— Разкажете ми малко повече — помоли го Фрида.

— В един от изследваните от нас случаи единият близнак живееше в Бристол, а другият — в Улвърхамптън. Когато се събират отново в края на трийсетте си години, те откриват, че и двамата са били женени за жени на име Джейн, развели са се с тях и са се оженили за жени на име Клеър. И двамата имаха едно и също хоби — миниатюрна железница, и двамата си изрязваха купони от обратната страна на пакети със зърнени закуски, и двамата поддържаха мустаци и бакенбарди. В друг от случаите имаше две близначки, едната живееше в Единбург, а другата — в Нотингам. Едната работеше като рецепционистка в приемната на лекар, а другата — като рецепционистка в приемната на зъболекар. И двете предпочитаха да се обличат в черно, и двете страдаха от астма, и двете толкова се страхуваха от асансьори, че се изкачваха пеша по стъпалата дори и на много високи сгради. И прочее, и прочее. Когато изследвахме разнояйчни близнаци, резултатите бяха съвсем различни.

— Тогава каква е била причината за негативната реакция?

— Някои от колегите психолози просто не ми повярваха. Нали знаете какво е казал Хюм^[2] за чудесата? Че е по-вероятно да се касае за измама, заблуда, човешка грешка и прочее, така че нещата трябва да се възприемат по този начин. И точно това беше тълкуванието на аудиторията. След като прочетох доклада си, присъстващите станаха и започнаха да коментират, че най-вероятно съм се заблудил и че близнаците със сигурност са знаели за съществуването си. Или че изследователите са търсили прилики и са подбрали такива, които пасват най-много на изследването. Аргументът на опонентите беше, че в живота на всеки двама души често има необичайни неща, по които те си приличат.

— Аз самата бих изпитвала съмнения — отбеляза Фрида.

— Нима мислите, че аз не съм бил раздвоен? — отвърна Баунди. — Проверихме всичко. Всеки от близнаците е бил интервюиран от отделен психолог; проверихме всички събрани факти, отнасящи се до житейската история и обществената среда на всеки от участниците в изследването. Опитахме се да поставим всичко под съмнение, но доказателствата бяха неоспорими.

— Щом са били неоспорими, какъв, по дяволите, е бил проблемът? — учуди се Фрида. — Да не би да са били използвани методи, свързани с телепатия и ясновидство, защото ако е така…

Баунди се засмя.

— Не, разбира се. Но вие сте психотерапевт. Вие сте убедена, че ние сме просто едни разумни същества, че можем да говорим за проблемите си и…

— Не е съвсем така…

Баунди продължи, все едно не я бе чул.

— Казват, че мозъците ни са като компютри. Ако това е вярно — а то не е — трябва да отчетем факта, че компютрите се произвеждат с инсталиран софтуер. Нещо като женска костенурка, която прекарва целия си живот в морето. Тя не се учи специално, наблюдавайки майка си, как да излиза на брега, там да снася яйцата си и да ги заравя в пясъка. По неизвестни за нас пътища определени неврони в мозъка й се активират и костенурката знае какво трябва да направи. Моите научни изследвания по отношение на близнаците сочат, че голяма част от това, което изглежда като реакции към заобикалящата ги среда, като решения, взети по собствена воля, са просто активирани модели на поведение, които са генетично заложени в тях. — Баунди разпери дланите си като маг, който току-що е изпълнил сложен номер. — Ето това е. Въпросът е решен. Не е нужно да се тревожиш, че си се побъркал.

— Естествено — каза Фрида, но по нищо не личеше, че е удовлетворена от това, което беше чула.

— Проблемът е, че разделени близнаци се срещат все по-рядко. Социалните работници правят всичко възможно те да растат заедно, това е и целта на агенциите за осиновяване. Това, разбира се, е добре за близнаците, но не е добре за хора като мен. — Той се намръщи. — Но вие не отговорихте на въпроса ми. Защо поискахте тази спешна среща?

Когато Фрида отговори, умът й сякаш бе на друго място.

— Разговорът ми с вас беше много полезен. Но има нещо, което трябва да свърша.

— Може би ще мога да ви помогна. Искате ли да разберете нещо повече за семейството на вашия пациент?

— Защо не? — отвърна Фрида.

— Моят екип има голям опит в откриването на тайни фамилни истории. Съвсем дискретно. През годините сме изградили множество неофициални контакти. Сътрудниците ми са в състояние да открият такива неща за нечии семейства, за които самите хора изобщо не подозират. Нещо подобно на начина, по който вие сте открили изненадващ факт, само че по-систематизирано.

— Това би могло да ми е от полза — каза Фрида.

— Готов съм да ви помогна с каквото мога — увери я професор Баунди. Тонът му вече беше доста по-приветлив, почти приятелски. — Това ще бъде компенсация за нелюбезното ми отношение, когато пристигнахте. Дължа ви извинение, но вие дойдохте по средата на едно от тези отвратителни събития, като днешния коледен обяд, на които по традиция каним съседите. Знаете как е, най-неприятните дни в годината.

— Напълно ви разбирам.

— Сътрудниците ми очевидно няма да могат да се задействат, докато не свършат празниците. Както знаете, институциите във Великобритания няма да работят през следващите десет дни. Но ако ми дадете имената на тези двама братя, адресите им и още някои подробности, вероятно ще можем да проверим някои неща, когато се върнем на работа.

— Какви неща? — поинтересува се Фрида.

— Родословното им дърво — обясни професор Баунди. — А също и дали са имали работа със социалните служби, криминални досиета, кредитни проблеми. Информацията ще бъде предназначена само за вашите очи. Ние сме изключително дискретни. — Той взе книгата си от писалището и я подаде на Фрида. — Можете да я прочетете и ще разберете колко сме внимателни.

— Добре — каза Фрида и написа двете имена и адресите.

— Може и нищо да не излезе от цялата работа — предупреди я професорът. — Не мога да ви обещая нищо.

— Не се притеснявайте.

Той протегна ръка към книгата.

— Нека ви я надпиша. Така поне няма да я продадете. — Написа нещо вътре и й я подаде. Фрида прочете написаното.

— Благодаря ви — каза тя.

— Мога ли да ви поканя да обядвате с нас?

Тя поклати отрицателно глава.

— Наистина много ми помогнахте. Но бързам.

— Разбирам. Позволете да ви изпратя.

Баунди я придружи до входната врата, говорейки за колеги, които може би и двамата познаваха, за конференции, на които може би и двамата са присъствали. Той протегна ръка за довиждане, но се сети нещо.

— Разделените близнаци са интересно явление. Преди години описах в моя публикация случай с двама близнаци, единият от които беше починал в утробата на майката. Оцелелият близнак усещаше това, макар и да не знаеше какво се е случило. Като че ли скърбеше за нещо, за което не знаеше, че е съществувало и постоянно се опитваше да го възстанови.

— Как се отразява подобно нещо на живота на един такъв човек? — попита Фрида. — Той винаги се чувства незавършен. Как може да се справи с това?

— Не знам — отговори Баунди. — Но е важно да опита. — Той стисна ръката й. — Надявам се скоро да се видим.

Баунди постоя, докато тя се качи в микробуса и колелата му потеглиха по чакълестата алея, разминавайки се на косъм от паркирания мерцедес на директора на колежа, където работеше професорът. След като затвори входната врата, той не се върна при гостите. Постоя, размишлявайки няколко минути, а после отиде в кабинета си и затвори вратата. Вдигна слушалката и набра един номер.

— Кати? Обажда се Сет. Какво правиш в момента? Виж, остави всичко и ела у нас. Когато дойдеш, ще ти обясня за какво става дума… Знам, че е Коледа, но Коледа се празнува всяка година, а това нещо се случва веднъж в живота. — Той погледна часовника си. — След половин час? Чудесно. Ще те чакам.

Баунди затвори слушалката и се усмихна. От салона се чуваха гласове и звън на чаши.